Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (28)

В лабиринта на минотавъра

През 1882 г. в Атина се появи тридесет и две годишният англичанин Артър Евънс. Той беше запален колекционер на старинни предмети, археолог и нумизматик. Цели дни прекарваше в магазините с антични стоки, където се ровеше из вехтории, разглеждаше пръстени и монети и когато му попаднеше нещо по вкуса, купуваше го, без много да се пазари.

Младият чужденец беше много късоглед и поради това никога не се разделяше със своя дебел, чепат бастун.

Този недостатък беше причина всички да го смятат за типичен книжен плъх, който не вижда света извън науката. Никой не допускаше, че този слаботелесен учен си е вече спечелил в Англия репутацията на смел до дързост човек, на човек, който държи в напрежение читателите на вестниците с авантюристичните си постъпки, а отгоре на това проповядва радикални, предизвикващи възмущение политически възгледи.

Това беше толкова по-странно, като се има предвид, че Артър Евънс произхождаше от заможно, уважавано семейство на учени и професори, от поколения свързани с Оксфордския университет и с работата на Кралското научно дружество в Лондон. Баща му беше известен геолог и колекционер на исторически паметници, занимаваше се странично с антропология и археология.

Следователно можеше да се каже, че младостта на Артър е била постлана с рози. Още в детството си той обикнал науката и се вслушвал в горещите спорове, които водели в къщи събиращите се там колеги на баща му. Умът му беше много възприемчив, той бързо свърши университет и получи уважавания пост преподавател по история в Оксфорд.

Изглеждаше, че младият Артър ще тръгне по пътя на дядо си и баща си и подобно на тях ще стане солиден университетски професор. Но неговата натура беше буйна, той бе твърдоглав и жаден за романтични приключения. Скоро с държанието си спечели омразата на университетските власти, понеже критикуваше техния гнил консерватизъм и проповядваше възгледи, които според тях не бяха съвместими с достойнството на един преподавател в такова прославено научно заведение като Оксфорд.

На всичко отгоре свободното си време и ваканциите прекарваше, най-меко казано, по неподходящ за професор начин. Мяташе на гърба си раница и започваше да скита пеш или на кон из Англия или Европа, нощувайки по кръчмите, в селски колиби или хамбари. Така постепенно той обиколи Румъния, Норвегия, Швеция, Финландия и дори мразовитите тундри на Лапландия.

През 1875 г. за първи път се озова на Балканите и веднага ги обикна. Всичко там грабна неговото младо, пълно с ентусиазъм сърце: пейзажите на Далмация, островите, полуостровите и заливите на модрия Адриатик, богатата история, римските, византийските, венецианските и мюсюлманските развалини и особено смелите сърби и хървати, героично борещи се за своята свобода.

По времето, когато Артър Евънс беше на Балканите, в Босна и Херцеговина избухна въстание против турците, които още от 1526 г. държаха тези страни под жестоко робство. Евънс веднага стана страстен привърженик на въстаниците. По цели дни прекарваше в техния лагер, вземаше участие в партизански походи и дори веднъж, преоблечен, се прехвърли в райони, заети от турски войски, за да установи връзка с тамошното славянско население.

За бурните събития на Балканите пишеше кореспонденции в английския печат. Възхваляваше героизма на въстаниците, гневно нападаше правителството на Великобритания и пасивното му, опортюнистично становище по въпроса за освобождението на южните славяни.

Дейността му не се харесваше на местния английски консул. За да противодействува на пропагандата на Евънс, той обнародва в Англия правителствена декларация, в която отричаше, че турците вършели жестокости спрямо славянското население.

Възмутен от това, стремящ се да събере неоспорими доказателства за кървавия турски терор, Евънс се хвърли в ледената река, придошла от дъждовете и топящия се сняг, и с плуване стигна до главния лагер на въстаниците. Скоро английският печат и главно либералният вестник „Манчестър Гардиън“ публикува вълнуващи разкази за изгорени села, масови кланета, конфискации на имоти и за неволята на изгонените от родните им селища. Английският консул беше компрометиран.

