Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (11)

Най-старата в историята епическа поема

Под влиянието на пленителните приказки на „Хиляда и една нощ“ Лейърд мечтаеше за пътешествия по Близкия Изток, а като осъществи бляновете си, се натъкна неочаквано на загадъчните възвишения на Месопотамия.

Той беше човек на делото и се отличаваше с твърдост в преследването на целта, но все пак най-важен фактор за успехите му беше романтичната му натура. От романтични мечти към научни открития — това бе чудният път, по който се движеше Лейърд.

Археолог от съвършено друг, модерен тип беше англичанинът Джордж Смит. Скромен, трезв и трудолюбив човек, той изкарваше прехраната си като гравьор в Лондонския монетен двор. От детинство хранеше голяма любов към науката, но родителите му бяха твърде бедни, за да му осигурят висше образование. И младежът със забележителни способности трябваше да се цани в една от гравьорските работилници, където прекара дълги години като чирак.

Но Смит не се отказа от своята амбиция. Всеки свободен миг след работа използваше да допълни образованието си. Преди всичко изучаваше чужди езици и четеше исторически съчинения. С асирологията влезе в допир случайно. Британският музей пристъпи към издаване на албум, озаглавен „Клинообразните надписи в Западна Азия“, и му възложи изпълнението на клишетата за това произведение. Работата на Смит като копировач-гравьор беше механична, но в хода на изпълнението странните знаци заинтересоваха Смит до такава степен, че реши да изучи изкуството за тяхното разбиране.

Това беше дръзко намерение и изглеждаше предварително осъдено на неуспех. Колко труд и усилия трябваше да вложи този любител, за да постигне целта си! Колко безсънни нощи трябваше да прекара в упорити проучвания, докато овладее тайните на асирологията! Изключителните способности и благородният научен ентусиазъм му позволиха да преодолее всички трудности. В спомените си, които станаха така популярни, че претърпяха седем издания, Смит по следния начин определя целта на своя живот:

„Всеки човек има някакви склонности или страсти, които при благоприятни обстоятелства могат да осмислят остатъка от живота му. Самият аз винаги съм имал влечение към ориенталистиката и от ранна младост се интересувах от търсенията и откритията на Изток и особено от големите трудове на Лейърд и Ролинсън. През първите няколко години направих малко или почти нищо, но през 1866 г., виждайки незадоволителното състояние на нашите познания върху тези части на Азия, които са свързани с библейската история, реших да направя нещичко за уточняването на някои спорни въпроси.“

И наистина още същата година, едва 26-годишен, Смит публикува първия си труд в областта на асирологията, който веднага му донесе широка известност в научните кръгове и го превърна от самоук-любител в сериозен учен в областта на асирологията. Следната година той получи мечтаната награда за усилията си: беше назначен за асистент в египетско-асирийския отдел на Британския музей, където можеше напълно да се посвети на обичните си проучвания.

Изглеждаше, че отсега нататък животът му ще тече спокойно в тишината на работния кабинет. Но съдбата реши иначе. Смит беше типичен учен с трезв ум и в отношението си към живота не влагаше никакъв романтизъм. И затова самият той се изненада, когато като от рога на изобилието му се изсипаха всевъзможни приключения и преживявания, за каквито би могъл да мечтае само някой непоправим романтик. Този скромен научен работник най-напред накара целия свят да се учуди на неговите открития, а след това предприе пътешествия, чиято фантастична цел стана сензация за британската жълта преса. Дори смъртта му беше съпроводена от необикновени и драматични обстоятелства, сякаш капризната съдба до последния му миг не се отказа да си играе с този неволен романтик.

Отначало нищо не предвещаваше, че може да се стигне до сензация. В мазите на Британския музей в сандъци се пазеха стотици клинописни плочки, произхождащи от библиотеката на Ашурбанипал и изпратени на времето от Лейърд и Расъм от хълма Куюмджик. Те, разбира се, събудиха интерес у Смит. Плочките с клинообразно писмо, събрани с лопати в сандъци, представляваха жалка картина. Това беше грамаден куп от разбити на дребни парчета пластинки, покрити на това отгоре с дебел слой кал и пръст. Да се съберат в съответна цялост и да се очистят от калта така, че да не се повредят клинообразните знаци — това бе, задачата, която си постави младият асистент.

Той пристъпи към разрешаването на този проблем и след няколко месеца напрегната подготвителна работа можа да се залови със същинската задача: да прочете надписите. С разшифроването на всяка нова дума го обземаше все по-голямо удивление. Пред очите му се изправи като жив героят на най-стария в света народен епос могъщият и благороден Гилгамеш, съвсем непознат досега на науката образ. Като четеше за неговите приключения, Смит постепенно се уверяваше, че е открил Омир на Месопотамия, с повече от хиляда години по-стар от Омир на гръцкия народ, че има пред себе си най-стария образец на епическа поезия, произхождаща още от зората на човешката цивилизация.

