Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (21)

Тайните на пирамидите

От археолозите от XIX век званието пионер на египтологията заслужава и английският учен Уилям Матю Флиндърс Петри, който от 1880 г. в продължение на 46 години се занимава с изучаване на пирамидите.

Тези огромни постройки, наречени от арабите „планини на фараоните“, възникнали през царуването на третата и четвъртата династия на фараоните, т.е. преди почти четири и половина хилядолетия. От най-древни времена те представляваха цел на много поколения пътешественици, като будеха възхищение и едва ли не суеверен страх със своите огромни размери и със суровата си архитектура.

За пирамидите се знаеше само това, че някога в тях са съхранявали мумиите на могъщите властелини на Египет. Дори не бяха известни точните им размери и датата на възникването им. За тях се носеха най-различни по-малко или повече фантастични легенди и разкази. В техните форми и пропорции се търсеше отражение на астрономическите познания на жреците и дори на мистични пророчества за бъдещите съдбини на човечеството.

Ако днес притежаваме по-подробни сведения за пирамидите, дължим го в немалка степен на дългогодишния, търпелив труд на Петри. През 1880 г. той за първи път застана пред пирамидата в Гиза. Условията, при които започна да осъществява поставената си задача, изискваха голямо себеотрицание. Тъй като разполагаше с твърде ограничени финансови средства, не можеше да наеме помощници и да построи барака, в която да живее и работи спокойно. Настани се в една празна гробница в скалите, спеше на дюшек, натъпкан със сено, готвеше си храна на спиртник и пишеше бележките си на светлината на мигаща газена лампа.

Щом паднеше нощта и температурата спаднеше малко, той се събличаше съвсем гол и навлизаше в лабиринта от коридори и помещения в пирамидата. В централната част на постройката царяха тропическа температура и необикновен задух. Човек не можеше да издържи вътре повече от един-два часа. Петри използваше това време, като трескаво рисуваше разположението на коридорите и снемаше преписи от надписите по стените. От подобни акции се връщаше обикновено облян в пот, с главоболие и зачервени от умора очи. Въпреки това веднага сядаше на земята и допълваше недовършените си скици.

Горещите дни прекарваше в своето леговище в сън чак до вечерта, когато прохладата щеше да му позволи да пристъпи отново към работа.

Досега археолозите са регистрирали осемдесет пирамиди, повечето от които твърде разрушени, понеже в продължение на векове служели на околните фелахи като неизчерпаем източник на строителен материал. Фараоните ги издигнали на западния бряг на Нил в близост до най-старата столица на Египет Мемфис, намираща се на границата между Горен и Долен Египет.

Най-прочути са три пирамиди — на Хеопс, на Хефрен и на Микерин. Най-голямата от тях — Хеопсовата — се издига на височина 146 метра, а страната на квадратната й основа е повече от 230 метра. За гигантските й размери ще се получи по-добра представа, ако съобщим, че по височина тя надминава катедралата „Свети Петър“ в Рим. Състои се от 2 300 000 каменни блока със средна тежест 6000 кг всеки.

Херодот твърди, че тази пирамида била строена двадесет години. Само в пренасянето на строителния материал били заети сто хиляди селяни, събирани да работят ежегодно през периода на тримесечното разливане на Нил, когато всякаква полска работа бивала прекратявана. Освен тях, както може да се съди от развалините на бараките, там са работили постоянно около четири хиляди зидари, каменари, скулптори и пр.

Пред пирамидата до ден-днешен стои огромен сфинкс, изсечен от монолит. Той води началото си от царуването на един от наследниците на Хеопс. Фигурата на лежащ лъв с човешко, изразяващо размишление лице трябвало да символизира неограничената мощ на египетските владетели.

Статуята прави силно впечатление дори само с големината си — тя е висока 20 метра и дълга 73 метра.

Пирамидите, издигащи се сред гола, пустинна равнина, днес представляват тягостна картина. Изгладените плочи от гранит или варовик, представляващи облицовката на повърхността, в голямата си част са изкъртени, за да бъдат използвани като строителен материал, а тия, които останали, са посивели и загубили гладкостта си под непрестанните удари на пясъчните бури.

