Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gdy słońce było bogiem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Зенон Кошидовски. Когато слънцето беше бог

Редактор: Таня Петрова

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

Държавно издателство — Варна

ДПК „Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Разбитата лодка в зеленото море на джунглата

През 1836 г. някакъв мексикански полковник на име Гарлиндо обикалял затънтени селца в Юкатан и Средна Америка, за да набира младежи за войската измежду местното население. В рапорта до началниците си споменава за едно свое странно откритие: в бездънните глъбини на девствената гора внезапно се натъкнал на загадъчни, необикновено стари развалини, покрито с барелефи и обрасли с буйна растителност.

Три години по-късно този рапорт неизвестно по какъв начин стигнал в Ню Йорк и попаднал в ръцете на адвоката Джон Лойд Стефенз. Лаконичната бележка за тайнствените постройки му подействувала извънредно възбуждащо. Трябва да кажем, че страстта на Стефенз били археологията и античната история, на които науки той се отдавал за сметка на адвокатската си професия. Вече бе успял да направи пътешествия до Египет, Арабия, Палестина, Гърция и Турция. За приключенията и преживяванията си написал две книги, които намерили много читатели. Но мечтата му да направи някакво голямо откритие си оставала неизпълнена. И за чудо бе узнал от рапорта на непознатия военен, че такива големи открития го чакат съвсем близо — в съседно Мексико.

Той взел решение в един миг: ще замине там, за да види със собствените си очи това, което е видял Гарлиндо. В подготовката си за експедицията той преровил всички достъпни му исторически съчинения и пътеписи, за да събере сведения за страната, за която възнамерявал да потегли. И тук неочаквано претърпял неуспех. Освен откъслечни бележки не намерил нищичко, което би могло да му бъде по какъвто и да било начин в помощ в осъществяването на намеренията му. Наука за народите на Мексико, Юкатан и Средна Америка просто не съществувала.

А колко лесно би могъл да получи нужните му сведения, ако знаеше, че в същия град, може би през няколко къщи, живее Уилям Хиклинг Прескот — единствен и най-добър по него време познавач на ацтеките, маите, тотлеките и други индиански племена на американския континент.

В търсене на някаква опорна точка Стефенз намерил из книгите бележката на някой си Фуентес. Този мексикански испанец скитал през 1700 г. по Хондурас и край Копан открил огромен ансамбъл от стари, добре запазени постройки и пирамиди. Стефенз избрал Хондурас за цел на своята експедиция, като съвсем не си давал сметка за трудностите, свързани с пътуването в глъбините на дивата, безлюдна джунгла. Успял да убеди своя приятел и добър художник Фредерик Кедърууд да участвува в тази експедиция.

През 1839 г. немногобройният керван на Стефенз, състоящ се от катъри, индиански водачи и носачи, стигнал на границата между Хондурас и Гватемала. Там, също както Лейърд край бреговете на Тигър, били изненадани от революция. В цяла Средна Америка кипели политически борби. Страната се кръстосвала надлъж и шир от отряди на борещите се помежду си претенденти за властта: бившият президент на Сан Салвадор Морасана, вождът на мулатите и по-късно кървав диктатор на Гватемала Ферера и индианският революционер Карера.

Из градчетата и селата бродели въоръжени до зъби негри, индианци и мулати, предвождани от бивши дезертьори от армията на Наполеон или от всевъзможни европейски авантюристи. Страната била ограбена, тероризирана, лишена от храна. Изплашените й жители едва се държали на крака от глад. Никъде не можело да се намери дори сухо парче хляб.

Стефенз имал наистина пропуск за преминаване, подписан от един от водачите на революцията, но на практика този документ малко можел да му послужи. Разюзданите банди от пияни наемници ги измъчвали ту със стрелба, ту със заяждане. Дори веднъж някакъв дързък командир, стремейки се да измъкне откуп, затворил цялата експедиция в една плевня. Само благодарение на енергичната намеса на един висш офицер, който се озовал случайно там, Стефенз успял да се измъкне невредим от това трудно и неприятно положение.

