Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (1)

В храмовете и градините на Месопотамия

Поклонникът от Неапол

През първите години на XVII век из Италия се прочу неаполитанският търговец Пиетро дела Вале. Тъй като бе пътешествувал много по далечни страни, съотечествениците му го нарекоха Ил Пелегрино — поклонника.

Ала Пиетро не пътешествуваше, както може да се предположи, за да търси скъпоценни корени и копринени тъкани. Да пътува го бяха подтикнали романтични подбуди, по-точно неуспехът в любовта, който го бе сполетял на млади години. След това скитането му хареса. Вечно жаден за нови впечатления, той се впускаше във все по-непознати земи, където рядко стъпвал кракът на европеец.

По чудноват каприз на съдбата приключенията на този романтичен търговец станаха забележителни в историята на археологията и затова си струва да им посветим известно внимание.

И тъй нека се пренесем мислено в Неапол. В църквата „Сан Марчелино“ се извършва литургия, поръчана от Пиетро. Божият храм е препълнен, от ухо на ухо всички са узнали за огорчението на младия Пиетро и за решението му. В продължение на дванайсет години бил сгоден за една красива мома от заможно търговско семейство и изведнъж като че ли върху му паднал гръм — родителите й я дали за жена другиму.

Унизен и с наранено чувство, младежът реши да търси забрава в пътуване. Ала той не се измъкна от града тихомълком. С типична за южняка склонност към церемониални сцени се сбогува със сънародниците си с театрална помпозност. След като свърши литургията, свещеникът му окачи на врата златен амулет, представляващ миниатюрна тояга на поклонник. Еснафите се надигнаха на пръсти, за да не изпуснат нито един миг от зрелището, а Пиетро даде тържествен обет, че не ще се върне в Неапол, докато не посети Светия гроб.

Пътешествието му до Ерусалим стана начало на неговия пъстър и изпълнен с приключения скитнически живот. То не свърши с набожното поклонение в Светата земя. Неаполитанецът посети Венеция, Константинопол и Кайро, стигна мъчнодостъпните по онова време острови от източната половина на Средиземно море, преброди надлъж и шир Месопотамия и Сирия, кракът му стъпи дори в Иран.

В XVII век такова пътешествие не беше дребна работа. Цели месеци той трябваше да скита през степи и пустини, планини и мочурища, люлеейки се на корави камилски гърбици. Платноходните кораби, неудобни и лесно уязвими от бури, бяха непрекъснато застрашени от корсарски нападения. Пътешественикът бе принуден да понася пек и мраз, глад и жажда, паразити, мръсотия и всевъзможни болести. По пътищата върлуваха разбойници, а мохамеданското население се отнасяше с нескрита враждебност към европейците.

През време на пътуванията си Пиетро дела Вале беше постоянно във връзка със съотечествениците си в Неапол. Редовно им изпращаше писма, често започващи с думите: „От палатката ми в пустинята“. В тези писма неочаквано блесна писателски талант. Прекрасният стил, изящният хумор, острите наблюдения, цветистото описване и особено изобилието от приключения, изпъстрени със забавни положения и завладяващи интриги, много скоро му спечелиха единодушното признание на съотечествениците.

Както подобава на италианец с буен темперамент, Пиетро дела Вале бързо се отърси от любовното поражение. Това доказват пикантните му приключения, които описва картинно и с чувство за хумор. През време на пребиваването си на остров Хиос се хвърлил в кипежа на забавленията на тамошните лекомислени жители. Ден и нощ хората танцували, пеели и си устройвали чудесни забавления с местните кокотки и Пиетро се чувствувал в стихията си. С шеговито самохвалство разказва как в някакъв гръцки град монахините от местния манастир го прегръщали нежно и го целували загдето бил сложил на място висшия турски чиновник, който искал от него да му изрази почитта си и даде подаръци.

В Константинопол чу, че султанът притежава единствения по него време пълен текст на съчиненията на Ливий, получени в наследство от византийския император. У Пиетро пламна горещо желание да придобие тази рядкост и предложи 6500 фунта стерлинги. Турският властелин отхвърли предложението на дръзкия европеец. Тогава Пиетро се опита да подкупи султанския библиотекар, като му обеща 12 500 фунта стерлинги, ако открадне ръкописа. Обаче от хитростта му не излезе нищо, понеже нечестният чиновник не може да намери в библиотеката този ценен исторически паметник.

В Месопотамия Лиетро се влюби за втори път в живота си. Този път избраницата му бе осемнайсетгодишна девойка. Но немилостивата съдба пак му изигра шега. Малко след сватбата младата съпруга заболя от тайнствена болест и умря.

Отчаянието наведе Пиетро на необикновено хрумване: нареди да балсамират тялото на любимата и в продължение на четири години влачи ковчега при всичките си скитания по света, докато най-сетне го положи в семейната си гробница в Неапол. Пиетро опита щастието си още веднъж — ожени се за една грузинка, която бе приятелка на починалата му съпруга и се бе грижила за нея през време на болестта й. Този път работата завърши успешно: плод на брака бяха 14 сина.

