Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (39)

Годявката на бога на дъжда

„Сеньор, ние дойдохме“ — плътният глас на метиса се разнесе и отекна дълбоко в тихата нощ. Рунтавите мексикански коне спряха като втрещени и веднага отпуснаха тежките си глави, за да се предадат на дрямката.

Младият американец, рязко откъснат от дълбокия си сън, се килна настрана и щеше да падне от седлото, ако спътникът му не го беше задържал. Като отвори очи, се спря неподвижен, възхитен от очарованието на вълшебната гледка.

Пред тях се възправяше тъмносинята стена на джунглите, а над върховете на дърветата, сякаш носена на облаци, се белееше на светлината на луната една постройка от времето на маите — някакъв храм или дворец, издигнат върху пресечена пирамида.

По такъв начин двадесет и пет годишният Едуард Хърбърт Томсън стигна през 1885 г. в Чичен-Ица — най-големия и най-могъщия град на маите, за който по цял свят се носеха невероятни легенди. С първите слънчеви лъчи Томсън скочи от постелката си, глътна малко кафе и без да се бави, се изкачи на първата пирамида, която се изпречи пред него. Той насити погледа си с широката панорама от руини, а след това се втренчи, за да разгледа нещо, намиращо се по-далеч. Вик на задоволство се изтръгна от гърдите му. Сред дърветата, подобно на сребърно око, блесна кръглата повърхност на голямо езеро.

— Свещеното езеро-храм на бога на дъжда — прошепна той на мексиканеца.

Мургавото, пълно лице на местния жител се проясни от приятна усмивка.

— Да, сеньор, свещеното езеро, хората говорят различни приказки за него… Някои твърдят, че през определени сезони на годината водата му се превръщала в кръв. Други пък били виждали как много плачещи девици излизали от водата. Тогава джунглите еквали от песента на невидими жреци, от музиката на флейти и тътена на тъпани.

Между това новият ден започна.

„Стоях на покрива на храма — пише Томсън в своите дневници, — тъкмо когато първите слънчеви лъчи направиха да порозовее далечният хоризонт. Цареше дълбока утринна тишина, дневните шумове още не се чуваха. Небето и земята като че ли бяха спрели дъха си в очакване на нещо неизвестно. А после изведнъж се появи огромният, силно блестящ диск на слънцето и в един миг целият широк свят екна от песен. Птиците по дърветата и насекомите по земята започнаха своя тържествен химн на слънцето.“

След малко новодошлите слязоха по стръмните стъпала и по тясна пътечка тръгнаха към езерото. То изглеждаше мрачно и никак не беше странно, че будеше суеверен страх сред туземците. Фактически това бе огромна яма, пълна с вода. Бреговете се образуваха от стръмна скална стена, висока около 20 метра. Повърхността на черната течност бе покрита с водорасли, листа и плаващи прогнили пънове. Томсън пусна сонда и се убеди, че дълбочината на езерото не бе повече от двадесет и пет метра.

Край брега се виждаха развалините на някакъв олтар, от който насип, покрит със скулптури, водеше към огромен храм, построен на пресечена пирамида.

След като обстойно проучи бреговете на езерото, Томсън седна на един камък и отново се замисли върху смисъла на експедицията, която беше предприел. Извади от джоба си книжката с разказа на архиепископ Диего де Ланда и се спря за не знам кой път на следното изречение: „Ако тази страна някога е притежавала злато, то по-голямата част от него трябва да се намира на дъното на езерото в Чичен-Ица.“ Религията на маите за разлика от религията на ацтеките не била свързана с жестокости и кървави жертви на многобройните си божества маите принасяли в жертва цветя и плодове. Но имало един изключителен случай. Когато се появявала суша, жреците, за да омилостивят разгневения бог на дъжда Чак-Мол, обитаващ според вярванията дъното на езерото, му изпращали за годеница най-красивата девойка. Населението я снабдявало с богата годенишка премяна, като хвърляло във водата накити и всевъзможни предмети за домашна употреба.

Бележката на де Ланда бе посрещната с недоверие. Хората смятаха разказа му за типична романтична народна легенда, лишена от истинност. Но младият Томсън веднага повярва в нея. Мнението на Ланда подействува силно на неговото лесно възбудимо въображение и го завладя до такава степен, че той реши да разреши загадката на езерото на самото място. Макар че познатите му го подиграваха, той се впусна в пътуване до Юкатан, където възнамеряваше да изработи план за изваждане древното съкровище на маите от глъбините на езерото.

