Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gdy słońce było bogiem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Зенон Кошидовски. Когато слънцето беше бог

Редактор: Таня Петрова

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

Държавно издателство — Варна

ДПК „Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Градът на Приам

В 1870 г. Хайнрих Шлиман замина заедно с жена си за Мала Азия и на брега на Хелеспонт предприе първите си запланувани в широк мащаб археологически търсения. За радост на наблюдаващата го тълпа пристъпи към тая работа по твърде особен начин. С „Илиада“ в ръка, подобно на земемер с топографска карта, започна да мери разстоянията, за да установи къде най-вероятно е могла да се намира Троя, която дружините на Агамемнон след деветгодишна обсада превзели с хитрост и превърнали в пух и прах.

Но поведението му в действителност не беше толкова наивно, колкото би могло да изглежда на пръв поглед. Зад него стоеше цял арсенал от веществени и убедителни аргументи, правещи чест на умението на Шлиман да разсъждава. Нека тръгнем по пътя на разсъжденията му, поне най-малкото за да се убедим до каква степен откритията, направени уж случайно, често са плод на много проницателни умозаключения.

Малкото на брой историци, които допускаха възможността Троя да е съществувала исторически, смятаха, че се е намирала близо до малкото турско село Бунарбаши, където се издигаше малък хълм. Основание за техните предположения беше 22-рата песен на „Илиада“, в която Омир споменава, че близо до града на Приам течали два извора, единият с топла, а другият със студена вода. А се говореше, че точно в Бунарбаши имало два такива извора.

Шлиман реши лично да провери тези предположения. Нае един гръцки водач и двамата на коне заминаха за Бунарбаши. Но още по пътя у него се появиха съмнения. Селцето беше отдалечено от морето на три часа път на кон, а ако вярваме на Омир, гръцките герои минавали разстоянието между брега на морето и стените на троянската крепост три пъти дневно, което при такова положение би им отнемало осемнайсет часа. Значи или Омир е сгрешил, или развалините на Троя не са в Бунарбаши. Друго положение не би могло да съществува.

Като пристигна в селото, Шлиман се вгледа внимателно в хълма — предполагаемото местонахождение на развалините. Това беше достатъчно да се засилят съмненията му. Хълмът беше прекалено малък, за да може да „побере“ огромния дворец на цар Приам с 62 стаи и зали, с отбранителни стени и с могъщите Скейски порти. Той слезе от коня и се изкачи на хребета на възвишението. Тук-там той проби пробни шахти, за да намери поне малки следи от развалини. Навсякъде имаше само земя и пясък, не се появи нито едно парче дялан камък или тухла — с една дума нищо не показваше, че тук някога е имало каквато и да е постройка. И Шлиман стигна до убеждението, че възвишението не се дължи на наличност в неговата вътрешност на развалини от разрушен град, че това просто е дело на природата, а не на човешки ръце.

Но той беше прецизен човек и искаше да изясни въпроса за двата извора, за които с такава увереност говореха историците. И тук той се натъкна на забавна изненада, защото се оказа, че в околността на Бунарбаши бликат не два, а четиридесет извора. Оттам идваше и името на тези места „Кърк гьоз“, което значи „четиридесет очи“. За да се увери напълно в неправилността на съществуващата хипотеза, Шлиман обиколи всички извори и измери температурата на водата им.

Отсега нататък хълмът край Бунарбаши престана да го интересува. Но в такъв случай къде да търси Троя. Беше безпомощен, липсваше каквото и да е указание, на което да може да се опре. Кръстосваше надлъж и шир Хелеспонтската равнина, търсейки слепешком изчезналия град. Изведнъж вниманието му беше привлечено от турското име на един голям хълм, намиращ се на юг от Бунарбаши на около пет километра от морето. Това им беше Хисарлък, което значи дворец. Шлиман знаеше, че често названията на селищата, също както легендите, съдържат отзвуци от събития, станали в далечното минало. По такъв начин народите предават от поколение на поколение своята история, своята мъдрост и своя опит. С течение на времето първоначалният смисъл на названията се заличава подобно на цвета на избелял килим. Остават само думите, привидно необясними, но представляващи следи, които могат да наведат към източниците на истината. Защо в такъв случай в Хисарлъка да не се крият някакви развалини, които някога населението да е наричало „дворец“? Мъчно можем да си представим, без никаква причина такова име е дадено на планина, която дори по формите си не напомня някаква постройка, а камо ли дворец.