Отпъждайки нападащите ги наемници, приятелите стигнали края на джунглата, през която водел единственият път за Копан. Навлизайки все по-дълбоко в гъстите дебри с дива растителност, Стефенз започнал постепенно да разбира защо далечните руини досега не бяха дочакали своя откривател. Непроходимата стена на джунглите пазела тайната им по-ефикасно от най-дълбоките слоеве, нанесени от вековете, пръст и пясък.

Малката група смелчаци си проправяла път през зеления ад при нечувани трудности. Товарните животни затъвали до корем във вонящи мочурища. Бодливи растения се впивали в дрехите и телата им, причинявайки им парливи рани. Тресавищата клокочели, от разлагащата се плесен се отделяли зловонни изпарения, които тровели организма, обезсилвали го и действували убийствено на нервната система. Нощем джунглите ечали от всевъзможни шумове и вопли. Полудяващата врява на маймуните, скриптящите гласове на папагалите, пронизващите до мозъка на костите писъци на сякаш ранени и виещи от болка животни гонели съня под клепачите на изследователите.

След няколкодневен ход, който им се сторил цяла вечност, Стефенз, Кедърууд и съпровождащите ги индианци успели да се проврат през джунглата и се доберат до Копан, покрити със струпеи и тиня. Но щом видели със смъдящите ги от безсъние очи няколкото мизерни колиби, наричащи се Копан, сърцата им се свили от отчаяние. Оказало се, че там няма и следа от развалини и те започнали да подозират, че бележката на Фуентес е била най-обикновен блъф. Когато заговорили на туземците за руините, те ги погледнали с ококорени очи и вдигнали рамене. Цялото мероприятие изглеждало някакво недоразумение.

Потиснатите пътешественици решили да останат няколко дни в селото, за да възстановят силите си след изнурителното пътуване и дотогава да решат какво да предприемат. Стефенз стигнал до убеждението, че не би било излишно да претърсят основно най-близката околност на селото. Джунглата била така гъста, че кой знае — все пак нещо би могло да се крие там. На тази мисъл го навел един факт, който забелязал сам — че туземците изобщо не ходят далеч от селището си, а от джунглата се боят като от огън.

След кратка почивка те потеглили към най-гъстите части на девствената гора. Индианците, участвуващи в експедицията, проправяли пътека с брадви, а жителите на Копан ги наблюдавали развеселени и любопитни. И ето не след много експедицията спряла като закована пред мощна стена, построена от дялани, точно прилягащи си, несвързани с хоросан камъни. Стръмен ред стъпала водел някъде нагоре сред гъсталак от растения. На пътешествениците се сторило невероятно, че до сами селото се криели развалини, за чието съществуване жителите дори не са подозирали.

А може би — помислили си те, не вярвайки на щастието си — това са само останки от някаква испанска крепост? Нали оттук в 1524 г. Кортес минал, бързайки за Хондурас час по-скоро да усмири разбунтувалия се губернатор Олида, а няколко години по-късно испанките водили упорити борби с местното население, докато най-сетне успели да го покорят.

Но съмненията скоро изчезнали, когато през растителната обвивка приятелите видели някаква каменна плоча. След като теренът бил почистен, се показала една стела — каменна плоча с огромни размери — четири метра висока, почти един метър широка и дебела. От горе до долу плочата била покрита с фигурни барелефи с чудат, гротесков рисунък. Във вдлъбнатините се виждали следи от ярки цветове, доказващи, че плочата някога била обилно полихромирана. На челната страна личала изпъкналата скулптура на мъж със сурово, съсредоточено лице, което би могло да внуши суеверен страх.

Стилът и релефът на скулптурата били непривични, но въпреки това тя будела възхищение с майсторството и прецизността на изработката. Най-дребни подробности, най-филигранни орнаменти изпъквали остро и чисто върху твърдата скала, сякаш изрязани с бръснач в мек материал. От тези гротескови украшения се чувствувал полъхът на стари векове. Какви са били хората, които с такова търпеливо усилие са издълбали в скалата тези причудливи образи, а след това изчезнали без отзвук, безследно потъвайки в мъглявината на отдавнашното минало? „Тази странна човешка карикатура — пише Стефенз в дневника си — беше като дух на изчезнали народи, стоящи на стража на родните си селища“.