Веднъж Евънс попадна в ръцете на турците и само паспортът му на английски гражданин го спаси от бесилото. Но беше принуден да напусне Балканите и да се върне в Англия, където будеше сензация с дрехите си на балкански въстаник, с обгорялото си кафяво лице и с пламенната пропаганда в полза на южните славяни. За да въздействува на съвестта на англичаните, издаде повечето от статиите си в отделна книжка, а освен това събираше пари и облекло за нещастното население, чийто съдба го бе така дълбоко трогнала.

Той преживя болезнено факта, че поради играта на великите сили Босна и Херцеговина не получиха свобода, а се намериха под господството на Австрия.

Евънс се ожени и се установи за постоянно в Дубровник, където си купи къща. Занимаваше се с история, археология и политика, разкопаваше стари могили, събираше гръцки и римски монети, пишеше трудове върху венецианските исторически паметници в Далмация. Беше обичан от всички и се радваше на голяма популярност сред жителите на града.

Изглеждаше, че животът му вече щеше да тече спокойно. Но в 1878 г. избухна въстание против Австрия. Без много да му мисли, Евънс заряза научната си работа и предложи на въстаниците своята помощ. Дълго прекара в техния лагер, откъдето пак изпращаше кореспонденции в Англия, но сега описваше героизма на въстаниците и пораженията на австрийските войски. Къщата му стана място на тайни събрания и убежище за преследвани от полицията патриоти. Но скоро австрийското разузнаване надуши какво става в дома му. На Евънс бе връчена заповед незабавно да напусне пределите на Австрия.

В английските университетски кръгове той продължаваше да минава за безотговорен, несериозен човек, способен на всякакви лудории. И затова, когато кандидатствува за длъжността директор на един от по-малките лондонски музеи, срещна остри възражения. Войнствената му натура заговори отново. В поредица статии той изобличи скандалната немарливост в този музей и резултатът бе, че въпреки възраженията, го назначиха за директор. Такъв остана до края на живота си и коренно реорганизира подчинената му институция.

Ала всички свободни мигове посвещаваше на пътешествия. При едно от тях, както споменахме в началото на тази глава, през 1882 г., той се озова в Атина. Като се ровеше из магазините с антични предмети, вниманието му бе привлечено от някои не много ефектни, но доста особени предмети, които антикварите едва ли не пренебрегваха. Това бяха плоски кръгчета от пъстри камъни с пробита на крайчеца дупка — нещо като медалчета или амулети на връвчица или верижка. На всяко от тези каменни медальончета се виждаха издълбани тайнствени букви, неприличащи нито на египетски йероглифи, нито на клинописа на асирийците. Запитвани от Евънс, търговците твърдяха, че ги получавали от Крит, където селяните ги събирали по прясно изораната земя.

Евънс не се съмняваше, че тези амулети бяха много стари, че произхождат още от онзи период на критската история, когато там процъфтявала буйна, непозната култура и е била в употреба неразшифрована досега писменост. За тази култура освен митовете и легендите по него време не се знаеше нищо. Попадналите в ръцете на Евънс кръгчета станаха за него диря, която трябваше да го доведе до необикновени археологически открития. И той купуваше тези медалчета навсякъде, където ги намереше, размишляваше върху чудатите им знаци и реши да се отправи за остров Крит, за да направи лични издирвания.

Като пристигна в Атина, не отмина, разбира се, дома на великия откривател на Троя и Микена Хайнрих Шлиман. Носеше препоръчително писмо от баща си и веднага след пристигането си отиде да посети Шлиман. От първия миг на запознаването си двамата, въпреки голямата разлика във възрастта, си допаднаха. Цели дни и дори нощи прекарваха заедно в оживени спорове. Шлиман живееше под обаянието на златните съкровища в Троя и Микена, а англичанинът с търпеливо упорство се взираше в микенските пръстени, като грижливо изучаваше гравираните на камъните им женски фигури.