Встъпителните проучвания като че ли потвърдиха тезата на Шлиман. Планината имаше почти квадратна форма и сплескан връх, което говореше, че произходът й може би беше изкуствен. И наистина още с първия удар на кирката на повърхността се показаха отломъци от тухли и глинени съдове, доказващи, че вътре има остатъци от големи зидове. Тръпка на необикновено щастие прониза Шлиман, защото беше сигурен, че ще се озове на мястото на „свещения Илион“, напоен от кръвта потта на троянските и гръцките герои.

Впрочем древните историци споменават, че на това място в стари времена се е издигал гръцкият, а след това римският град Новум Илиум, който според преданието бил изграден върху развалините на Троя. Херодот споменава, че персийският владетел Ксеркс бил спрял в този град, за да погледа развалините на Приамовия град и да принесе в жертва на Минерва Илионска хиляда глави добитък. Според Ксенофонт по същите причини Новум Илиум бил посетен от лакедемонския вожд Миндарос, а гръцкият историк от II век от н.е. Арианос пише, че Александър Македонски, след като принесъл жертва, изкопал от развалините някакъв древен меч и наредил на телохранителите си да го носят постоянно, вярвайки, че ще му донесе щастие в похода му срещу персите. Императорът полагал специални грижи за града и го подпомагал финансово, смятайки се за пряк потомък на троянците.

Единственото нещо, което безпокоеше Шлиман, беше, че в близката околност на Хисарлъка липсваха споменатите два извора. Но и това съмнение скоро беше разрешено. От околните селяни той узна, че от време на време там бликвали горещи извори и след известно време пресъхвали, за да се появят отново на друго място. Но докато той прави своите изследвания, в Хисарлъка не бликна нито един извор.

През 1871 г. Шлиман нае осем работника и пристъпи към системни разкопки. Според Омир на най-високата част на града се е издигал храм на Атина, от което трябваше да се предполага, че развалините му се намират точно в средата на хълма. Шлиман заповяда да се изкопае там дълъг ров с дълбочина десет метра. При извършването на тази работа, лопатите изхвърляха на повърхността парчета от оръжия, вази и други предмети за ежедневна употреба — сигурно доказателство, че там някога е съществувал богат и многолюден град.

През зимата работата бе спряна, но още през пролетта на следната година Шлиман се върна с жена си, построи дървени бараки за жилища и складове, нае сто работника и отново пристъпи към търсения.

От зори до залез-слънце работеше заедно с жена си на разкопките, а нощем на слабата светлина на фенерите преглеждаше, почистваше и систематизираше извадените от земята предмети. В сравнение с вложения труд това бяха екземпляри с малка стойност и затова Шлиман трябваше да прояви много упоритост и търпение, за да не се обезкуражи.

На това отгоре ги измъчваше и нездравият климат.

Лятото беше горещо, дъжделиво. Всевъзможни насекоми, особено москити, не ги оставяха нощем да спят. Шлиман се разболя от малария и дълго не можа да възстанови силите си. През зимата от север задухаха ледени вихрушки, вятърът проникваше в бараките през неплътните стени и правеше невъзможно да се запалят фенерите. При тези условия, въпреки че огънят в печката непрекъснато гореше, понякога температурата падаше до 9 градуса под нулата.

През 1873 г. — третата година от започването на търсенията — хълмът Хисарлък беше прорязан надлъж и шир от дълбоки ровове. Бяха отстранени вече около двайсет тона пръст и развалини. Колкото по-дълбоко отиваше, толкова по-разнообразни руини откриваше Шлиман. Това бяха остатъци от стари градове и селища, натрупани на няколко слоя. Тези градове произхождаха от различни епохи — след кратки периоди на възход ставали жертва или на пожар, или на нашественици. В горния слой лежеше Новум Илиум, а на дъното — съвсем бедно селище от епохата на изглаждания камък.

В изкопа Шлиман различи седем, лежащи едно върху друго, селища. Кое от тях бе Троя на Омир? При тогавашното състояние на археологията това бе труден за разрешаване проблем. За съвременния археолог верен указател за епохата са керамичните отломъци. Поредните поколения при украсяването на глинените съдове са си служили със собствен стил и тематика, това изкуство с течение на вековете минало през всички фази на развитието — от най-примитивните, несръчни още опити, до най-високото съвършенство на керамичната техника.

