Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (32)

Като спрял часовник

Ако някой смята, че отвратителният навик стени и зидове да се покриват с криви букви е съвременна напаст, положително греши. Този порок е стар като света и бил практикуван и в Помпей. Стените на базиликата, на амфитеатъра, на храмовете и частните къщи са покрити с хиляди имена, рисунки, реклами и сентенции, в които минувачите се опитвали да изразят своите мисли, имащи твърде съмнителна стойност. Драскали ги с някакъв остър инструмент или с парче дървен въглен.

Днес ние порицаваме този обичай и се стремим да обясним на хората, че драскането на стените е постъпка, нарушаваща изискванията на добрия вкус. Но по някаква странна ирония в Помпей тези надписи, подобно на старото вино, имат за нас — съвременните хора — особена цена и вкус. Благодарение на тях можем да надникнем в ежедневния живот на града, да се запознаем с душата на средния помпеец, с неговите грижи, антипатии и болки, да влезем в допир с неговото упорито, безцеремонно, често малко неприлично и закачливо остроумие.

Не можем да не се усмихнем, когато се запознаем с непознатия помпейски зидар, който със злобно задоволство замазал с боя някакво име на една стена, но сам не могъл да се въздържи да не увековечи своето собствено:

„Сосий се подписа — четем на стената, — Онесий го замаза с бяла мазилка“. Друг гражданин на Помпей, ласкател или благосклонен приятел, оставил на стената един вид пощенска картичка:

„Поздравявам те, Емилий Фортунас“. Намерил се и разгневен по някаква причина писач, който излял цялото си огорчение в следното изречение: „Сумий пожелава на Корнелий да се обеси“.

Нелишени от очарование са наивните опити да се пише, оставени по къщите от децата. На една от стените се перчат гордо страхотни гаргалаци — отделни букви от азбуката, които малкият писар току-що е научил на училищната скамейка, сигурно не без помощта на пръчка. На друго място се възхищаваме от напълно издържаната рисунка на млад шегобиец, карикатура на даскал с плешива глава, накривено лаврово венче и издаден напред нос на непоправим пияница. Много неволен хумор съдържа и рисунката на двама гладиатори в свиреп двубой.

Изобщо популярността на гладиаторските борби сред градската общественост е намерила широк отзвук в надписите по стените. Някои гладиатори били идоли за жените. Така между другото четем, че тракиецът Целадий е „обект на копнежи, владелец и лекар на жените“.

Много поучителни са рекламите, с които се съобщава за предстоящи игри или за резултатите от отделните схватки. На една ъглова къща бе намерен цял афиш със следното съдържание: „Двадесет двойки гладиатори, които Лукреций Сатриус Валенс 1 — жрец на Нерон — записа в завещанието си, и десет чифта, оставени от неговия син, ще се възправят едни срещу други в Помпей на 4 април. Освен това ще се състоят борби между ловци и диви животни. Ще бъде опнат платнен покрив, за да не бъде горещо на публиката.“

По-интересно е, че още в онези времена имало противници на това варварско развлечение, и то сред самите гладиатори, които от времето на Спартаковото въстание представлявали опасен бунтовнически елемент в Римската империя, внимателно следен и държан в строго подчинение от легионите и преторианците. Един от тези бунтовници-гладиатори написал на стената на своята казарма нещо като протест със следното съдържание: „Философът Анеуе Сенека е единствен сред римляните писател, който порица кървавите игри.“

Повече от две хиляди други надписа убедително доказват, че изборите за самоуправителни органи протичали оживено и шумно и че в тях вземало дейно участие цялото население на града. За любимците си агитирали не само отделни лица, в скоби казано много често жени, а дори цели цехове. Има афиши, подписани от цеховете на огнярите в обществените бани, от тъкачи, бояджии, златари, мулетари, бръснари, работници от лозята, сладкари, вярващи в богинята Изида, дори играчи на топка. Избирателните лозунги и девизи или превъзнасяли кандидатите до небесата, или ги хулели.