Любопитство будеха у него преди всичко дрехите на тези кокетки, техните бухнали, кринолинови или силно вталени поли. Вглеждайки се в облеклото на тези непознати придворни дами, удивително наподобяващи роклите в стил рококо от времето на Людвик XV, той почувствува, че влиза в съприкосновение с културата на остров Крит. От подобни дрехи се бе възхищавал по-рано, когато бе разглеждал парчета от глинени съдове, произхождащи от Крит и изложени за продан в дюкянчетата на атинските антиквари.

Евънс засега трябваше да се върне в Англия, но наблюденията му, говорещи за някаква загадъчна връзка между микенската и критската културна, направиха силно впечатление на Шлиман, който след като бе приключил работата си в Микена, се стремеше да намери нов обект за търсене.

Впрочем тайната на Крит не му даваше мира вече от няколко години. Не само легендите и митовете за Тезей и Дедал, в които той предполагаше, че има зърно историческа истина, но и съчиненията на такива древни историци като Херодот и Тукидит говореха за голямата културна и политическа роля, която този остров изиграл в праисторическо време в басейна на Егейско море.

Всички още от детството си знаем тези красиви легенди, но не ще бъде излишно да ги припомним накратко тук.

Столицата на критския цар Минос била Кносос. Минос бил могъщ владетел, но в личния си живот му се случило нещо срамно. Жена му Пазифая родила Минотавър — ужасно чудовище получовек-полубик. За да скрие от очите на хората този позор в своя живот, Минос възложил на архитекта Дедал да построи за Минотавъра дворец във формата на лабиринт с криволичещи стаи и коридори.

Един ден синът на Минос Андрогей, едър и ловък във всички видове спорт младеж, отишъл в Атина с намерение да се бори за лаврите в лекоатлетическите игри в Гърция. Тъй като във всички състезания недостижимо превъзхождал атиняните, царят на Атина Егей, подтикнат от завистта, заповядал да го умъртвят по издайнически начин. За да отмъсти за сина си, Минос потеглил към Гърция с голяма военна флота, превзел Атина и принудил Егей да плаща годишна дан, изразяваща се в изпращане на седем девойки и седем младежа, предназначени за кървавия Минотавър.

Ужасния данък атиняните плащали две години поред. Третата към подбраните за жертва младежи доброволно се присъединил Тезей, синът на Егей, за да победи Минотавъра и по този начин да сложи край на мъките на своите сънародници.

Преди да тръгне в това опасно пътуване, той се уговорил с баща си, че когато се връща, ако баща му види на хоризонта черни платна, значи, че синът му е загинал, а ако види бели — това ще известява радостната новина, че е постигнал победа.

В Крит на Тезей му провървяло, понеже в него се влюбила Ариадна — дъщерята на Минос. Тайно от баща си тя му дала меч и кълбо конци, като му поръчала да завърже конеца на входа на лабиринта, а като влиза навътре да развива кълбото. Тезей убил Минотавъра и благодарение на конците на Ариадна успял заедно с другарите си да намери обратния път през лабиринта.

Корабът на Тезей напуснал тайно Крит и отплавал за Атина. Но поради голямата си радост от постигнатата победа Тезей забравил да вдигне бели платна. Цар Егей седял на висока скала и с нетърпение чакал връщането на сина си. Като забелязал приближаващия кораб с черни платна, не могъл да преживее предполагаемата загуба и се хвърлил в морето, което по-късно в негова памет било наречено Егейско море.

Междувременно Дедал, който бил родом от Атина, се затъжил за родината си и настойчиво молел Минос да го освободи от служба. Но владетелят на Крит не искал да се лиши от Дедал — талантлив строител, художник и изобретател, с когото не можел да се сравни нито един от съвременниците му. Именно той построил пристанището, лабиринта и прекрасния царски дворец, изобретил свредела, кросното, водопроводите и зидарската терезия, много нужна в строителството.