Гилгамеш бил владетел на град Урук (в библията Ерех) и сурово потискал жителите, принуждавайки ги да работят непосилно по строежа на крепостни стени и храмове. Жителите се оплакали на боговете от своята съдба и те решили да ги освободят от безскрупулния деспот. Затова създали гигант, надарен със свръхчовешка сила, и го нарекли Енкиду. Той трябвало да влезе с бой с Гилгамеш и да го убие. Енкиду живял вдън гора, сприятелен с животните и бранещ се от преследващите го ловци.

След като узнал за неговото съществуване, Гилгамеш прибягнал до хитрост. Изпратил при него красива жрица, за да го съблазни и доведе в Урук. Между двамата могъщи мъже се стигнало до страхотен двубой, който обаче свършил без победа — нещо, което не били предвидили нито боговете, нито хората. Енкиду и Гилгамеш, признавайки се за равни, станали верни приятели и след това заедно извършили различни героични дела. Между другото се сражавали с мощни лъвове, освободили богинята Ищар от лапите на горското чудовище Хумбаби и убили един огромен бик, изпратен от бога Ану.

Един ден Енкиду заболял тежко и чувствувайки, че наближава краят му, се сбогувал сърдечно с любимия си приятел. Гилгамеш трогателно оплаквал загубата на другаря си и за първи път в живота си съзнал колко неразгадаема загадка е смъртта:

Шест дни и шест нощи лях аз горчиви сълзи над трупа му,

чак докато положат го във гроба.

И ето ме сега треперя от смъртта и бягам в пустошта,

като товар тежат приятелските думи сетни.

Къде утеха да намеря? Как да спра плача си?

Приятелят любим превърна се на прах.

И аз навярно нявга ще лежа, тъй както той лежи,

за да се не изправя нивга на нозете си.

Измъчван от тревога, Гилгамеш решил да намери своя прадед Ут-напищим — единствения човек на земята, от когото се бояла смъртта. Надявал се от него да измъкне тайната на вечния живот. Но пътят бил изпълнен с невъобразими пречки и вълшебни изкушения. Гилгамеш трябвало да се преборва с хора-скорпиони, да се откаже от непреодолимата красота на райското царство, където по дърветата цъфтели скъпоценни камъни вместо плодове, и да устои на богинята Сидар, която го увещавала да се откаже от мисълта за смъртта и да се отдаде напълно на насладите на живота.

Той се заблудил в планините Слънчев залез и скитал дванайсет часа в мрака, докато най-сетне се озовал над Водите на смъртта, където превозвачът Ур-шанаби се съгласил да го прекара на другия бряг — при Ут-напищим.

Първоначално Гилгамеш преживял там разочарование. Ут-напищим не искал да му разкрие тайната на безсмъртието, понеже смъртта е естествен и неминуем атрибут на живота. Едва под влиянието на жена си му издал, че на дъното на морето расте билка, която дава вечен живот. Гилгамеш се хвърлил в глъбините и триумфално се върнал на сушата с чудотворното растение в ръце. Сега той мечтаел за възвишени и благородни цели: няма да бъде самолюбив като Ут-напищим, ще занесе билката на вечната младост в своя роден град и ще дари с нея всички жители. За нещастие, докато се къпел, една змия му задигнала билката и я изяла. Без да осъществи прометейските си цели, Гилгамеш се върнал в Урук с празни ръце и се отдал на размишления върху тайната на живота и смъртта.

Тази народна легенда събуди възторг не само със своя поетически чар, а и с дълбочината на съдържащите се в нея мисли. В бурния житейски път на Гилгамеш са отразени мечтите и идеалите на много човешки поколения, техните безпокойства и стремежите им да преодолеят природните сили, трудното им издигане от варварството до цивилизацията: Неограниченият владетел на Урук, от когото поданиците му имали пълно основание да се оплакват, под влиянието на житейския опит се превръща в благороден герой, който мисли преди всичко за благото и щастието на своя народ.

Поемата била написана на вавилонски език, но нейният шумерски произход не подлежи на никакво съмнение. Името Гилгамеш се среща многократно в стари шумерски надписи. Дори са намерени портрети на Гилгамеш, издълбани на цилиндрични печати от предвавилонския период, които доказват голямата популярност в Шумер на героя на епоса. Наследниците на шумерите — вавилонците и асирийците — по-късно превели на своите езици поемата.

Ут-напищим разказал на Гилгамеш по какъв начин постигнал безсмъртие.

Когато живеел в град Шурупак на Ефрат, на сън му се явил богът Еа и го предупредил, че възнамерява да накаже човечеството с потоп за греховете, които е извършило. Само него и неговото семейство бил решил да запази от гибел. Затова му заръчал да построи голям ковчег и да се пренесе там заедно с цялото ой имущество, семейството си и животните. Веднага след като той направил всичко това, грамаден чер облак покрил небето и на земята се възцарил непроницаем мрак. Шест дни валял проливен дъжд, всичко потънало във водата. На седмия ден ковчегът доплувал до върха на планината Насир.

Когато в 1872 г. Джордж Смит се залови да преведе епоса, схвана, че в разказа на Ут-напищим за потопа има сериозни празноти поради липсата на голям брой клинописни плочки. Но и това, което Смит успя да състави от отломките, дълбоко възмути пуританските набожници от викторианска Англия, за които Старият завет беше безпогрешен източник на всякакви човешки познания. Оказа се, че историята на Ной е народна легенда, която евреите заели от шумерите.