„Паквий моли да изберете за едил Луций Помеус“ — призовава един помпейски гражданин, а друг е нарисувал с големи червени букви следния апел: „О, Требий, заеми се сериозно и направи да стане едил младият, честен човек Лолий Фускус.“

Остроумни и злобни са лозунгите, с които се цели да се дискредитират някои кандидати. „Мошениците препоръчват за едил Ватия“ — четем на една стена. На друго място пък под лозунги, с които привидно се хвалят кандидати, са подписани „сънльовците“ или „пияниците“. Срещат се и шеговити заплахи, говорещи, че в агитационната треска помпейците не губели чувство за хумор. Типичен в това отношение е следният надпис: „Този, които откаже да даде гласа си за Квинтус, трябва да бъде прекаран през града на магаре като някакъв шут.“

В любовните перипетии помпейците не се отличавали с прекомерна свенливост. С очарователна откровеност изливали по стените своите копнежи, неуспехи и любовни неприятности, обръщали се към любимите по име или се оплаквали с горчиви думи от тяхната вятърничавост и непостоянство. На стената на една къща неизвестен любовник написал следното пълно, с меланхолия стихотворение:

На този свят не трае нищо вечно!

Макар че слънцето златисто все ни свети,

то пак накрая ще се върне в Океана;

а пък луната, що тъй ясно свети,

безследно ще изчезне в глъбините на небето.

Затуй ако ли твоята любима

в безумен гняв изпадне и те хули,

не се огъвай, тази буря скоро ще утихне

и пак зефирът ще повее с нежен полъх.

Някакъв младеж написал с въздишка: „Ах, бих предпочел по-скоро да умра, отколкото да бъда дори бог, но без тебе“, а друг в порив на неизразимо възхищение възпява красотата на обичната жена: „Който не е виждал картината на Венера, нарисувана от Апел, нека погледне моето момиче, то е възхитително толкова, колкото самата Венера“. Някакъв нещастник, който не бил зарадван с взаимност от страна на любимата си, се сбогува с нея със следното изречение: „Прощавай, моя Саво, обичай ме поне мъничко. Ах, когато ти разбереш що е любов и започнеш да чувствуваш по човешки, имай милост към мене и ми позволи, цвете на богинята Венера, да дойда при тебе.“

На един кладенец, където били поени мулета и магарета, бе прочетена следната покана за бързане, отправена към прекалено флегматичните кочияши: „Ах, ако ти чувствуваше как гори любовта, би ме закарал по-скоро при моето момиче. Затова напред, бързо подкарвай животните, хвани камшика и поводите! Препускай към Помпей, понеже там живее моята най-скъпа!“ В спалния алков на един от хановете някакъв гост дал израз на своята тъга със следните думи: „Тук спа Вибий Ресцитутус, самотен, със сърце, изпълнено от тъга по неговата Урбана.“

Дори ревнивците не са успявали да скрият своя яд и разочарование. Един от тях се заканва по следния начин на своя съперник: „Който пожелае да ми отнеме момичето, нека в безлюдни планини го разкъсат страшни мечки.“ Някакъв съпруг хванал жена си в кръчмата в компания със съперника си и дал израз на своето удовлетворение със следния триумфален вик: „Държа я в ръцете си, няма никакво съмнение, Ромула е тук с този негодник!“

Забавни са думите на отчаяните любовници и самохвалковци, които се преструват на равнодушни към любовта.