Навлизайки все по-дълбоко в джунглата, пътешествениците откривали стела след стела, докато преброили четиринадесет такива плочи. Всяка се различавала от другите по своята необикновена оригиналност, но всичките били еднакво богати с образи, украшения и символика. Привечер експедицията била принудена да прекрати търсенията си и участвуващите в нея се върнали в лагера зашеметени от успеха си.

На другия ден призори при Стефенз дошъл местният шивач метисът дон Хосе Мария и с тържествен глас заявил, че цялата земя по протежението на река Рио Копан, където се намират развалините, е негова собственост. Стефенз избухнал в смях — така нелепа му се сторила самата мисъл, че руините в джунглите биха могли изобщо да принадлежат някому и при това някому, който досега не е имал понятие за тяхното съществуване.

Но както се оказало, въпросът не бил така прост. От мига, в който била отхвърлена претенцията, експедицията срещна солидарния бойкот на цялото село. Стефенз не можел да наеме работници за работа, нито да купи парче царевичен хляб. Не помогнали предлаганите лекарства, лъскавите украшения и пари. Туземците отказвали решително. Тук не се касаело само за помощта, която местното население би оказало; в страна, в която върлува революция, свадите с местното население не са за препоръчване. Стефенз решил да се споразумее по някакъв начин с метиса.

Дон Хосе приел поканата за среща, но явно се бе обидил от незачитането, проявено спрямо него при първата среща. Стефенз, свикнал с капиталистическите отношения в своята страна, се учудил, като узнал, че метисът не държи на материални изгоди. Предявявайки своите претенции, се ръководел изключително от безкористната гордост на притежател и затова когато Стефенз му предложил да купи руините, бил изненадан. Не можел да си представи, че някой има желание да придобие тези нямащи стойност, негодни за нищо камъни. И затова станал подозрителен и предпазлив. Пристъпвайки от крак на крак, помолил да му бъде дадено време да си помисли — изглежда, искал работата да се проточи. Привечер се появил отново, все още нерешен, но след мъчителни спорове пазарлъкът станал. Срещу петдесет долара Стефенз получил в собственост руините на град Копан. Леката усмивка, която пробягала по лицето на метиса, издала какво мислел за американеца — смятал го за наивник, който лесно може да бъде измамен.

Тази сделка Стефенз ознаменувал е голям банкет за примирие, на който поканил всички жители на селото. Вечерта прекарали задушевно е танци, песни и печено на скара прасенце. Местните жители с неописуемо учудване разглеждали стените, не можейки да се начудят, че били скрити в джунглите толкова близо до тяхното село. На края на забавата почерпени от гостите си с пури, се върнали в колибите си, готови да оказват всякакви услуги на щедрите чужденци.

След като си осигурил приятелството на туземците, Стефенз пристъпил към по-нататъшно дирене. Промъкнал се през джунглата чак до брега на река Рио Копан, където направил най-важното си откритие — намерил грамадна пирамида, изградена от огромни каменни блокове. Стефенз и Кедърууд започнали да се изкачват по стъпалата, които водели неизвестно къде и на каква височина през сенчест гъсталак от дървета и пълзящи растения. Те продължавали да се изкачват сред писъци на маймуни, които изразявали недоволството си от неканените гости.

От върха на пирамидата пред очите им се разкрила неповторима гледка. Сред гъстата подобна на развълнувано море растителност, докъдето окото стига, се простирали развалини на пирамиди, дворци, храмове и отделни грамадни скали. Изследователите имали чувството, че са излезли извън границите на живота и са се озовали в нереални царства с привидения. „Градът напомняше — пише Стефенз — на разбита ладия сред океана, лишена от мачти и изоставена на произвола на стихиите от неизвестния й екипаж. Никой вече не може да каже откъде е дошла тази ладия, кому е принадлежала, колко време е пътувала и каква била причината за нейната гибел.“

През следващите дни двамата приятели от Ню Йорк проучили най-близката околност на дивата гора, откривайки нови и нови статуи, плочи с барелефи, стълбища и тераси. От количеството на тези находки на човек можеше да му се завие свят. Грамадни скали, изтръгнати от земята от разклонените корени, лежали повалени сред гнили листа и дънери. Статуи, пленени в убийствената прегръдка на пълзящи растения, сякаш се стремели да се издигнат над земята, борейки се за светлина и въздух. Тук-там се виждало каменно божество, недокоснато от хищната природа, а под стъпалата му запазил се по чудо олтар, на който някога хората са принасяли жертви. По каменните блокове били издълбани орнаменти и загадъчни йероглифи — дело на древни скулптори. Барелефите на божествата изпъквали така силно, че просто изглеждали откъснати от своя каменен фон.

