Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gdy słońce było bogiem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Зенон Кошидовски. Когато слънцето беше бог

Редактор: Таня Петрова

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

Държавно издателство — Варна

ДПК „Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Арфистките, оплаквачките и девойката, която закъсняла за погребението

От каква смърт били загинали жертвите на жестокия погребален ритуал — всички воини, придворни, арфистки, танцьорки, камериерки, — чиито останки бяха намерени в гробището в Ур? Археолозите дълго си блъскаха главите върху този въпрос и чрез хипотези, напомнящи методите, с които си служат детективите, стигнаха до интересни изводи.

Въз основа на косвени доказателства установиха преди всичко без съмнение, че върху жертвите не е било упражнено брутално насилие. Това се потвърждаваше от спокойното положение на скелетите, създаващо впечатлението, че членовете на царската свита са легнали за вечен сън по своя воля. Нормалното, ненарушено с нищо положение на накитите, на бойното снаряжение и на арфите, а най-вече на чашите, държани до устата от покойниците, също говореше, че не е имало някакво боричкане между жертвите и техните палачи.

Не изглеждаше правдоподобно и предположението, че тези хора били убити някъде другаде и след това в гробницата са били внесени мъртвите им тела. При такова пренасяне положително тук-таме щеше да се допусне някакво, макар незначително, разместване на накитите оръжията или ритуалните съдове, каквото археолозите, въпреки най-старателните си огледи, не откриха.

Предварително трябваше да се отхвърли третата възможност — че тези хора са били погребани живи. Подобна смърт би оставила след себе си драстични следи. Живи закопани хора, дори и зашеметени с наркотични средства, биха се бранили с последни сили и биха умрели изкривени в предсмъртни гърчове.

За твърде правдоподобно обяснение на тайната допринесе една находка, на която първоначално не бе придадено особено значение. Това беше едно медно котле, предназначението на което отначало не можа да бъде обяснено. То бе намерено близо до групата на придворните арфистки. Уули забеляза, че котлето стоеше в централната точка на площта и започна да подозира, че съществува някаква връзка между него и чашите, които държаха до устата си всички без изключение жертви на погребалния обред.

Тезата на Уули беше следната: котлето по всяка вероятност е съдържало някакво зашеметяващо питие като опиум или хашиш. Определените за смърт лица се приближавали едно след друго до котлето, наливали си в чашата от приспивателното питие, изпивали го на един дъх, а след това се връщали на мястото, определено им според погребалния церемониал, където лягали да спят. След това при тях влизали воини или жреци и ги убивали с удар на кинжал в сърцето.

От 68 жени 28 имаха на слепоочията си украшение, представляващо лента от златна ламарина. Археолозите първоначално мислеха, че останалите не са имали украшение на главата. По-късно обаче забелязаха по техните черепи някакви загадъчни пурпурни петънца. Химическият анализ показа, че това е сребърен хлорид. Заключението беше несъмнено: тези жени са носели диадеми от сребро, които напълно са се разложили, понеже за разлика от златото среброто не устоява на действията на органичните киселини.

Във връзка с това химическо явление археолозите се натъкнаха на следите на знаменателен и същевременно забавен инцидент, станал по време на погребалните тържества. До останките на една от девойките бяха намерени обици от чисто злато. При това изглеждаше чудно, че тя не е имала на главата си никакво украшение и на черепа й не бяха открити пурпурните петна, дължащи се на сребърно украшение. „Как е възможно?“ — запитваха се археолозите. — „Жена с такива обици, пък без диадема? Тук нещо не е в ред, нали всички други жени са имали на главите си украшения“. При отстраняването на праха на тази жена на нивото на пояса бе открито едно плоско колелце от сива маса. Този странен предмет беше почистен и разгледан с лупа. И ето изненада — кръгчето представляваше изработена от сребро лента за глава, такава, каквато са носели другите шумерски жени, само че свита на топка. Положението на кръгчето близо до пояса сочеше, че девойката го е държала в джоба на дрехата си. Тъй като сгънатата лента е представлявала по-солидна маса от сребро, при това защитена от тъканта на дрехата срещу разяждащото действие на органичните киселини, тя избягнала участта на другите сребърни диадеми и не е изчезнала.

Как диадемата се е озовала в джоба на девойката, вместо да блести на главата й? Нали всички други участници в тъжния погребален обред дошли с цялото великолепие на своите дрехи и накити. По този въпрос археолозите можеха само да правят догадки: най-правдоподобната изглеждаше, че тази прислужница от шумерския царски двор закъсняла за церемонията. Младата девойка не успяла да се облече навреме и в бързината мушнала лентата в джоба, като смятала да я сложи на главата по пътя или през време на самия погребален обред. Защо не изпълнила намерението си, мъчно можем да си обясним.

Тази дребна подробност има голямо и вълнуващо красноречие. В нея като в кристална топка виждаме отразена драмата на живи хора — с техните слабости и мечти, на хора, които твърде много ни приличат, макар че са съществували в толкова отдалечена епоха и при така чужди за нас обществени условия. Ние ясно си представяме как тази млада девойка, доскоро пълна с жизнерадост, сега бледа и трепереща приглажда гънките на своята туника, за да се подготви достойно за чудовищния ритуал, който ще погълне младия й живот.