По страниците на британския печат закипя буря. Защитниците на Стария завет не се предаваха в полемиките. Твърдяха, че е немислимо да се говори за някаква връзка с историята на Ной, щом не е известна заключителната, най-важна част от разказа на Ут-напищим. Това, което дотогава бил разчел Смит, говорело според тях по-скоро за някакво случайно сходство на някои подробности. Въпросът би могъл да бъде разрешен с намирането на липсващите клинописни плочки, което изглеждаше твърде невероятно.

Вестник „Дейли телеграф“, с цел да предизвика сензация и да си направи реклама, обеща хиляда фунта награда на този, който открие липсващите плочки. Собствениците на вестника навярно смятаха, че не ще се намери човек, който да е готов да предприеме на свои разноски толкова далечна експедиция, за да търси в огромните купища развалини няколко мънички глинени парчета. Това беше толкова безнадеждно, колкото да се търси игла в купа сено.

Затова огромно беше учудването на вестникарите, когато самият Смит лично изяви такава готовност. Какво склони скромния, влюбен в науката работник да приеме хвърлената ръкавица и да свърже своето добро име с пазара на сензацията? Мъчно би могло да се помисли, че е бил съблазнен от наградата или че го е тласнала някаква дремеща дотогава склонност към авантюри.

На дъното на това привидно лекомислено решение се криеше трезвата сметка на специалист-асиролог. Със собствените си очи Смит се беше убедил с каква варварска небрежност са били наблъскани в сандъците клинописните плочки. Лейърд и Расъм, търсейки само ефектни археологически находки, ги бяха подценили. Дали поради това не беше възможно много плочки да са се изплъзнали от вниманието им и все още да се въргалят в развалините на хълма Куюмджик, а сред тях да са и липсващите фрагменти от разказа на Ут-напищим? Стигаше грам късмет, както се казва в пословицата, за да ги намери Смит там.

И ето пак сензация! Сякаш по чудо бе постигнато това, което всички смятаха за мечта на безумци. При трите си експедиции до Месопотамия, изпълнени с приключения и трудности и продължили общо около четири месеца, Смит събра над три хиляди клинописни надписа, от които за общо учудване отдели 380 отломки, съдържащи липсващите части на разказа на Ут-напищим.

След разшифроването на писмото и точния превод целият текст гласеше, както следва:

Натоварих целия си имот, целия плод на своя живот,

настаних на кораба семейството и роднините си.

Наредих да се качат животните, говедата от пасищата

и занаятчиите.

Когато проблесна младата зора,

от далечните небеса нахлуха черни облаци

и всичко, което беше светло, изчезна в тъмнини.

Брат брата не можеше да познае

и не се познаха дори обитателите на небесата.

Боговете в тревога от потопа

избягаха, като се изкачиха в небето на бога Ану,

гдето като кучета се прилепиха до стената…

Шест дни и шест нощи

беснееха по цялата земя вихрите и вълните на потопа.

Ураганът пороби земята,

а когато просветна седмият ден, млъкнаха ураганите.

Потопът, който се ежеше подобно на армия бойци, поомекна,

морето се поусмири, стихнаха злите ветрове, потопът спря.

Погледнах към морето и видях, че е спокойно

и че цялото човечество е потънало в кал.

Тинята стигаше до покривите на къщите.

Погледнах към света, към хоризонта на морето:

на разстояние дванайсет мерки се показа ров.

Ковчегът спря при планината Насир,

а планината Насир подхвана ковчега

и не го пусна да отплава…

Щом настъпи седмият ден,

освободих гълъба, пуснах го по света.

А той покръжи в далечината и се върна.

Освободих лястовицата, пуснах я по света,

а тя се стрелна в далечината и се върна.

Върна се затова, защото нямаше где да кацне.

Освободих гарвана, пуснах го по света,

а гарванът хвръкна в далечината, забеляза,

че водите бяха спаднали,

започна да се храни, да пляска във водата, да грачи

и повече не се върна.

Кой би могъл да отрече, че историята на Ут-напищим е източник и най-стара версия на библейския потоп? Това се потвърждаваше от идентичните подробности на двата текста, като пускането на свобода на гълъба и гарвана, като планината, при която спрял ковчегът, и времетраенето на потопа, а също и от поуката от разказа: наказание на човечеството за греховете му и възнаграждаване на богобоязливия Ут-напищим — Ной. Библията се оказа сборник, компилация от праисторически народни митове, предания и легенди.

Бурният живот на Смит свърши трагично. При третата си експедиция стана жертва на холерната епидемия, която върлуваше по него време в Близкия Изток, и на 19 август 1876 г. почина в Алепо на 36-годишна възраст. В дневника, който си водеше до последния момент, отбеляза:

„Работих само за науката… Моите колекции представляват ценен материал за изучаване. Възнамерявах лично да го обработя, но сега бих пожелал находките ми да бъдат достъпни за всички изследователи. Стараел съм се винаги да изпълнявам своя дълг…“