След като не получил съгласието на царя, Дедал решил тайно да напусне Крит. За тази цел изработил за себе си и за сина си Икар крила от птичи пера, слепени с восък. Преди да отлетят, заръчал на Икар да не се издига много високо в небесата, понеже горещите лъчи на слънцето могат да стопят восъка. Когато двамата подобно на орли се извисили в лазурния безкрай, Икар забравил предупреждението на баща си. Тласкан от радостен възторг, че лети като свободна птица, се издигал все по-нагоре към златния диск на слънцето, докато по едно време восъкът в крилата се стопил и той полетял като камък към морските бездни.

Безутешен от скръб, Дедал долетял в Сицилия и поискал закрила от тамошния цар, който му оказал гостоприемство. Но Минос не се признал за загубил. Доплавал до Сицилия със своята военна флота и настоял да му бъде предаден беглецът. Царят на Сицилия се престорил, че се радва на неговото пристигане и както подобава на гостоприемен домакин, наредил да му приготвят баня. В момента, когато Минос се канел да се къпе, трите царски дъщери го блъснали изненадващо в басейна с вряла вода и по този начин спасили Дедал от тиранското робство.

Атиняните не смятали разказа на Тезей за легенда. Вярвали, че бил историческа личност. Гробницата му била обект на всеобща почит и се намирала в самия център на Атина. Годишнината от победоносното връщане на Тезей от Крит била тържествено чествувана в деня на празника на ософориите. За спомен от спасяването на атинските заложници от Тезей девойките и младежите, накичени със зеленина и цветя, крачели в радостно шествие по улиците на града.

Шлиман стигна до извода, че легендата за Тезей доказва хегемонията, която някога Крит, благодарение на могъщата си военна флота, имал над целия басейн на Егейско море. Ако този извод е правилен — разсъждаваше Шлиман, — то някога наистина трябва да е царувал някакъв могъщ цар Минос, който завладял Атина, или пък, както твърди Омир, царете на Крит от тогавашната династия се наричали миноси, така както владетелите на Египет се наричали фараони. В XIX песен на „Одисея“, представяйки се за внук на Минос, Одисей казва:

Сред винобагро море се намира там нейде земя Крит,

хубава, тучна, отвред вода я облива, живеят

в нея безброен брой люде, в деветдесет са те града…

а между тях е и Кносос, голям град, где цар бе Минос,

кой на Зевса великий през девет години другар бе.

(Превод на Николай Вранчев)

По-точни сведения могат да се намерят у Тукидит. В първата книга на произведението му „Пелопонеската война“ четем следното:

Защото, както чуваме, пръв имаше флота Минос. Той господствуваше над преобладаващата част от морето, наречено днес Хеленско, упражняваше власт и над Цикладските острови; по-голямата част от тях пръв колонизира, като изпревари Карите и своите синове определи за господари. Разбира се, според възможностите си изтребваше и пиратите по море, за да идват по-сигурно при него всички придобивки.

Шлиман реши да обясни тайната на критската култура. През 1886 г. потегли за Крит, за да я опознае по-отблизо. В една планинска котловина, отстояща на няколко километра от град Хераклион, се издига хълм, наречен Кефала, където според преданията някога бил разположен град Кносос. Около девет години преди Шлиман да пристигне в Крит, прокопал пробен изкоп тамошният испански консул и разбрал, че там се крие огромна сграда, намираща се на голяма дълбочина.

За да се извършват системни разкопки, трябваше най-напред да се купи хълмът от неговия собственик. Но хитрият критянин поиска заедно с хълма да бъде купено цялото му стопанство с постройките, лозята и маслинените градини на сумата сто хиляди франка. Това беше толкова висока цена, че Шлиман не се съгласи и се върна разгневен в Атина.