При своите пътувания Пиетро стигна чак до Южна Персия. На 60 километра югоизточно от град Шираз пред очите му се откри вълнуваща с величието и ужаса си картина. Това бяха някакви гигантски развалини, за които дотогава не бе чувал нищо. В котловина, заобиколена от скалисти хълмове, се виждаха тераси и стълбища, които водеха за тях, изпочупени колони, поломени отгоре стени и преди всичко грамадни лъвове, пазещи масивни портали.

Разглеждайки тези развалини, Пиетро не можеше да се съвземе от учудване. Струваше му се, че пясъците, навеяни тук през векове от горещите ветрове на пустинята, са обгърнали като октоподи с алчни пипала стени, портали и колони. Ужасът и тайнствеността се подсилваха от глухата тишина, заобикаляща този самотен мъртвешки пейзаж.

Могъщите руини, простиращи се на няколкостотин метра, в древността са представлявали прекрасен дворец. Кой е създал тези монументални постройки? Освен легенди и приказки за духове, които уж обитавали развалините, околните жители друго не можаха да разкажат на пътешественика. Преданията на обитателите на тези места стигаха най-много до времето на легендарния халиф на Багдад от VIII век Харун ал-Рашид, герой на „Хиляда и една нощ“. А руините изглеждаха много по-стари.

Като обикаляше купищата развалини, Пиетро забеляза на тухлите някакви странни, загадъчни знаци. Първоначално му се стори, че по неизсъхналите още тухли някога са се разхождали птици, които са оставили отпечатъци от ноктите си. Но след като се вгледа по-отблизо, забеляза, че тези знаци се състоят от редица хоризонтални и отвесни чертички. Всички чертички имаха формата на клинове сигурно поради това, че неизвестният художник, като докосвал с пръчица влажната глина, при всяко движение в началото натискал повече.

Когато Пиетро донесе отпечатък от тези знаци в Европа, разгоря се страстен спор върху смисъла и значението им. Едни твърдяха, че те представляват някакво прастаро писмо, други — че чудноватите чертички били само примитивен орнамент за украса на стените в Персия. Пиетро беше за първото предположение. В едно от писмата си от 1621 г. съобщава, че бил изброил сто различни знака и че всеки от тях според него означавал цяла дума. С удивителна проницателност той установи, че клинообразното писмо трябва да се чете и пише отляво надясно, тъй като остриетата на хоризонталните клинове винаги бяха насочени надясно.

Предмет на оживен интерес станаха и самите развалини. Правилно се предполагаше, че Пиетро дела Вале бе открил развалините на Персеполис — столица на персийската империя, основана през VI в. пр.н.е., от Кир, завоевателя на Вавилон. Един от приемниците на Кир — Дарий — построил в Персеполис грандиозен дворец със стотици зали и стаи. Дарий живял там сред блясък и разкош, облечен бил с пурпурни дрехи, бродирани със злато. На разположение имал 15 хиляди царедворци, 1000 конници, лична стража и 10 000 пехотинци войска.

Персийската империя просъществувала само двеста години. Основите на нейното съществуване, почиващи на експлоатацията на покорените народи и на военен деспотизъм, били твърде нетрайни. За да покрият огромните разходи за издръжката на двора и на войската, царските чиновници налагали на трудовия народ, особено на селяните, все по-тежки данъци и тегоби и Александър Македонски, след като разгромил войската на Дарий, много лесно подчинил народите и племената, които влизали в състава на победената Персия.

Победителят Александър заел Персеполис и опожарил царския дворец. Съществуват различни обяснения за причините на този пожар. Гръцкият историк Диодор твърди, че дворецът бил подпален собственоръчно от Александър Велики „през време на пиянска оргия в момент, когато загубил господството над ума си“. Друг историк — Клитарх, — като описва същото пиршество, разказва, че атинската танцьорка Таис по време на танц метнала горяща факла между дървените колони на двореца. Като видяла това, пияната група македонски велможи започнала да се състезава по мятане където завърне на запалени факли. Главната част от двореца със скъпоценни тъкани, скулптури и вази в миг била обхваната от пламъците. Слугите с големи усилия успели да спасят няколко странични крила на постройката.

Оцелелите части от двореца просъществували още много векове. Известно време там било седалището на ислямските халифи, после дошли унищожителните нашествия на монголците и турците и от двореца останали само руини. Скоро по тях порасла оскъдна растителност, арабски пастири започнали да пасат овцете си. Произходът на развалините бил напълно забравен. Чак през XVII век Пиетро дела Вале с откритието си припомни на Европа за някогашния блясък на Персеполис.

Италианският пътешественик не предполагаше, че в отвесните и хоризонталните чертички се крие огромна съкровищница от сведения за цивилизациите на шумерите, вавилонците, асирийците и на други народи от Близкия Изток, но въпреки това неоспорима негова заслуга е, че той пръв донесе в Европа образци на клинообразно писмо и в разрез с мнението на много учени с удивителна прозорливост се досети, че чертичките представляват древно писмо, а не някакъв орнамент. Затова името му остана завинаги в историята на археологията.