„Венеро — пише неизвестен холерик, — ще ти натроша всички ребра и ще те нашаря така с камшик, че ще окуцееш. Щом можа да отправиш стрела в моето деликатно сърце, защо на мен да не е позволено да ти разбия черепа.“ Иначе третира въпроса за любовта някакъв лекомислен човек или може би отблъснат любовник. Ето думите му: „Един обича, друг е обичан, а аз плюя на всичко това.“ Към тези думи някой, очевидно скептик, добавил собствена забележка: „Който казва, че плюе, значи, че обича.“ Намерил се дори неприкриващ се клюкар, който търси отмъщение чрез одумки. Не се поколебал да хвърли върху девойката, която по всяка вероятност го отритнала, следната обида: „Луцила изкарва чрез своето тяло звонкови печалби.“

Жените не са останали длъжни на мъжете. Някоя си Ливия по следния начин отвърнала на някакъв Александър: „Твоята съдба съвсем не ме интересува, ако изчезнеш, толкова по-добре за мен.“ Друга девойка в отговор на занасянето на Торций написала: „Драги мой, за мене ти си твърде много грозен.“

Виното било на почит в града и затова по зидовете намираме много бележки на тема това Дионисиево питие. В една от пивниците четем следната реклама: „Тук може да се купи питие за един ас, по-добро ще бъде за двойно повече, а за четири аса можеш да получиш чаша фалерно.“ Някакъв минувач надраскал на базиликата: „Суавис въздиша за пълни кани с вино, той е неимоверно ожаднял.“ Друг надпис вероятно бил написан късно през нощта, когато група пиячи се връщала от кръчмата в домовете си. Един от тях се спрял, за да даде израз на своето задоволство: „Най-добри поздрави — написал с неуверена ръка, — налели сме се като кожени мехове!“

Но друг от компанията сигурно е бил недоволен от вечерта и ругае кръчмаря: „Дано някога станеш жертва на собствената си хитрост, нам продаваш вода, а сам лочиш чисто вино.“

Странното е, че дори гробниците били загрозявани с всевъзможни надписи. Там намираме предизборни афиши, съобщения за гладиаторски игри, реклами, дори малки обявления, с помощта на които гражданите на града си известявали различни неща. В една от гробниците пред Херкуланскага порта четем обявление за избягала кобила. Казва се следното: „Ако някому е избягала кобилата с багаж на 26 август, нека се обърне към Деций… оттатък Сърненския мост в Мамианското имение.“

Като разглеждаме тези хиляди надписи, загрозяващи красивите стени на почти всички помпейски сгради, не се учудваме, че измежду жителите на града се намерил по-разумен човек, който бил възмутен от това. Но дори той — и тук е цялата игра — не могъл да се опре на фаталното изкушение и написал: „О, стено, аз се възхищавам от тебе, че досега не си се разпаднала. Та ти си принудена да понасяш толкова празни брътвежи!“

Помпейците имали слабост към лозунгите и кратките морални сентенции, които нареждали да бъдат нарисувани по стените на стаите си или чрез мозаична техника по подовете. В една къща намираме следната премъдрост: „Най-малкото зло се превръща в голямо зло, ако го подценяваме.“

Тази мода била доведена до абсурд от някой ги Епидий Хименаус. Всички стени на неговата къща са нашарени с безброй надписи, някои от които направо смешни и издаващи, че собственикът бил типичен печалбар с доста примитивен интелектуален вкус. Ето едно от неговите напомняния, отправели към гостите му, поканени на разговор: „Ненавистните караници отложи за после, в противен случай отправи крачките си към собствения си дом.“ Или: „Закачащите си погледи и ласкаещата си физиономия отвърни от чуждата съпруга, нека лицето ти изразява скромност.“ Третото изречение е може би най-забавно: „Пази нашите ленени покривки!“

Богатият пекар Гнай Нигидус с чувство на задоволство от спечелените си пари наредил да бъде написано с големи букви в пекарната му: „Тук живее щастието“, а друг търговец на име Сирикус си избрал за житейски девиз следните три думи: „Добре дошла, печалбо!“. Трети търговец с неизвестно име със забавна откровеност заявява на всички, че за него „Печалбата е радост“.

