Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (19)

Шамполион — възкресител на йероглифите

По времето, когато се водеха горещи спорове върху йероглифите, Наполеон назначи за префект на Гренобълския департамент един от членовете на египетската комисия — Жан Баптис Фурие, математик и физик. Големият учен с любов се зае да подобри местните училища, като им посвещаваше много време и грижи. През 1801 г. той направи инспекция в едно от средните училища в Гренобъл, където вниманието му бе привлечено от един 11-годишен ученик, някой си Жан-Франсоа Шамполион, комуто съучениците поради източните черти на лицето бяха извадили прякора Египтянина.

През време на разговора си с него Фурие за голямо свое учудване откри, че дребното, с болнав изглед момче, говори свободно латински и гръцки и се е заловило да изучава староеврейски език. Необикновената интелигентност на този малчуган му направи огромно впечатление и той го покани у дома си. Разведе го из всички стаи и му показа богатата си колекция, състояща се от исторически паметници, донесени от Египет. Шамполион през цялото време мълчеше, но като видя куповете папируси, покрити с йероглифи, запита боязливо:

— Някой прочел ли е вече това?

— За съжаление, не…

— Някога аз ще го прочета — рече момчето.

На 13 години освен споменатите вече езици Шамполион владееше много добре още и арабски, сирийски, халдейски, коптийски, старокитайски и санскритски. Славата на детето-чудо и гениален лингвист скоро стигна до Париж.

Шамполион възнамеряваше, след като свърши средното училище, да се запише в един от парижките лицеи. За тази цел написа един конкурсен труд, който трябваше да прочете в лицея в своя роден град. Професорите очакваха обикновеното в подобни случаи ученическо съчинение, но изумлението им нямаше граници, когато младият кандидат им представи сериозен самостоятелен научен труд, озаглавен „Египет при царуването на фараоните“, съдържащ голям брой неизвестни факти и смели исторически тези, базирани върху текстове от еврейската, гръцката и латинската литература.

Професорите бяха така зашеметени, че вместо да признаят на Шамполион правото да започне да следва в лицея, решиха да го приемат в професорското тяло като член на преподавателската колегия. Шамполион едва не припадна, като узна това, и не можа да си отиде в къщи без чужда помощ.

Ала той не се възползва от предложението и замина за Париж, за да следва. Пътувайки с дилижанса, сподели с по-възрастния си брат, че на това, което ще научи, гледа само като на подготовка за разшифроване на „камъка от Розет“. Това бе върховната му мечта. Той й посвети целия си живот и всичките си усилия. Изучавайки източните езици, искаше да се запознае с психологията и манталитета на хората от Изток и същевременно да се приближи до начина на мислене на древните египтяни. Бе убеден, че само по този много труден път би могъл да се намери ключ за прочитането на тяхното писмо и да се разбере езика им.

Той насочи вниманието си главно към коптинския език, който представляваше последна и окончателна фаза на развитието на староегипетския език. Този език бил в употреба чак до XVII век у египетските фелахи и до ден-днешен е ритуален език на коптийската църква. Шамполион го говореше свободно и за да го упражнява писмено, водеше на него дневниците си.

След като проучи всички произведения, посветени на Египет, той придоби толкова широки познания за тази страна, че прочутият по негово време пътешественик из Африка Сомни дьо Мананкур след дълъг разговор с него възкликна:

— Та вие познавате тази страна много, много по-добре от мене!

В Париж Шамполион живееше в мизерия. Квартирата му бе в една мансарда недалеч от Лувър. Често го измъчваше глад и не обичаше да излиза от къщи, понеже се срамуваше да се покаже с изтърканите си дрехи. Промъкваше се тихомълком в библиотеките и прекарваше цял ден наведен над книгите. През зимата се разболя тежко и лежа в незатоплената си, влажна стаичка, без някой да се погрижи за него. Издържаше се от оскъдните средства, които по-големият му брат отделяше от малките си доходи.

Един ден той срещна на улицата свой познат, който му съобщи една ужасна новина: йероглифите били разшифровани! Шамполион побледня и се олюля като пиян. Значи всичките му надежди се разбиваха, цялата му работа отиваше напусто само защото някой го беше изпреварил.

— Кой е направил това? — едва можа да промълви.

— Александр Льоноар. Току-що излезе брошурата му „Ново обяснение“. В нея той твърди, че е разшифровал всички йероглифи. Помисли си само какво голямо значение за науката има това…

— Льоноар ли? — зашита Шамполион изненадан. — Та вчера го срещнах и той не ми каза нито дума за това.