Критският селянин, като видя, че е прекалил с исканията си, изпрати телеграма до Атина, в която съобщаваше, че намалява цената на четиридесет хиляди франка, но при условие, че Шлиман ще изплати тази сума веднага по неговата сметка в една атинска банка.

Ала ненапразно Шлиман в продължение на дълги години беше търговец: в припряността на селянина той надуши някаква хитрост. Затова замина за Крит и за неописуемо свое възмущение разбра, че в действителност на хълма има с 1612 маслинови дървета по-малко от броя, посочен от собственика.

Ядосан от това мошеничество, Шлиман махна с ръка на всичко и се отказа от покупката. Шлиман-търговецът този път възтържествува над Шлиман-археолога. Поради маслиновите дървета, които нямаха за него особена стойност, се отказа от третото, може би най-голямо откритие в живота си.

Четири години след смъртта на Шлиман за Крит замина Артър Евънс. Островът от пръв поглед го очарова. Накъдето погледнеше, виждаше историята на острова в щялото й великолепие. Гърци, римляни, франки, венецианци и турци бяха оставили едни след други отпечатък от своето господство. В Хераклион той се възхищаваше от Лъва на Свети Марко, изваян на старата венецианска цитадела. Над скупчените къщички стърчаха заоблените куполи на джамиите и стреловидните камбанарии на католическите църкви. Харесваше му и пейзажът на острова, разкъсаните варовити хълмове, сенчестите долища, зелените котловини, облени от слънчевите лъчи, сребристите плажове и морето с ултрамаринов цвят.

Но първите му опити да започне разкопки удариха на камък. Турция, която бе окупирала острова, не бе забравила симпатиите на Евънс към балканските въстаници. Правени му бяха всевъзможни трудности. Затова той замина за Англия и се върна чак след пет години, когато Крит бе присъединен към Гърция. И тогава с парите, които бе получил от баща си, купи хълма Кефала, построи си къща и започна системни разкопки.

Още първите копки го убедиха, че е открил някаква непозната цивилизация, много по-стара от Микена. На площ два и половина хектара под земята се простираше огромен площад, или по-скоро цял комплекс от постройки с такава архитектура, каквато е могла да възникне само в една заможна и богата държава с многовековни традиции.

Съразмерно с напредването на работите изпод земята излизаха амфилади от неизброими стаи и салони, коридори, тайнствени проходи, портици, стълби и дворчета, така преплетени, че наистина напомняха лабиринт.

„Вече не може да има никакво съмнение — писа Евънс, — че огромната постройка, която наричаме Дворец на Минос, е идентична с митичния лабиринт. Хоризонталният план с дългите зали и слепи коридори, с объркани проходи и сложна система от малки стаички наистина има всички характерни черти на неразгадаем хаос.“

След като мина един месец, Евънс направи откритие, което има широк отзвук в целия свят. На една от стените се бе запазила картина с удивително свежи цветове. Това беше за първи път видян в естествен ръст от съвременен човек представител на онзи загадъчен народ, който в далечното минало стигнал високо ниво на културно развитие. На пъстрата фреска беше изобразен младеж, държащ с две ръце голяма ваза с конусообразна форма, наречена ритон. Младежът беше снажен, изгорял до кафяво, с пояс на ханшовете. Благородният профил, пълните устни и черните бадемови очи говореха за до известна степен женствена красота, за упадъчна изтънченост.

Образът на критянина предизвика раздвижване, особено сред египтолозите. Изясни се загадката кои бяха мъжете от тайнствения народ, наричан от египтяните кефтию, чиито образи често се срещаха по стените на египетските гробници. Познаваха се по пояса със синкавозлатист цвят и по характерните ритони, с които носеха на фараоните дарове и данъци.