Дали тези хора са отивали на смърт доброволно, днес е трудно да се установи със сигурност. Обстоятелствата, които разгледахме по-горе, говорят по-скоро, че жертвата им била доброволна. Царят жрец на Ур бил смятай за божество, а смъртта му — просто за пренасяне в друг свят, в който той ще заеме достойно за своя ранг място. Затова не е изключено придворните да са считали за привилегия и лично облагодетелствуване решението да съпровождат в гроба царя жрец и да продължават да му служат в задгробния живот.

Но от друга страна някои факти говорят, че тази вяра в божествеността на царя на Шумер не била така сляпа и всеобща, както би могло да се мисли. Вече се запознахме с обстоятелствата, свързани с ограбването на гробницата на цар А-бар-ги. Гробарите били извършили престъплението не много след смъртта на царя и при това завлекли останките му на скрито място, за да могат спокойно да ограбят всичките скъпоценности. Значи мъчно може да се допусне, че вярвали в божествеността на царя и се страхували от неговото отмъщение, щом са се решили на такова драстично светотатство.

А нали тези гробари живеели в Ур и заедно с другите жители на този град били под влиянието на могъщото суеверие, внушавано им от детските години от жреците. Щом следователно в разрез с тези внушения си позволили такъв невъздържан цинизъм спрямо царските останки, то не е изключено и сред жертвите на погребалния ритуал да е имало люде, които не вярвали в учението на жреците. За тях смъртта в рова край царския гроб, въпреки че я съпровождал външен обреден блясък, положително била равносилна на екзекуция.

Следователно трябва да приемем хипотезата, че много от жертвите не отивали на смърт доброволно. Защо тогава не бе открита и най-малката следа, която да говори за оказана от тях съпротива? Отговорът е прост: отивали са на смърт така спокойно, както осъденият отива на ешафода, понеже не са виждали никакви шансове да окажат съпротива или да избягат. Отивали на смърт със свито сърце от ужас, а не с надеждата, че ще служат на покойния цар в задгробния живот.

Варварският погребален ритуал се коренял в класовия обществен строй и редом с обожествяването на царя представлявал един от инструментите за господство на управляващите класи над трудещото се население.

Колкото повече отслабвала вярата в божествеността на царя, толкова по-остро противодействие срещал жестокият обичай и доста рано бил изоставен. В по-късните царски гробове археолозите не намериха човешки жертви, от което може да се предполага, че ритуалът бил изоставен с края на първата царска династия на града държава Ур.

От царските гробове Уули натрупа достатъчно факти, за да се изкуши да реконструира погребалния церемониал. На едно място бяха намерени микроскопични остатъци от тъкан, от които можеше да се заключи, че девойките носели дрехи с ален цвят. Както показваха арфите, едната група жени се състояла от арфистките, а другата — по всяка вероятност от танцьорките, певиците и камериерките. Едната арфистка държеше ръката си на онова място от арфата, където някога били струните. Това създаваше впечатление, че девойката е угасвала, изтръгвайки последния акорд от арфата си.

Въз основа на тези и много други подробности не беше мъчно да се пресъздаде живописният тържествен обред. Ето по наклонената площ с тържествена стъпка влиза шествие от арфистки, певици и танцьорки, придворни дами и прислужници, воини и камериерки, царедворци и офицери. Слуги внасят съдове и художествено изработени кутии, впрегнати магарета и волове докарват коли и колесници — с една дума, в изкоп се събира цялото огромно имущество на починалия цар.

Войниците с пълно въоръжение в сгъстен строй заемат постовете на вечни пазители на гроба. Покрай стената се нареждат арфистки и певици. Под палещото слънце на Месопотамия като същински огън пламти пурпурът на дългите женски туники, искри златото и среброто в украшенията, проблясва полираната мед на шлемовете, на копията и кинжалите, манистата на герданите трептят в цветовете на дъгата.

През отворената врата на гробницата в полумрака се вижда трупът на царя, положен на носилка в разкошно церемониално облекло. През цялото време на тържеството се чуват тихите звуци на арфите, песните на женските хорове, ритуалното хорово пеене.

По даден сигнал всички участници в царското шествие пристъпват поред към големия котел, загребват с чашите си приспиващо питие и го изпиват на един дъх. След това се връщат на местата си, лягат на земята и полека-лека се унасят в дълбок сън. Арфистките дърпат струните все по-слабо, певиците замлъкват, настъпва голяма, изпълнена с очакване тишина.

Изведнъж от висините на зикурата се разнася силно свирене на фанфари. Един от жреците кимва с глава и долу слизат войници-палачи, които с майсторски удари на кинжали убиват хората и животните. След това гробарите засипват входа за гробницата и изпълват с пръст огромния ров, в който се намират наклонената площ и куполната постройка. Тълпата бавно се връща към всекидневните си занимания.

Минали са само три столетия и царската двойка, лежаща в подземния мавзолей, е напълно забравена. Следващите поколения на жителите на Ур не знаели нищо за владетелите, които повличали със себе си толкова човешки жертви и толкова драгоценни съкровища. Не знаели дори, че мястото, където почиват те, някога е било гробище. Засипвали са го със смет и строителни остатъци. Нивото на терена се издигало все по-високо и гробниците останали дълбоко под земята. След като изтекли седем века, там било устроено ново гробище, в което били погребани придворният фризьор и началникът на придворната стража на дъщерята на цар Саргон — жрица на богинята на Луната.

Чак пет хиляди години по-късно археолозите извадиха от мрака на забравата имената на царица Шуб-ад и цар А-бар-ги, откриха вълнуващата тайна, свързана с тяхното погребение.