Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (12)

По следите на потопа

Макар предварително да можеше да се приеме, че картината на потопа в шумерската поема е продукт на фантазията на народа, все пак изпъкваше въпросът, дали подобно на много други предания и митове тя не съдържа поне някакво зрънце историческа правда. Приключенията на Ут-напищим биха могли да бъдат ехо, отзвук от някаква стихийна катастрофа, станала в древността и врязала се дълбоко в паметта на поколенията под формата на най-различни предания и алегорични религиозни притчи.

Този въпрос беше толкова по-уместен поради това, че шумерите сами не са имали никакви съмнения в истинността на потопа. Като изброявали в династичните регистри царете в Месопотамия, те ги разделяли на две ясно разграничени групи: на царе преди потопа и царе след потопа. „А след това дойде потопът, а подир потопа царете отново слязоха от небето“ — това е формула, която постоянно се среща в техните летописи.

Английският археолог Уули, като извършваше през годините 1927–1929 разкопки в Ур, се сблъска с този проблем съвсем случайно. В подножието на градската отбранителна стена имаше грамаден куп всевъзможни боклуци, парчета развалини и пепел, по всяка вероятност това е било старо градско бунище, където жителите са изхвърляли от високата градска стена отпадъци от кухните си. Поради това, че съдържат богати археологически находки, бунищата винаги са представлявали ценен източник на сведения за материалната култура на някогашни народи и затова хълмът Ур събуди много голям интерес.

Уули заповяда да се изкопае проверочна шахта с дълбочина 14 метра. Работниците изхвърляха с лопати развалини и смет, пепел от огнища, сажди, полуизгорено дърво, плесенясали тухли и голямо количество керамични отломки. Височината на купа и голямото количество слоеве от различни периоди, ясно различими на стената на изкопа, говореха, че жителите на Ур трябва да са използвали това място за бунище в продължение на много стотици години.

На дъното на шахтата Уули направи най-голямото археологическо откритие през живота си. Оказа се, че под 14-метровата покривка от развалини се крие гробница толкова стара, че даже шумерите не са имали понятие за нейното съществуване, неопровержимо доказателство за което бе, че са я засипали със смет.

Самото гробище съществувало няколкостотин години. Ковчезите лежаха един върху друг на 2–3, а някъде на 6 етажа. Многобройни поколения са копали тук гробове и гробници за своите покойници, без да знаят, че под тях има забравени гробове на техни прадеди. И именно в това гробище бе открита гробницата на ранните царе на шумерския град държава Ур, съдържаща безценни съкровища от злато и скъпоценни камъни.

Уули не се задоволи с това откритие. Искаше непременно да знае какво се крие под гробището — каква е била съдбата на това парче земя по-рано, преди да е станало поселище на мъртъвци. Дали са го обработвали земеделци или пък е имало някакво селище. Отговор можеха да дадат само лопатата и кирката. Скоро се появи нова необикновена изненада — под гробището имаше друго бунище с домашни отпадъци. То сигурно произхождаше от най-ранния период на град Ур и следователно беше необикновено старо, много по-старо от откритите в гробището царски гробове.

След като пробиха относително дебел пласт смет, работниците се натъкнаха на плътен слой самородна тиня, нанесена тук някога от течаща вода и лишена от каквито и да е следи, оставени от човек. Всичко говореше, че най-сетне са се добрали до първоначалното дъно на най-старата речна делта от периода, когато тук още не е имало никакви заселници. След като констатираха този факт, работниците заявиха, че е излишно да копаят повече. Уули първоначално беше на същото мнение, ала по-късно, след като разгледа околността по-внимателно, реши, че нивото на тинестия слой, ако и да бяха копали относително дълбоко, все още е много по-високо от околната повърхност. Триангулационните измерения потвърдиха напълно това. Тъй като беше трудно да се допусне, че дъното на реката е било по-високо от околната долина, значи, че хълмът е бил дело на човешки ръце и крие някаква тайна. От друга страна, това като че ли не се потвърждаваше от слоевете на тинята, които явно са били нанесени от речна вода.