В йероглифните надписи по гробовете тези странно облечени мъже са наричани пратеници на „хората от острова“ или на „народа от голямото зелено море“. Откритието на Евънс потвърди това, което се предполагаше отдавна — че под името кефтию се крият жителите на Крит. През разни периоди фараоните или водили войни с критяните, или се намирали в оживени търговски отношения с тях. Например в историята се споменава, че по поръчка на фараоните критските кораби превозвали от Ливан за Египет кедрово дърво.

Евънс посвети на разкопаването на двореца на Минос повече от тридесет години от своя живот и цялото имущество, което бе наследил от баща си. Чак след няколкогодишни разкопки, за които бе нужен огромен труд, и след старателно реконструиране величието и разкошът на двореца станаха достъпни за човека. Привидният хаос постепенно се превръщаше в разумен архитектурен ред, доказващ голямото майсторство на критските строители.

Около големия павиран двор имаше комплекс от сгради с най-различно предназначение. Помещения за представителни приеми, отделни стаи за царя и царицата, за придворните господа и дами, за слугите и робите и широки стопански постройки, където са се помещавали работилниците на царските занаятчии. Дворецът се състоеше от няколко етажа, свързани помежду си с монументално стълбище, носено от колони е особена форма, които за разлика от гръцките се стесняваха надолу.

В подземията на двореца Евънс намери големи складове, съдържащи високи по три метра амфори от печена глина, в които били съхранявани хранителни продукти, предимно вино и маслиново масло, главните артикули, произвеждани на острова. Изчислено беше, че във всички намерени амфори може да се поберат около 35 хиляди литра вино и масло. Това говореше за необикновеното изобилие в царския двор. В подовата настилка на склада бяха открити зазидани скривалища. Предназначението им дълго не можа да бъде обяснено, докато в тях не бяха намерени микроскопични следи от злато. Тогава стана ясно, че цар Минос е държал там съкровищата си, завоювани във войни или получени от търговия.

Интересно помещение в двореца представлява тронната зала, много добре запазена. Опрян о една от стените, там още стои царският трон, изработен от калцит. Той напомня стол от готическия период. Това е най-старият трон в света, запазен изцяло до наше време. Отлично полираният калцит прилича по-скоро на карарски бял мрамор.

На стената, от двете страни на трона, се виждат два стилизирани грифа, т.е. крилати лъвове с глави на птици, нарисувани в ръждив тон на бледосин фон. По протежението на двете насрещни стени са поставени каменни пейки, предназначени за дворцовите първенци.

Но най-интересното е изключителният комфорт на двореца. Всички етажи са снабдени с водопровод и канализация и будят удивление у днешните специалисти. Обитателите на двореца са имали на разположение бани, басейни за миене на крака и клозети, изплаквани с вода. Във всички стаи прониквали чист въздух и слънчева светлина през вратата или през отвори в таваните, а също през специално за тази цел направени светлинници.

В сравнение с постройките в Микена и Тиринт дворецът в Кносос изглежда така, както версайският дворец, сравнен със замъците на средновековните барони. Критските царе не са се страхували от нахлувания и затова не ставало нужда да обграждат градовете си с отбранителни стени. Сигурността на Крит зависела не само от разположението на острова, отдалечен от континента, но се дължала преди всичко на това, че той притежавал най-могъщата, ако ли не единствената, по него време военна флота, защищаваща бреговете по-ефикасно от каквато и да било крепост.

Дворецът в Кносос със своята лека, открита и разклонена архитектура напомня дворците от периода на Ренесанса.

Пред очите на мореплавателите, които посещавали критските пристанища, се появявала възхитителна гледка. На фона на слънчевото южно небе изплавал ансамбъл от блестящи с белотата си постройки, тераси, стълбища, колони, портици. Това трябва да е било наистина прекрасна и същевременно вълнуваща гледка, затова никак не е чудно, че мореплавателите разпространявали небивали работи за него.