Праговете на къщите също били украсени с надписи. Прочута е мозаичната картина на куче с предупреждение Cave canem — Пази се от кучето. Но обикновено пред вратите се срещат лаконични приветствия: Salve! Този всеобщ обичай не бил спазен от някакъв собственик, който написал на стъпалото си по-дълго изречение: „Моите врати са затворени за крадци и широко отворени за честни хора.“

Изброените досега надписи ни настройват весело, но трябва да кажем, че има един, който вълнуващо напомня за трагичната съдба, сполетяла Помпей. В тясната Херкуланска порта се разигравали сцени, достойни за Дантевия ад. Тълпи от обезумели от ужас хора се стремели колкото се може по-бързо да се измъкнат от града на открито и при невъобразима паника се блъскали и тъпчели едни други, без да обръщат внимание на деца и старци. Някакъв евреин, като не можел да се измъкне, се скрил в близката къща, за да изчака там катастрофата, но после отново излязъл на улицата. Докато чакал в тази къща, надраскал на стената две красноречиви думи „Содом и Гомор“.

Този зловещ надпис хвърля сноп светлина върху това, което помпейците преживели през време на бедствието. Веществено доказателство представляват човешките скелети, намерени в къщите и по улиците на града. Наброени бяха, както вече споменахме, повече от две хиляди скелети.

В продължение на няколко века всички тези скелети, от положението на които можеше да се разбере как били протекли хиляди индивидуални трагедии, археолозите трупаха в музея, без да ги запазят както трябва. Чак в 1864 г. ръководителят на разкопките Фиорели попадна на щастливо хрумване. На една уличка бе изровен череп на човек, а останалата част от скелета бе във втвърдената вулканическа пепел. Изследванията показаха, че при нещастието намокрената от дъжда пепел се е сбъхтала около тялото, което с течение на времето се разложило, но вътре се очертала формата му.

Фиорели запълни отвора с течен гипс и след като гипсът се втвърди, на повърхността бяха извадени четири човешки фигури. Те имаха цели заоблени форми на живи хора, по лицата им бяха изписани ужасът и предсмъртната агония.

От положението на жертвите не било трудно да се разбере какво е станало на тази малка уличка. Най-отпред лежеше възрастна жена, държаща цялото съкровище, което се опитала да спаси: три чифта златни обици, над сто сребърни монети и два железни ключа от вратата на дома си. Дясната й ръка бе счупена, а лявата закриваше лицето, сякаш жертвата се опитала да се предпази срещу дъжд от камъни. В краката й загинала четиринайсетгодишна девойка, може би нейна дъщеря. Малко по-назад намерила смъртта си друга жена, ако се съди по железния пръстен на десницата й — робиня. Най-отзад лежеше по гръб роб с огромен ръст, с железен пръстен и още запазени части от сандали на краката.

Оттогава археолозите прилагат метода на Фиорели навсякъде, където намокрената и след това втвърдила се пепел позволява това. По този начин са получени многобройни вълнуващи отливки, които сега се съхраняват в музея в Неапол. Освен тях в летописа на помпейските разкопки е отбелязано откриването на много скелети, хвърлящи интересна светлина върху отделни фрагменти от катастрофата.

В храма на Изида жреците се гощавали, когато ги изненадало изригването на Везувий. На масата им имало хляб, вино, пилета, риба и яйца. Пируващите скочили от леглата и се втурнали да събират съкровищата си. В голяма ленена бохча завили много златни и сребърни монети, статуйки на Изида, сребърни жертвени съдове и други скъпоценни предмети. Но не успели да отидат далеч. Всички загинали под град от камъни, разпилявайки съкровищата по паважа на храма. Другите жреци загинали в съседните стаи. Единият от тях с брадвичка в ръка преодолял две стени, но при третата паднал и се задушил от отровните изпарения. На кошмарна гротеска прилича сцената, открита в една от гробниците край Херкуланската порта. Римляните имали особения обичай да сядат за погребално угощение в самата гробница, по-точно в специално за тази цел предназначено преддверие, наречено triclinium funebre. Изригването на Везувий изненадало в тази гробница цялото семейство на току-що погребания гражданин, което, изтегнато на легла, се черпело и разговаряло.