— Нищо чудно, сметнал, че е по-добре да го запази в тайна до излизането на брошурата си.

Шамполион изтича до най-близката книжарница и изпълнен с безпокойство, си купи брошурата, за да я прочете незабавно.

Един час след връщането му в къщи хазайката му, намираща се в кухнята, чу зад вратата необикновено кикотене. Тя скочи и надникна в стаята на наемателя си. Шамполион се търкаляше на дивана в истеричен смях. Брошурата съдържаше куп безсмислици. Той познаваше достатъчно добре този въпрос и схвана веднага, че съдържанието й представляваше сбор от несъстоятелни глупости.

През 1809 г., на 19 години, Шамполион се върна в Гренобъл, за да поеме в тамошния университет катедрата по история. Но скоро полицията започна да го преследва, понеже беше горещ републиканец и не скриваше отрицателното си отношение към деспотизма на Наполеон. Той пишеше злъчни сатири по адрес на императора и публично се обявяваше срещу войнолюбивата му политика.

В едно писмо до брат си цитира следното изречение от свещената книга на персите „Зенд Авеста“: „По-добре да изореш шест акра земя, отколкото да спечелиш 24 войни“. И скоро университетските власти му отнеха научната стипендия.

След падането на Наполеон той заговори злъчно против тиранията на новата монархия. Пишеше театрални пиеси и сатирични песни, които улицата подемаше веднага.

Въпреки финансовите си затруднения през този период, той изработи повече от 1000 страници от своя френско-коптийски речник, за който писа духовито до брат си:

„Моят речник от ден на ден става по-дебел, затова пък самият аз ставам все по-тънък.“

Идва бурният период на „Стоте дни“ на Наполеон. Наполеон е избягал от Елба, дошъл във Франция и веднага прескочил до Гренобъл, където целият гарнизон тозчас преминал на негова страна. Императорът развива трескава военна и политическа акция, но когато узнава за младия учен, намира време лично да го посети в кабинета му. Без да се смущава от студенината и резервираността на Шамполион, проявява интерес към неговата работа. Посещава го и следния ден и му обещава помощта си за издаването на коптийския речник.

Империята падна втори път, но наполеоновите ветерани в Гренобъл не пожелаха да се поддадат на роялистите и се защищаваха до последна капка кръв. Поради това генерал Латур пристъпи към бомбардиране на града. Шамполион обвиняваше Наполеон, че бе изневерил на републиканските идеали, но истинска омраза изпитваше към роялистите и затова без да се колебае, прекъсна изследванията си и се присъедини към защитниците на града.

Роялистите никога не му простиха това. Като превзеха града, незабавно го лишиха от университетската катедра, а по-късно заведоха срещу него съдебно дело за държавна измяна. Застрашаваше го гилотина, затова през юли 1821 година той избяга от Гренобъл и се скри в Париж, където човек по-лесно можеше да се укрие.

Не се знае дали от страх да не успее или поради това, че не се бе чувствувал достатъчно подготвен, но дотогава не беше предприемал сериозен опит да разшифрова „камъка от Розет“. Сега обаче (беше 1821 година) той се залови сериозно с тази работа.

Какво беше състоянието на познанията за йероглифите по онова време. Още тогава беше известно, че египетското писмо е преминало през три фази на развитие, намерили отражение в три различни графични типа. В най-старата епоха от своята история египтяните си служили с йероглифи, т.е. знаци, изобразяващи реалистични рисунки на живи същества и мъртви предмети. Тъй като тази система на писане била доста сложна и изисквала не малък рисувачески талант, след известно време йероглифите били опростени и сведени до най-необходимите контури. Това било тъй нареченото хератично писмо, прилагано главно от египетските жреци за надписи по светилища и гробници. През последния период от развитието се появило демотичното, т.е. народното писмо; това било курсив, сведен до чертички, дъгички и колелца, лесен за писане, но в него вече било трудно да се разпознаят първоначалните символи.

От йероглифите живо се интересували древните писатели. Херодот, Страбон и Диодор и особено Хораполон (IV век н.е.), смятани за големи авторитети в тази област, твърдели решително, че йероглифите са пиктографично, т.е. картинно писмо, в което отделните знаци изразяват цели думи, а не срички или букви, или иначе казано, всеки знак отделно определя някакъв конкретен предмет или отделна мисъл.