Тези руини зашеметили Стефенз. В главата му се раждали хиляди въпроси. Нямало и сянка от съмнение, че бе открил центъра на държавата на някакъв могъщ народ, надарен с творчески гений. Този народ на скулптори и строители-циклопи е живял тук много векове, понеже за създаването на толкова постройки, скулптури и пирамиди са нужни работа и грижи на много поколения.

По какъв начин хората от ония времена са успели да докарат тук тези огромни скални маси, някои от които тежки повече от десет тона? Стефенз установил, че най-близките каменоломни се намират от другата страна на река Рко Копан, на разстояние няколко километра от брега. Ето един неимоверно интересен, необясним въпрос: как тези народи, лишени от товарни животни и технически съоръжения, съумели не само да изтърколят на далечно разстояние скалите, но и да ги прехвърлят през реката?

Кедърууд се заел старателно да копира скулптурите и орнаментите, но тази работа никак не му споряла. Стилът и структурата били така сложни и до такава степен се отклонявали от художествените понятия на белия човек, че художникът неведнъж безпомощно захвърлял молива. Освен това преди да пристъпи към работа, трябвало с тежки ножове — мачете — да се изрязва гъстата растителност, за да получи достатъчна светлина и достъп до рисувания предмет. Въпреки големите трудности, Кедърууд за кратко време изготвил петдесет най-подробни рисунки, които по-късно послужили за илюстрации към книгата на Стефенз.

На връщане двамата пътешественика посетили Гватемала, Чиапас и северния нос на Юкатанския полуостров. Навсякъде срещали неизброимо количество развалини: пирамиди, дворци, статуи, цели градове. Това били съвсем нови, тайнствени светове, поставящи много въпроси пред историята и археологията.

Стефенз изпратил до приятелите си писма, в които с ентусиазъм описвал направените открития. Думите му били посрещнати с недоверие. Но през 1842 г. публикувал книгата си „Събития през време на едно пътуване до Средна Америка, Гватемала и Юкатан“, която предизвикала голяма сензация и вълна от полемики. За кратко време книгата претърпяла няколко издания и била преведена на много езици.

Във връзка с нея било обърнато внимание на една друга книга, излязла във Франция четири години по-рано и по необясними причини не привлякла вниманието на читателите. Това бил трудът на французина Ф. дьо Валдек „Романтично и археологическо пътуване из провинциите на Юкатан“. От нея ставало ясно, че пръв откривател на тези руини е французинът, а не американецът. Но Валдек за съжаление бе издал книгата си тогава, когато Франция до такава степен била погълната от новите открития в Египет, че дори не я забелязала.

Под впечатлението на книгата на Стефенз историци-изследователи започнали да се надпреварват да прелистват стари испански източници и стигнали до убеждението, че тези необикновени градове са дело на маите. Много столетия преди ацтеките маите създали богата култура и се организирали в градове държави в равнините на Средна Америка и Юкатан.

В огъня на полемиките за маите били изградени фантастични, дори невероятни теории. Едни твърдели, че били дошли от Азия, спасявайки се от потопа. Други ги смятали за корабокрушенци от Атлантида — потъналия в Атлантическия океан легендарен континент.

В своите документи испанските конквистадори постоянно обръщали внимание на странната аналогия между религията на маите и християнството. При тях съществували символът на кръста, изповядването, идеите за месианство и пр. Това дава храна за теорията, че маите произхождали от Палестина и имали нещо общо с първите християни. По-малко фантастични изглеждат възгледите на онези полемисти, които смятаха, че откритите пирамиди говорят за някакви неопределени връзки на родство между маите и древните египтяни. Кои фактически са били маите, ще разберем от следващите глави, написани въз основа на най-новите, строго научни из следвания на историците и археолозите.