Лопатите продължиха да гребат, но работата изглеждаше твърде безнадеждна. Минаваше час след час, а хората продължаваха да изхвърлят от изкопа само речна глина без следа от човешко действие. Изглеждаше, че в противовес на измеренията дълбокият слой тиня все пак говори за старо дъно на река от периода, когато Месопотамия е представлявала необитаеми мочурища.

На дълбочина около 2,5 метра работниците-араби престанаха да копаят, изумени от това, което видяха. Те веднага извикаха Уули. Скоро под дебелата покривка речна тиня се появиха нови развалини, отломки от съдове, смет и сажди. Беше разкрито някакво праисторическо човешко селище. Опитното око на археолога веднага позна, че то принадлежи към някаква напълно своеобразна култура, съвсем различна от културата на шумерите и, разбира се, много по-стара и по-примитивна. Особените мотиви на орнаментите по съдовете, инструментите от изглаждан камък, както и характерната изпъкнала форма на тухлите, подобна на намерените тухли в селището Ел-Обеид, неоспоримо свидетелствуваха, че бе намерена находка от епохата на неолита.

Два и половина метровият слой тиня, нанесен от водното течение, разделяше с точна граница две чужди една на друга култури. Над наноса бяха останките от културата на шумерите, отишли далеч в развитието си, с глинени съдове, правени на грънчарско колело, а под наноса — остатъците от първобитната култура на друг, неизвестен народ.

Как да си обясним наличността на този дебел слой глина, разделящ две различни епохи от съществуването на човека? Отговорът можеше да бъде само един: наводнение. Но наводнение, оставило такива следи след себе си, не би могло да бъде обикновено природно явление. Това положително е било катаклизъм с небивали размери и трагични последици за всякакъв живот в природата. За да натрупа два и половина метра дебел слой тиня, водата по необходимост е трябвало да стои на това място продължителен период време на височина почти осем метра. При такова ниво на водата цялата земя — от пустинята на Ирак до предпланините Елам, от Хиле, т.е. стария Вавилон, до Персийския залив неминуемо е станала жертва на водната стихия. Водата заляла всички села и градове, с изключение на онези, които били разположени на по-високи хълмове. Наистина, шумерските летописи гласят, че някои градове оцелели от катастрофата.

Наводнението, разбира се, не било всеобщо бедствие, както се казва в шумерските и еврейските предания, а локално събитие в басейните на Ефрат и Тигър, обхващащо площ с размери 650×150 км. Но за тогавашните жители с това пространство се е изчерпвал целият свят, а наводнението означавало потоп, с който страшният и справедлив бог наказал грешното човечество.

Наводнението обясни внезапното загадъчно изчезване на глинените съдове, правени ръчно и украсени със своеобразни мотиви, които, както доказаха разкопките, някога били разпространени из цяла Месопотамия. Племената, които са ги правили, загинали през време на наводнението. Малобройни по чудо оцелели групички били тласнати към варварско и мизерно съществуване. Плодородната някога земя се е превърнала в мочурище. Всичко, построено от човешка ръка, било отвлечено от водата, а домашните животни загинали до крак. Развитието на цивилизацията на тези неизвестни племена било брутално прекъснато и те не излезли от състоянието на упадък.

След изсъхването на мочурищата и прибирането на водите в коритата на Ефрат и Тигър тук се появили нови хора и скоро се смесили е останалите живи от наводнението. Новодошлите били шумерите. В Стария завет е цитирана шумерската легенда, според която шумерите „дошли от изток и заели царството Шинеар (Вавилон)“. Друга легенда гласи, че били дошли от юг, отвъд морето, носейки със себе си умението да обработват земята, изкуството да добиват метали и майсторството да си служат с писмени знаци. И оттогава, казва се в легендата, не са направени никакви нови изнамирания.

Слелите се тук народи създали шумерската култура.