Изследователите от XIX век до такава степен се бяха поддали на това внушение, че дори не им мина през ума да разшифроват йероглифите, третирайки ги като самостоятелни съставки на картинната система. Под влиянието на това тълкуване всичките им усилия се оказаха напразни, нещо по-лошо — тези погрешни възгледи неведнъж ги бяха довеждали до съвсем несериозни, ненаучни решения. Единствен английският археолог Томас Йънг бе изказал предположението, че египетските надписи съдържат не само картини, а и фонетични знаци, но не бе съумял да извлече от това си предположение практически изводи и да намери ключа за разшифроването на йероглифите.

Огромната заслуга на Шамполион беше тази, че скъса с теориите на Херодот, Страбон, Диодор и Хораполон и смело тръгна по собствени пътища. Той изходи от основното начало, че египетското писмо е изградено от звукови елементи, а не от елементи, които изразяват понятия.

Гръцкият надпис върху „камъка от Розет“ съдържаше имената Птолемей и Клеопатра. Следователно същите имена трябваше да фигурират и в двата египетски текста. Но къде да се търсят сред стотиците загадъчни графични знаци? За щастие въпросът беше много по-прост, отколкото би могло да изглежда. Още отдавна се знаеше, че египтяните заграждали имената на царете си в околчести рамки. Шамполион нямаше никакво съмнение, че в двете рамки, открояващи се ясно сред множеството йероглифи, бяха написани споменатите две царски имена.

Сравняването на отделните египетски знаци със съответните гръцки букви потвърди извън всякакво съмнение, че тезата му за фонетичната структура на йероглифите е напълно правилна.

Но Шамполион не се задоволи с това. Чрез съпоставяне на поредни египетски знаци с гръцките букви, от които се състояха имената „Птолемей“ и „Клеопатра“ той разчете три йероглифа, отговарящи на звуците П, О и Л. Известна трудност представляваше фактът, че два други йероглифа, които трябваше да бъдат идентични в двете египетски имена, понеже означаваха в едното и в другото име звуците Т и Е, графически изглеждаха другояче. Но Шамполион прие правилната теза, че египтяните в някои случаи употребявали различни знаци, за да изразят един и същ фонетичен звук, също както например гърците, които имали по две букви за обозначаване на звуците Е и О.

Като използва разшифрованите знаци, Шамполион разчете името Александър и имената на няколко римски императори в други текстове. По този начин той увеличи общия брой на прочетените йероглифи.

В някои случаи си послужи с методи, прилагани обикновено при разрешаването на ребуси. Така например, в едната от рамките той намери два йероглифни знака? — колелце с точка в средата, а също така особен знак, напомнящ обърнати тризъби вилици. Като размишляваше върху смисъла на това кръгче, му хрумна, че то представлява символична рисунка на слънцето.

От съчиненията на някои гръцки писатели Шамполион знаеше, че на египетски слънцето се казвало Ра. Тъй като други два йероглифа бяха в заоблена рамка, можеше да се приеме за сигурно, че изразяваха името на фараона Рамзес. Как обаче се изговаряше втората част от името, т.е. споменатите вилички? Отговорът на този въпрос му даде коптийският език. В него съществува думата „meses“, което значи син. Загадката бе изяснена: на египетски царското име звучеше Рамезес, т.е. „син на слънцето“.

За нас, неспециалистите, е трудно да си представим какви огромни умствени усилия трябваше да вложат Шамполион и неговите многобройни приемници, за да разшифроват йероглифите. Египетското писмо е по-сложно, отколкото може да се съди от приведените по-горе примери. Достатъчно е да посочим някои други характерни подробности, за да убедим в това читателя.

Египтяните не изписвали изобщо гласните и затова думите се състояли само от съгласни. За да си представим това по-ясно, нека приложим този метод на писане към българския език. Ако срещнем например двете букви „кт“ или „лк“, това би могло да значи „кат“, „кит“ или „лак“, „лик“ и „лук“.

За да се премахнат подобни съмнения, египтяните поставяли на края на думите така наречените детерминативи, т.е. определители, които трябвало да обясняват за какви именно предмети се касае в дадения случай. Например при съчетанието „лк“ би трябвало да се прибави рисунка на „лак“, „лик“ или „лук“ или някакъв символ, който ги изразява.