Ако някой определен тип глинени съдове се явява в много селища в слоя от една и съща култура, а липсва в по-долните или по-горните слоеве, тогава напълно сигурно може да се каже, че този тип съдове, а също и култура, принадлежат към една и съща епоха.

Но по какъв начин може да се установи датата на отделните видове съдове? За това съществуват много начини, но ние няма да се впускаме подробно в тях, понеже са твърде специални и сложни проблеми. За илюстрация ще приведем само факта, че в микенската крепост Тиринт беше установена датата на един слой култура само благодарение на това, че там бяха намерени съдове от същия стил, от които бяха откритите в гробницата на египетския фараон Тотмес III от 1600 г. пр.н.е.

Шлиман, разбира се, още не беше запознат с тези методи. Орнаментиката на глинените парчета не му говореше нищо и затова дори отчасти не можеше да направи каквото и да е заключение за хронологията на седемте слоя. Само допускаше, че горните слоеве трябва да са „по-млади“ от по-долните и че поради това Троя на Омир трябва да бъде на най-ниското ниво. Наистина, възхищаваше се от масивността на стените в по-горните слоеве, смяташе, че те могат да произхождат най-много от III век преди нашата ера, т.е. от периода на господството по тези места на приемника на Александър Македонски и един от неговите пълководци — Лизимах.

Въз основа на подобни разсъждения той стигна до убеждението, че търсената Троя на Омир е третото от долу на горе селище. Това му убеждение бе затвърдено от опушените руини, говорещи явно за голям пожар, който унищожил града. Ала това селище в никой случай не напомняше прекрасния Илион, описан от Омир. Малкото опушено замъче беше съвсем скромна постройка, докато големият палат на цар Приам е имал — според Омир — 62 зали и стаи. Слабите отбранителни стени, мизерните къщички и примитивната керамика говореха за ниско културно развитие на жителите.

И тук Шлиман за пръв път не се довери на Омир. Досега бе вярвал в неговата правдивост, но този път под влиянието на убеждението си реши, че Омир си е послужил с поетическо преувеличение, като е описвал замъка и крепостта на Троя.

Макар на моменти Шлиман да преживяваше сериозни съмнения, това не го накара да се откаже от веднъж приетата теза.

„Това мизерно градче — пише за третото от долу на горе селище — е имало най-много три хиляди жители… нима то може да се отъждестви с великия Илион, покрит с безсмъртна слава, с града, който в продължение на 10 години е героични усилия е устоявал на сто и десет хилядната гръцка армия?“

Мъчно можем да си обясним защо Шлиман, който досега не беше излъган от инстинкта и способността си умело да извлича заключения, в този случай се придържаше тъй упорито о една теза, почиваща на предпоставки, за които е малко да се каже, че бяха нестабилни. Той скоро съобщи публично, че бил открил двореца на цар Приам. Тази новина вдигна голям шум в цяла Европа. Учените го атакуваха остро, обвиниха го в невежество и жажда за сензация. Подиграха му се, че открил град, който никога не бил съществувал.

Острата критика обезсърчи Шлиман. Той реши да прекрати по-нататъшните разкопки. И затова излезе със следното съобщение:

„Ние копахме тук в продължение на три години със 150 работника, извадихме 250 хиляди кубически метра развалини и пръст и измъкнахме от руините на Илион прекрасна колекция от много интересни художествени предмети. Обаче сега сме уморени и тъй като постигнахме целта си и осъществихме идеала на своя живот, прекратяваме по-нататъшните си търсения в Троя от 15 юни т.г.“

На 14 юни 1873 г. в навечерието на напускането от Шлиман стана на хълма Хисарлък той заедно с жена си още от 5 часа сутринта стоеше в един голям изкоп и следеше работата на работниците. Работеха до една стена, представляваща част от сградата, която Шлиман бе нарекъл Двореца на Приам. Изведнъж Шлиман учуден впи поглед в една точка, дето сред развалините и пясъка се подаваше някакъв предмет от злато и хвърляше подобни на огньове отблясъци срещу косите лъчи на утринното слънце.