Но да се пренесем във времето на младостта на пирамидите, за да ги видим в друга светлина. Към всяка пирамида, заградена с декоративна стена, обикновено имало красив храм с портик от колони, където жреците извършвали богослужение за добра сполука на починалия фараон и полагали грижи за всекидневните му нужди, поставяйки пред статуята множество съдове с ястия и пития.

Придворните първенци смятали за израз на върховна почит да получат право на покой след смъртта си в близко съседство с пирамидите. По тази причина около пирамидите имало просторни гробища, а в тях — великолепни гробници.

Отвън пирамидите често били украсявани с барелефи и мозайки. По време на големи празници около тях израствала гора от прътове с цветни хоругви. От надписа в гробната крипта на царица Уебтен узнаваме, че върхът на нейната пирамида бил позлатен; златистият блясък, искрящ под лъчите на слънцето и луната, може би е сочел пътя на скитниците, така както морските фарове светят за корабите.

Като имаха предвид тогавашните примитивни методи на работа, извършвана изключително с физическата сила на човека, изследователите се чудеха как е било възможно да се издигне толкова високо такава огромна маса камъни в безпогрешна геометрическа форма на пирамида и хиляди плочи да се поставят една върху друга така точно, че помежду им да не може да се мушне острие на нож.

За щастие в историческите източници и йероглифните надписи има запазени някои данни, които дават що-годе възможност да пресъздадем хода на целия строеж. Каменните блокове били спускани от близките каменоломни по Нил, след това влачени на плазове по изкуствена наклонена площ, която била издигана все по-високо и удължавана все повече с напредването на строежа. За да се намали търкането, трасето било мокрено с вода, така че шейната лесно се плъзгала по калта. Каменарите редели каменните плочи по такъв начин, че до момента на свързването на блоковете оставяли ивица, на която, висейки над пропастта, можели да опират стъпалата си.

Това било неописуемо изнурителен труд, изискващ много човешки жертви. Човешкият мравуняк се трудел под камшика на надзирателите и под убийствено печащото пустинно слънце, за да се осъществи прищявката на един човек — божествения владетел на Горен и Долен Египет.

Ако се замислим за неимоверните усилия, ще стигнем до убеждението, че може би никога в историята на света не е имало подобен факт — всички поданици да бъдат принудени да изпълняват една толкова непроизводителна работа, чиито размери и непосилност днес ни се струват невероятни.

Тези чудовищни постройки, предназначени за съхраняване на царските мумии, били освен това израз на божествеността на фараоните и служели, както се вярвало, за стълба, по която да се върнат на небето. Затова най-старите пирамиди имали стъпаловидна форма и едва по-късно, по необяснени досега причини, строителите започнали да правят стените гладки. Това мистично предназначение на пирамидите се потвърждава от намерените папируси, в един от които пише:

Ние строим за него стъпала, за да може да се изкачи на небето.

За широките маси на потиснатото население тези сурови и бездушни по формите си островърхи постройки трябва да са били нещо напълно чуждо и враждебно, символ на владетелите, чиито надменност и егоизъм нямат мярка. Строенето на пирамидите поглъщало главните икономически ресурси на Египет и увеличавало мизерията. Дори след завършването им продължавали да поглъщат плодовете на труда на земеделците и занаятчиите, понеже ритуалът изисквал към тях да се поддържа група жреци, които да бъдат изключително в служба на покойника. Един от фараоните определил за тази цел данъците, плащани от дванайсет села за вечни времена. Херодот споменавал за потискане на народа през периода на господството на четвъртата династия, а Диодор твърди, че някога населението на страната било вдигнало въстание и изхвърлило от пирамидите телата на царете.

Ако искаме по-точно да разберем какво е подтиквало фараоните да изграждат тези колоси, трябва да припомним, макар накратко, някои характерни черти на египетската религия. Сред плеядата богове с най-дълбока почит се ползвали богът на слънцето Ра и богът на земята Озирис, който господствувал справедливо и научил хората на всички изкуства и занаяти. Неговият брат — бог Сет — бил олицетворение на злото. Завиждайки на Озирис за популярността му сред хората, той го убил, а трупа му сложил в един сандък и хвърлил в морето. Този сандък вълните изхвърлили на брега недалеч от град Библос.

Жената на Озирис — богиня Изида — го възкресила за нов живот. Възкръсналият Озирис отсега нататък съществувал като господар на царството на умрелите.