Но не само това. Египтяните изразявали отвлечените понятия пак с помощта на конкретни предмети, определяйки техния същински смисъл през разни символични детерминативи. Например съгласните „вр“ означавали или „лястовица“, или прилагателното „голям“. В първия случай египтяните прибавяли рисунка на лястовица, а във втория — рисунка на папирусов свитък. Можем да си представим колко труд и време е трябвало да посвети Шамполион, докато открие загадъчната роля на този папирусов свитък. А подобни ребуси в йероглифните надписи има извънредно много.

Трябва да обясним, че египетският език бил в употреба по-дълго от всички други езици в света, с изключение на китайския. Хората си служили с него най-малко от четвъртото хилядолетие пр.н.е. до XVII век от н.е., т.е. почти 5000 години. Естествено, през този огромен период египетският език се развивал непрекъснато и претърпял много коренни изменения. Ако трима египтяни, единият от 3000 г., другият от 2000 г., а третият от 1000 г. пр.н.е. биха се срещнали на едно място, сигурно не биха могли да се разберат.

Йероглифното писмо също претърпяло постепенни преобразования. Освен графичните изменения, за които споменахме по-горе, протичал и процес на вътрешно развитие. Древните гръцки писатели не грешали, като смятали, че първоначално йероглифите били картинно писмо. Но тези йероглифи още в най-дълбока древност получили звукови функции и рисунките не изразявали цял предмет, а само първата съгласна от неговото име. По този път египтяните образували 24 знака за срички. Трябва да отбележим и това, че не отишли по-нататък и не могли да стигнат до преломното за човечеството изобретяване на азбуката.

Всички тези усложнения създаваха неописуеми трудности за египтолозите. Разшифроването на един йероглифен текст съвсем не правеше възможно да се разчете друг. Но благодарение на гениалното откритие на Шамполион днес няма писмен паметник, който специалистите да не могат да разчетат и разберат.

Много полезни за пресъздаването на египетския език бяха познаването от Шамполион на граматиката и речниковия фонд на коптийския език и фактът, че този език принадлежи към голямата група на семитско-хамитските езици. Благодарение на това той можеше да се съпостави, за сравнителни цели, с познатите вече езици на някои древни народи, обитавали Западна Азия, Арабския полуостров и Североизточна Африка.

Скоро Шамполион си спечели солиден научен авторитет във Франция и лесно успя да получи средства за организиране на експедиция до Египет. През годините 1828–1829 той преброди долината на Нил начело на петнайсетчленна експедиционна група, състояща се от верни му ученици. Навсякъде бе посрещан с ентусиазъм, като човека, „разчел писмото от старите камъни“.

Наистина със своето фантастично облекло групата можеше да предизвика обща сензация. Всичките й членове носеха чалми, аби, обшити със злато, и ботуши от жълта кожа. Самият водач парадираше с автентичен арабски костюм.

Въпреки театралните реквизити експедицията представляваше сериозно научно мероприятие. Шамполион будеше удивление и възхищение с огромната си ерудиция в областта на египтологията. Обикновено един поглед биваше достатъчен, за да причисли намираните исторически паметници към съответната епоха. Нищо не представляваше изненада за него; всичко, което виждаше, потвърждаваше теоретическите му знания, придобити в продължение на дългогодишен труд в Гренобъл и Париж.

Младите другари на Шамполион се възхищаваха от романтичната красота на египетските развалини. Ето какво си записа един от тях за храма на Дендера:

„И най-сетне се показа храмът, окъпан от лъчите на луната. Пълно спокойствие и тайнствен чар лъхаше от портика и неговите гигантски колони, докато вън всичко бе обляно от необикновените лъчи на лунната светлина. Дивен, прекрасен контраст! Запалихме огън от суха трева сред храма. Нов възторг, нов изблик на ентусиазъм, граничещ с екстаз. Обзеха ни някаква непонятна треска, някаква лудост, някакъв неописуем порив.“

Самият водач на експедицията се изказа по-въздържано за това светилище, но личеше, че и той не бе устоял на неговата красота:

„Дори не се опитвам да опиша впечатлението, което ни направи светилището, и особено неговият портик. Отделни елементи от постройката могат да бъдат описани с цифри и размери, но е напълно невъзможно да се създаде и най-бледата представа за цялото. В храма по най-съвършен начин са свързани красотата и величието. Прекарахме там два часа, като през цялото време бяхме въодушевени. Развеждани от беден, дрипав фелах, ние бродехме из залите и се опитвахме на светлината на луната да прочетем надписите, издълбани на външните стени.“

Три години след като се върна от пътуването си из Египет, Шамполион почина в Париж вследствие на пълно изтощение на организма, дължащо се на свръхчовешки умствен труд.