От първите разкопки мъчно можеше да се разбере от какъв етнически произход е бил този народ на артисти, строители и морски търговци, народ, който с буйната си, цветуща култура упражнил огромно влияние върху културата на другите народи, живеещи на заобикалящите го земи и острови на Средиземно море. Евънс намери в развалините на двореца стотици глинени плочи, покрити със загадъчното писмо, което той бе вече срещал в Атина. Разбира се, тези плочи положително биха обяснили тайнствения произход на критяните. Но въпреки усилията на мнозина учени в продължение на повече от половин век досега все още никой не е успял да ги разшифрова.

За опознаването на живота и обичаите на някогашните обитатели на Крит помогна обстоятелството, че стените на дворцовите стаи, портиците и коридорите бяха украсени с многобройни картини, отразяващи различни сцени от живота на този народ. Критските художници са създали в тези фрески един цял радостен свят от цветове, с които възпяват красотата на живота с тънкия усет на опитни в професията си майстори на изкуството. За щастие тези фрески не са напълно унищожени и до ден-днешен будят възхищение със своя сочен, богат колорит, в който преобладават сините, зелените и пурпурните нюанси.

Наистина фигурните композиции тук са леко стилизирани, понеже са служели главно за декоративни цели, но в тези чисти, пълни с очарование линии художниците рядко са се отдалечавали от принципите на здравия реализъм.

Като гледаме днес тези незаличени още картини, сякаш влизаме в друг свят, в свят, където пред очите ни с вълшебна бързина се показва животът на критяните. Но това е само животът в двореца, изпълнен с условности — живот на изтънчени хора, предали се на житейски удоволствия и радости. Какъв контраст съществува между тези картини и фреските в Микена, главните мотиви на които са предимно войната и ловът. Картините в Кносос говорят преди всичко, че в двора на цар Минос имало нечуван разкош и лукс, атмосфера на култура, обдъхана от квиетизъм^[1] и упадъчност. Такъв двор би могъл да съществува само при строй, който осигурява експлоатация на народните маси и робовладелство.

Ето девойки и младежи, потънали до колена в лилави ливади, борци и боксьори, подскачащи танцьорки и цели шествия от жреци, принасящи жертва на олтар. На една от картините виждаме четирима роби с лектика^[2], в която седи нагиздена дама от двора. По стените на египетските гробници са нарисувани неподвижни, конвенционални фигури, облечени с колосани ленени дрехи, а тук — в Кносос — всички образи са раздвижени и живи, т.е. човешки, близки нам, разбираеми за нас.

Наред с фигурните сцени по стените на Кносос виждаме изобилни мотиви от критската природа. Ето ливади, пълни с лилии, минзухари и теменуги, яребици, скрити сред камъни, глигани, преследващи заек, котки, дебнещи петли, разярени бикове и разцъфтяващи маслинови клончета. Проява на близкото общуване с морето са често срещащите се по фрески стилизирани октоподи, риби, морски звезди и миди. Както се вижда от тези картини, критяните се отличавали с голяма отзивчивост към красотата на природата, което ги отличава основно от съвременните им народи на Месопотамия, Египет и дори Гърция.

Една от най-красивите картини е фреска, изобразяваща млад критски цар. На цинобъров фон виждаме млад мъж, обгорял от слънцето, крачещ през ливада, обраснала с лилии. Сложил си е ръката на сърцето, през всичкото време е леко наведен назад. Широките мускулести плещи и неестествено тънката талия придават на тялото му очарователна грация и същевременно лъчезарна сила на млад бог. Облеклото му се състои само от бяло-син пояс; главата му е украсена с красива синя корона от паунови пера, изпод която на рамената му падат къдрави кичури коса. Профилът на лицето му напомня по скоро профил на девойка, което говори, че този изтънчен младеж е израсъл в парниковите условия на двореца — далеч от шума на битките, които така са обичали суровите бойци на Микена.