Докато метисът разпалваше огън и се канеше да приготви обеда, Томсън седна на една скала на олтара и забил поглед в езерото, се мъчеше да си представи цялата церемония в чест на бога на дъжда.

Ето от стъпалата на пирамидата слиза процесия, начело с царя, жреците, велможите, облечени официално, украсени с пъстри кичури пера. В средата — закрита носилка, в която седи младата любима на бога.

Шествието се движи по насипа, жреците пеят, носят се звуци на оркестър, състоящ се от флейти и тъпани. Всички спират при олтара и мълчаливо чакат, докато на хоризонта изплува червеният диск на слънцето и първите му лъчи обагрят с отблясъците си водната повърхност.

Тогава жреците извеждат от носилката бледата, уплашена девойка, мятат й прекрасно годенишко наметало и слагат на главата й венец от цветя. При вида на избраницата населението, струпано около брега, избухва в радостни възклицания, флейтите свирят още по-прочувствено, а ритъмът на тъпаните прилича на градушка.

След песните и молитвите на жреците настава мъртва тишина. Четирима жреци издигат високо девойката и с широк размах я мятат в езерото. Въздухът е пронизан от вика на ужасената жертва и от глухия тягостен плясък във водата. Богът на дъжда е приел в своето царство новата си избраница. След жертвата се изсипва дъжд от гердани, гривни, нарамници, кутийки, гребени, карфици, керамични вази и блюда е красиви орнаменти.

Какви бяха шансовете за изваждане на тайнствените съкровища от тази воняща мастиленочерна дълбока вода? Томсън стигна до убеждението, че може да го направи само ако приложи специално съоръжение за копане и водолазен скафандър. Това изискваше много парични средства.

Като се върна в САЩ, Томсън изнесе много сказки в университетите и на научни конгреси, чрез което можа да събере необходимите средства. След това отиде в Бостън, където под ръководството на опитен водолаз усвои трудното изкуство на гмуркането. Успя да усвои известно умение в тази професия, макар че физически беше слабоват човек.

Но особено много се надяваше на уреда за изгребване, който беше поръчал в една фабрика. Този механизъм се състоеше от десетметрова мачта, ведро с назъбен ръб, дръжка за въртене, стоманени въжа и макари.

В Юкатан той нае няколко работници и преди всичко един ловец на бисери и опитен водолаз, по народност грък, който работеше на Бахамските острови. С тези помощници Томсън за втори път се появи в Чичен-Ица.

Диаметърът на езерото беше около седемдесет метра и затова за претърсване на цялото му дъно не можеше и дума да става. Томсън разреши тази трудност много хитро. Одялка тежък дървен пън, така че да има контурите на човешка фигура, привърза го за дълго въже и го спуска във водата дотогава, докато установи мястото, където най-вероятно бяха падали живите жертви. Там започна трудната работа по изтребването.

Назъбеното ведро извличаше на повърхността черна като смола тиня, гнили клонки, плесенясали парчета дърво, веднъж дори съединени кости на ягуар и сърна — нямо доказателство за една трагедия в джунглата. Слънцето прежуряше немилостиво. Купчините воняща тиня на брега непрекъснато се увеличаваха.

Работата продължаваше по тоя начин ден след ден без какъвто и да е резултат. Но веднъж се появи първият боязлив предвестник на успеха. Сред тинята се показаха бяло-жълти парчета от някаква смолиста маса. Нагрети на огъня, те пръскаха странен сладък аромат. Томсън не се съмняваше, че бе намерил тамян, употребяван от жреците по време на тържествено жертвоприношение.

Скоро след това като от рога на изобилието се изсипаха най-различни находки. Всяко ведро съдържаше някакъв предмет: накит, ваза, връх на копие, ножове или чаши от обсидиан или яспис. Окончателно потвърждение на твърдението на Ланда бе скелетът на млада жена, изваден от дъното на езерото.

Томсън тържествуваше. Спомни си изпълнения с пречки път, който трябваше да измине, докато стигне успеха си — всички разочарования и унижения от страна на хората, които го смятаха за наивник или непоправим мечтател. А сега ето — бе направил едно от най-важните археологически открития в Америка.