Хорус — синът на Озирис — отмъстил за смъртта на баща си, като убил Сет. От този момент Хорус станал олицетворение на синовната обич, а тъй като в борбата с противника загубил едното си око, също и символ на самопожертвувателността.

Египтяните вярвали, че залезът и изгревът на слънцето означава умиране и възкръсване на бога Ра. От тези митове те черпели увереност, че и самите тях ги чака възкресение и щастлив задгробен живот в отвъдния свят.

Според техните вярвания човек се състои от три елемента: физическо тяло, част ка и част ба.

Ка е двойник на човека и негов ангел-хранител. Бил изобразявай като брадат човек с корона на глава. Той бил също и водач на починалия в отвъдния свят, снабдявал го с храна и го водел при бога Ра.

Същинската душа на човека бил ба, изобразяван като птица с човешка глава и горяща пред нея маслена лампа.

Осигуряването на задгробен живот на душата зависело от две основни условия. Тялото на починалия чрез балсамиране трябвало да бъде обезпечено срещу разпадане и запазено от унищожаване от разбойници, а освен това трябвало да бъде снабдено с храна и всички необходими предмети за домашна употреба, за да бъдат задоволени неговите потребности след смъртта. Затова фараоните изграждали пирамиди с много преплетени коридори, слепи преддверия и клопки, които трябвало да направят невъзможно проникването до мумиите и до съкровищата в гробниците.

Като божествени същества след смъртта си фараоните си запазвали привилегиите, от които се ползвали на земята. Тъй като египтяните вярвали, че богът на слънцето Ра извършва всекидневно пътуване по небето с позлатен кораб, смятали, че отначало душата на фараона поемала функцията на негов веслар, а след това дори на кормчия на кораба му. Но колкото по-могъщи властелини ставали египетските царе, толкова повече растели и следсмъртните им претенции. Първоначално фараонът заемал длъжността личен секретар на бога, но по-късно започнал сам да сяда на трон като бог на слънцето. Във връзка с тези вярвания фараоните заповядали в гробовете им да се поставят весла, а понякога и цели лодки, наричани от археолозите „слънчеви лодки“. В 1955 г. в подножието на Хеопсовата пирамида в едно зазидано скривалище бе открита изключително добре запазена лодка с рогозки на седалките и весла.

Пирамидите и гробниците на фараоните представляват отражение на класовите различия, появили се още в най-древни времена в египетското общество. Балсамирането на труповете и построяването на специални гробници било скъпо нещо, което простосмъртните не можели да си позволяват. Селяните, занаятчиите и чиновниците погребвали своите покойници в пустинния пясък. И ето, по странно стечение на обстоятелствата, докато прекрасните гробници в повечето случаи станали жертва на грабители, останките на много прости хора избягнали тази съдба и дори са се запазили в мумифицирано състояние вследствие на пълната липса на влага в пустинния пясък.

Като пристигнела в царството на смъртта, на душата на египтянина никак не й било лесно. Преди да достигне пределите на пълното щастие, където „няма наводнения, зърното дава богата реколта и душите плуват в изобилие“, трябвало да преодолее много опасности. Обетованата земя била заобиколена от дълбока вода, а входът се пазел от чудовище, наречено „обърнато лице“. То пускало само тези, които на земята били водили праведен живот. Цели рояци демони, вампири и най-различни други изроди дебнели блуждаещите души, които се стремели да ги победят чрез магии.

Хората имали възможност да помогнат на покойниците чрез заклинания, събрани в „Книга на починалите“. Фараоните не пестели разходи, за да си осигурят завинаги тази човешка помощ. Те издигали, както вече споменахме, храмове при своите гробници и зачислявали към тях група жреци, като предназначавали за тяхната издръжка определени приходи от царските имоти. Тези жреци всекидневно шепнели ритуални молитви, смятани за необходими на починалия, тъй както хлябът и водата са необходими на живия.

Но фараоните познавали слабостите на човешката природа и затова вземали предвид възможността жреците да занемарят изпълняването на своите задължения и с това да изложат на гибелна опасност душите на покойниците. Затова заповядвали по стените на гробната стая да се изпишат всички предвидени от ритуала молитви и магически заклинания, а на това отгоре в ковчега да се постави свитък от „Книга на умрелите“. Това се дължи на факта, че египтяните вярвали в магическата сила на писаното слово и смятали, че йероглифите имат собствен, самостоятелен живот. Ритуалният текст, написан на стената на гробната крипта, според тяхното вярване бил толкова ефикасен, колкото текстът, произнасян гласно от хора.