В школата по гимнастика и фехтовка, наречена палестра, където имало огромен плувен басейн и параклис на покровителката на младежта Изида, младежите се упражнявали както обикновено. Градът от камъни и пепел прогонил атлетите и те се скрили под обкръжаващия игрището портик от колони. Но покривът се срутил и много младежи намерили смъртта си. Жрецът на Изида, опитвайки се да избяга с две сребърни ритуални съдини, паднал в басейна, вече пълен догоре с пепел, и въпреки свръхчовешките си усилия не успял да се измъкне. Тялото му бе намерено изкълчено в предсмъртни конвулсии.

Подобен инцидент станал в казармите на гладиаторите. Намиращите се там гладиатори твърде късно схванали, че тяхната сграда представлява по-скоро капан, отколкото убежище. Чак когато стаите им се изпълнили със серни пари, а входовете били задръстени от огромна вулканична маса, те се хвърлили да бягат, като забравили двамата си колеги, които за някакво провинение се намирали в мазето, оковани в железни вериги. Но бягството закъсняло. В двете зали за упражнения, по стените на които имало окачени разни гладиаторски принадлежности, загинали повече от петдесет гладиатори и една жена, която имала накити.

Не по-малък ужас царял в един прекрасен дворец на „Улицата на мъртвите“. Под колонната зала на този дворец имало обширни мазета, пълни с огромни амфори за вино. Собственикът на къщата се скрил там заедно със семейството си и много роби. Жената със златен гердан и голям брой скъпи гривни държала на ръка кърмаче, а по-големите й син и дъщеря стояли до нея. Робите донесли в мазето хляб, овощия и други храни, кесия със сребърни монети и голям чувал, пълен със сервизи, изработени от дебела сребърна ламарина.

Когато в двореца започнали да проникват отровните изпарения, нещастните обитатели се опитали да се доберат до чист въздух, но вратите на мазетата се оказали засипани с пепел и камъни. И всички те — семейството на богаташа и робите на брой 34 — загинали сред амфорите, изравнени пред лицето на смъртта. Археолозите можаха да различат господарите от слугите само по накитите. Заедно с хората загинала една коза със закачен на шията меден звънец.

Може да се посочат безброй подобни сцени. Така в дома на Паквий Проколус весело си играели седем деца. Родителите им по това време сигурно били в своите дюкяни и работилници, далеч от къщи. Когато вулканът изригнал, нещастните малчугани се сгушили един до друг, безпомощни и ужасени, очаквайки отнякъде спасение. Но преди някой да помисли за тях, били смазани от тавана, който рухнал под тежестта на пепелта и камъните.

Ужасна сцена бе открита през 1787 година. В малка стая лежаха разхвърляни, по всяка вероятност гризани, кости на жена. Първоначално не можеше да бъде обяснено обстоятелството, че частите от скелета й бяха разхвърляни из стаята. Чак когато бе открит скелетът на едно куче, стана ясно как се е развила необикновената трагедия. Кучето преживяло по-дълго от своята господарка в този затвор и борейки се с гладната смърт, се хранело с нейното тяло.

Нещо като специален герб на Помпей е станала гипсовата отливка на едно завързано куче. Нещастното животно, оставено в общата бъркотия в преддверието на някаква къща, се измъквало от растящия слой пепел дотам, докъдето му позволявала дължината на веригата, с която било завързано. След това паднало настрана и издъхнало с протегнати в конвулсия лапи.

В двореца „Пиян фавън“ — същия, в който се възхищавахме от баталистичната мозайка, изобразяваща битката при Исос, — под тавана на портика бе намерено гнездо със скелет на гълъбица, която мъти яйца. В едно от яйцата имаше скелетче на неизлюпено гълъбче. Тази находка няма голямо археологическо значение, но вълнува. Заслужава да бъде спомената главно, защото повече от която и да било друга е характерна за странната съдба на този град, чието сърце спряло внезапно, подобно на внезапно повредил се часовник.