Реши да продължи търсенето с водолазен скафандър. Подводните си преживявания и приключения описа така цветисто и с такова драматично напрежение, че е по-добре да го оставим да говори сам:

„Когато стъпих на първото стъпало — пише в дневниците си, — момчетата от бригадата, обслужваща помпата, напускаха поред своите постове и с тържествено изражение на лицето ми стиснаха ръката. Не беше трудно да отгатна мисълта им — сбогуваха се с мен завинаги, понеже не вярваха, че ще се върна жив. Пускайки стълбата, аз потънах като чувал, пълен с олово, оставяйки след себе си верижка сребристи мехурчета. Светлината стана най-напред жълта, после зелена, накрая пурпурночерна, а след това се озовах сред пълен мрак. Остра болка прониза очите ми в резултат на увеличаващото се налягане. При потъването почувствувах и друго странно нещо — тежестта ми намаляваше много бързо. И когато най-сетне спрях върху една каменна колона, паднала от развалините на олтара, стори ми се, че по-скоро бях мехур, отколкото човек, облечен с тежък скафандър.

Почувствувах задоволство при мисълта, че съм единственият човек в света, който посещаваше това място жив и жив щеше да го напусне. Край мен се появи гръцкият водолаз. Стиснахме си ръцете. Ведрото за загребване бе направило в тинята коридор с вертикални стени, високи шест метра. В тези стени бяха забучени подобно на стафиди в тесто всевъзможни камъни.

Представете си как сме изглеждали двамата, движещи се пипнешком в мрака, заобиколени от всички страни със стена от кал, гребящи по варовитото дъно в търсене на предмети, които ведрото не бе успяло да изгребе. Представете си, че постоянно някакъв камък, излязъл от блатното си ложе, се изтъркалваше над главите ни. Но това не беше толкова опасно, колкото би могло да изглежда. Докато се държахме на известно разстояние от стената, не ни заплашваше никаква опасност.

Нашите работници вярват, че в мрачните глъбини на «Свещеното езеро» живеят големи змии и чудовища. Гръцкият водолаз и аз веднъж бяхме така погълнати от работата си по събиране на предмети, че забравихме нуждата от предпазливост. Изведнъж почувствувах върху си нещо огромно, което с хлъзгаво движение се удари о мене и с огромна сила ме заби в блатистото дъно. Студени тръпки ме пронизаха до мозъка на костите. След това усетих, че гъркът започна да отстранява този предмет и че ме освободи от тежестта му. Това бе огромен гнил пън, който се е откъснал от стената на тинята и паднал върху ми, докато съм бил наведен.“

Резултатите от търсенията бяха наистина сензационни и напълно потвърдиха легендата за хвърляните в езерото девойки. На повърхността бяха извадени хиляди най-различни предмети като синци, нарамници, чаши и статуйки на божества от яспис, дискове от злато с фигурни барелефи, ножове и отлично шлифовани огледала от обсидиан и преди всичко черепи на млади жени.

Находките бяха в повечето случаи разбити на дребни парчета. Това се обясняваше с вярването на маите, че мъртвите предмети имали душа и затова хората ги лишавали от живот, преди да ги хвърлят във водата, като ги трошели на олтара — та да могат душите им по-лесно да служат на девойката в царството на бога на дъжда.

Сред черепите на младите жени Томсън направи интересно откритие — намери череп, който несъмнено е принадлежал на стар човек. Кой би могъл да бъде той?

Дали жрец, принесен в жертва на бога на дъжда? Положително не. Както традицията, така и летописите не говорят нищо за подобни жертви.

В такъв случай може би са го блъснали във водата нашествениците по време на братоубийствените войни между Майапан, Чичен-Ица и Уксмал? Това предположение също не издържа критика. Може ли да се вярва, че когато се разрушава и граби цял град, войници ще хвърлят във водата едно-единствено лице, и то именно някакъв старец?

Най-вероятна ни изглежда третата теория — че след девойката се е хвърлил във водата отчаяният й баща. И може би затова в една стара индианска песен се казва:

Изгарят царевичните стъбла от жажда,

Чак-Мол зове те, девойко,

но по-обилни от дъждовни капки

ще бъдат сълзите — сълзите на сърцето ми.