Той веднага се обърна към жена си и заповяда полугласно, за да не го чуят ония от работниците, които се намираха наблизо:

— Тичай бързо при работниците и изкомандувай „пайдос“! (Пайдос на гръцки значи почивка след работа).

— Сега, в 7 часа сутринта? — запита изненадана София.

— Да, веднага… Кажи им каквото искаш… Аха, ето какво — обясни им, че днес имам рожден ден, че съм забравил това и им давам свободен ден, като ще получат пълните си надници. Донеси и червения си шал…

София не зададе повече въпроси. Точно изпълни предаденото поръчение. Като се върна, Шлиман бе коленичил в изкопа и с трепереща ръка изгребваше нещо от земята е джобното си ножче, без да обръща внимание на надвисналия над него зид, който всеки миг можеше да се срути върху му. София просна шала си на земята, а Шлиман започна да слага на него златните и сребърните скъпоценности, които бе извадил. Бяха толкова много, че едва се събраха в шала. Двамата се промъкнаха тихо в бараката си, заключиха вратата силно развълнувани, наредиха на масата чудните съкровища, като ги вземаха парче по парче деликатно и предпазливо.

Особен възторг будеха две златни диадеми. Едната представляваше нежна кована верижка, от която висяха тридесет по-малки верижчици, завършващи с миниатюрни сърчица. И другата имаше за украса подобни висулки, но лентата й представляваше дебела ивица от лято злато.

След подреждането на скъпоценностите се оказа, че изваденото съкровище се състои от: 2 диадеми, 24 огърлици, 6 гривни, 8700 пръстена, 60 обици, 4066 брошки, златна чаша, тежка 600 грама, златно шише, няколко вази от сребро и мед и оръжия, изработени от бронз.

Шлиман беше твърдо убеден, че е намерил съкровището на цар Приам, а може би дори украшенията на самата Елена, отвлечена от Парис.

„Тъй като — пише в дневника си — намерих тези предмети, събрани наедно под зида на сградата, построена в чест на Нептун или Аполон, както твърди Омир, предполагам, че първоначално са били в дървения сандък, за който Омир споменава в «Илиада», че се намирал в двореца на Приам.“

Шлиман пресъздаде във въображението си хода на драматичните събития, благодарение на които се беше запазило това съкровище. Ето, дружините на Агамемнон са нахлули в Троя. Домашната прислуга на Приам прибрала на бърза ръка царското съкровище в един сандък с намерение да го закопае под стената на двореца. Но по пътя прислужниците биват убити. Сандъкът, преди да го забележи неприятелят, бил затрупан от срутващите се стени. След това изгнил, но съкровището се е запазило напълно. Открил го чак през XIX век един ентусиаст на Омир — Шлиман, дошъл от далечния Север.

По времето, когато намери съкровището, Шлиман бе на 52 години. Но той се радваше като дете, щастлив, че се бяха сбъднали мечтите на неговата младост. Вземаше в ръце едно след друго всяко украшение, радваше му се, разглеждаше го с лупа. Изведнъж погледът му падна върху жена му, върху нейните красиви, типично гръцки черти. С тържествено изражение на лицето той постави на главата й диадемата, след това й надяна една огърлица, сложи й обици, брошка и няколко пръстена, после седна на един стол и с възхищение загледа необикновената картина. Представи си, че пред него стои Елена с царствен блясък на скъпоценностите си, с облак къдрава коса около нежното, красиво личице.

Дълго се колеба какво да прави. След като беше получил разрешително от турските власти да прави археологически разкопки, се бе задължил да предава на турското правителство всички находки, които намери в Хисарлъка. Но сега, когато държеше в ръцете си прекрасните съкровища, това му се струваше невероятно. Боеше се, че алчният султан не ще прояви пиетизъм към тези безценни шедьоври на праисторическото златарско изкуство, че дори може да пожелае да ги претопи. И затова една нощ ги откара тайно в Гърция и ги раздаде за съхранение на разни роднини и сватове на жена си. Новината за голямото откритие предизвика небивала сензация в цял свят. Спорът за Троя се разпали отново, ала този път името Шлиман се изговаряше с почит без нотка на снизходителна подигравка, с каквато досега се бяха отнасяли към него. Тежки укори по негов адрес отправи само турското правителство, което го окачестви публично като вулгарен контрабандист.