Но най-пълна представа за живота в двореца в Кносос ни дават три фрески, изобразяващи критски дами. Групи докарани жени седят на пейки и следят някакви игри; за това говори екипираната тълпа зрители зад гърбовете им. Жените имат майсторски направени фризури и дълбоко деколтирани рокли, обшити със сини, червени, черни и бели волани. Главите, раменете и шиите им са украсени с много накити от сребро и злато.

Изненадва острото чувство за хумор, с което критският художник е нарисувал тези жени. Съдейки по ръцете и по наведените глави, те си разказват дискретни и малко неприлични дворцови клюкички и така са погълнати от разговора си, че съвсем не обръщат внимание на това, което става на арената. В тези фрески може би за първи път в историята на живописта съществува съзнателно изразена тенденция към карикатура.

Предмет на още неразрешени спорове е така наречената „Фреска на тореадорите“. На нея виждаме разбеснял се атакуващ бик в момента, когато над гърба му младеж прави салтомортале. Отзад стои с протегнати ръце акробатка, за да го задържи, докато нейната другарка хваща бика за рогата с намерение да направи също такава главоломна акробация. Това сигурно е било национален спорт, понеже подобни сцени се срещат често на керамични съдове и по печати, изработени на различни места в Крит.

Тази сцена извънредно много заинтересува Евънс. Нямаше съмнение, че подобна еквилибристика изисква светкавична ориентация и свръхчовешка сръчност и смелост. Но дали все пак се побираше в границите на физическите възможности на човека? Запитани за това, особено испанските тореадори и американските каубои, отговориха отрицателно. Скоростта на атакуващия бик според тях е така страхотно голяма, че няма човек, който да съумее в миг да го хване за рогата, да се издигне на ръце, да се превърти и застане изправен зад задницата му.

И все пак тази сцена не е могла да бъде само фантазия на критските художници. На друго място те изобразяват нещастията, които несъмнено често са ставали при подобни случаи. На една ваза виждаме бик, промушващ с рога брадат мъж, който е закъснял с частица от секундата, а на един печат — как разбеснялото животно гази и боде с рога младеж, съборен на земята. Така че загадката на тази необикновена акробатика до ден-днешен остава необяснена.

В двореца на Минос тук-там (между другото в тронната зала) се среща нарисувана брадва с двойно острие. Изследвачите първоначално не знаеха за какво е била използвана тя, но изглеждаше безспорно, че представлява някакъв важен символ за Крит. Едни я смятаха за емблема на царската власт, която напомня брадвата със сноп пръчки, които ликторите са носели пред римските консули, а други — за емблема, свързана с религиозния култ на критяните. Въпросът беше обяснен окончателно чрез откритието, направено в една пещера, която според легендите била мястото, където се родил Зевс. В пукнатините между сталактитите и сталагмитите бяха намерени извънредно много миниатюрни брадви с двойно острие, оставени там преди векове от набожни люде в знак за религиозен обет.

Брадва с двойно острие на гръцки се казва лабрис. Явява се предположението, че от този корен произлиза името лабиринт и че първоначално то било използвано за назоваване на двореца на цар Минос, понеже там почти на всяка крачка се срещала характерната емблема — брадва с двойно острие.

Постепенно думата лабиринт била отъждествена със сложното вътрешно устройство на двореца и най-сетне във въображението на народа се обособила като отделна сграда, където легендарното чудовище Минотавър изяждало заблудилите се в неговите коридори човешки жертви.

Възможно е дори в митовете за Тезей и Минотавър: да се крият далечни отзвуци от действителни събития, защото не е изключено критските царе най-напред да са затваряли атинските заложници в своя дворец, а след това да са ги принуждавали да участвуват в игри и да правят главоломни акробации с бикове-минотаври. Тези акробации в повечето случаи свършвали със смъртта на бореца, причинена от роговете на разбеснялото се животно.

Така че предположението на Артър Евънс, че откритият от него в Кносос дворец е идентичен с лабиринта, за който се говори в гръцките митове и легенди, не е лишено от реална основа.