За недоверието, което фараоните хранели към жреците, свидетелствува едно откритие, направено случайно от Петри. В 1889 г. той реши да проучи вътрешността на една от пирамидите, по онова време още безименна, защото не се знаеше кой от фараоните бил погребан някога в нея. Въпреки изнурителните търсения по никакъв начин не можа да намери скрития вход, водещ към нейната вътрешност, който в пирамидите обикновено се намира на северната стена.

Изгубил търпение от напразните търсения, Петри реши да издълбае през огромния каменен масив на едната стена тунел до самата гробна стая. Това бе много тежка и продължителна работа. Затова чак след няколко седмици работниците-араби съобщиха, че били пробили последния слой камъни, делящ ги от криптата.

Петри се вмъкна, пълзейки по корем, и намери в царската крипта два ограбени саркофага със свалени и разбити капаци. Но не можа веднага да установи кому е принадлежала пирамидата, понеже вътрешността й, която в продължение на десетки векове била суха, по неизвестни причини била започнала да се подмокря от подземна вода. Петри събираше тази вода в една кофа и я подаваше на арабите, които я изливаха вън. След като с големи мъки му се удаде да изсуши помещението, той пристъпи към неговото проучване. В единия ъгъл намери алабастрова ваза с надпис, който гласеше, че пирамидата бил построил за себе си и за жена си фараонът Аменемхет III.

Но Петри се интересуваше много повече от един друг въпрос, по какъв начин крадците са проникнали във вътрешността, без да оставят и най-малката следа? Къде се крие входът към вътрешността, който той безуспешно търси? Дали крадците са били толкова добре осведомени за разположението на сградата, че просто отворили вратата и влезли?

Тъй като имаше огромно желание да намери отговора на тази загадка, реши да проучи целия лабиринт от коридори, като се придвижва от гробната стая към изчезналия вход. Тази задача беше извънредно трудна и изпълнението й на места дори опасно за живота. Коридорите бяха изпълнени с купища камъни и пясък, които подземната вода бе превърнала в лепкаво тресавище. В някои участъци Петри беше принуден да се влачи по корем, задушавайки се във вонящия на плесен въздух. Най-сетне, изцапан и изтощен до краен предел, той се добра до входа. Противно на обичайно приетото входът бе на южната стена на пирамидата. И този факт накара археолога да се замисли: откъде крадците са знаели, че входът трябва да се търси на южната стена? Полека-лека у него се зародиха някои подозрения. Ако се окажеха верни, откритието му щеше да бъде истинска сензация.

Той се върна по пътя, по който крадците сигурно са се движели по посока на криптата, като се стремеше да се постави в тяхното положение и да решава какво би направил на тяхно място. Налетя на много препятствия и клопки, които са имали за цел да затруднят нежеланите натрапници да се домогнат до съкровищницата. Неведнъж се принуждаваше да признае, че сам щеше да се чувствува безпомощен и изгубен в този лабиринт, ако преди това не се бе запознал с пътя по обратната посока.

Но крадците, както показваха разровените развалини, са се придвижвали напред с удивителна самоувереност. Когато някое стълбище се прекъсваше в сляпа стая, те са знаели, че по-нататък пътят трябва да се търси на тавана, където Петри откриваше отвор, замаскиран с каменна плоча. По този начин те лесно бяха преодолели три слепи стаи. В един от коридорите пътят бе преграден от купища развалини, стигащи чак до тавана.

За отстраняването на пречките са били необходими много време и усилия. Петри изчисли, че на крадците са трябвали най-малко пет месеца, за да се доберат до царската гробница и отмъкнат намиращите се там съкровища.

Ясно бе, че при тези условия не са могли да извършат това, без да събудят подозрения у жреците и гробната стража. Ако въпреки това в продължение на пет месеца са хазайничели спокойно в пирамидата, без съмнение не са го вършили самостоятелно, а са се числели към голяма шайка, а жреците и началникът на гробната стража били истинските вдъхновители на престъплението.