Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (38)

В царството на голямата змия

Над джунглата в Юкатан кръжеше малък туристически самолет. В това самотно диво място бръмченето на мотора се отразяваше в многократно ехо. От време на време самолетът се спускаше по-ниско, така че колелата му почти докосваха върховете на по-високите дървета, покриващи земята като непроницаем килим. Тук-там в зелената площ се белееха пирамиди и дворци, самолетът се спускаше и правеше кръгове над терена.

Беше 1930 година. В кабината седяха двама мексикански археолози — Мадейра и Масон. След дълги усилия най-после се осъществиха мечтите им. Бяха получили от правителството самолет и сега усърдно фотографираха и отбелязваха на карта още непознатите древни седалища на маите.

А наистина имаше какво да се фотографира и отбелязва. Културата на маите някога се е простирала върху площ от почти сто хиляди квадратни километра. Само в Юкатан освен трите известни вече метрополии — Чичен-Ица, Майапан и Уксмал — бяха наброени седемдесет други градове. Огромните неизследвани досега земи някога били части от Царството на голямата змия, както маите наричали своята държава. През 1947 г. археологическата експедиция, която се отправи към мексиканските щати Чиапас и Бонампак, откри единадесет храма от първите векове на нашата ера. По стените на постройките се виждаха картини, изобразяващи бойци, жреци и царе в жълт, червен, кафяв, зелен и син цвят.

Най-характерният белег на постройките на маите е, че били изграждани на изкуствени платформи от камък, имащи формата на пресечена пирамида. Стените на храмовете и дворците обикновено бяха много дебели, покрити с пласт каменни плочи, украсени с барелефи. Към вътрешността на постройката водеха извънредно тесни и ниски входове. Таваните на стаите представляваха дълги заострени дъги, каквито не се срещат другаде освен в архитектурата на маите. Изобщо тези постройки изглеждаха като тумбести крепости и едва ли можеха да се сметнат за такива, ако не бяха фигурните барелефи и йероглифите, покриващи стените им от долу до горе. По тях виждаме човешки и животински глави, чудовищно изобразени змии и божества, напомнящи химерите в средновековните църкви. Стилът на барелефите е гротесков, сякаш видян в страшни сънища.

Въпреки че цялата цивилизация на маите била базирана върху отглеждането на царевица и се развивала сред буйна растителност, в декорацията и украсата прави впечатление необикновената пестеливост на растителни форми. Дори колоните, които навсякъде по света почиват на подражание на стъблата на дърветата, главно палмата, при маите представляват тела на чудовищни змии с изваден език. Прочути са две такива колони-змии, намиращи се на фасадата на „Храма на воините“ в Чичен-Ица.

Главите на змиите с отворени уста лежат на земята, а телата, покрити с пера, правят няколко извивки по земята, а след това се устремяват вертикално нагоре, за да крепят покрива на светилището.

Сред развалините на маите се срещат постройки с такива малки входове и стаи, сякаш са били построени за пигмеи. Най-известен в това отношение е „Домът на джуджетата“ в Уксмал. Пишейки за тези странни постройки, археолозите правеха най-различни предположения. Едни твърдяха, че тези места някога били обитавани от неизвестни ниски хора, но по-правилна е тезата, че маите строели тези домове за духове или за някакви мистични, свръхчовешки същества, на които са искали да осигурят покрив над главата.

Развалините на най-големия град на маите Чичен-Ица превишават всички други по развитието на своята архитектура, богатството на скулптурите, красотата на пъстрите фрески и преди всичко по обема си — разположени са на квадратна площ, дълга и широка близо три и половина километра. Съвременният турист вижда съвършено различна картина от онази, която са намерил Стефенз и другите пътешественици през XIX век. Развалините сега се намират на свободна, почистена от растителност земя. До града води старателно поддържан път, по който се движи автобус, идващ от юкатанската столица Мерида.

От многото постройки и пирамиди трябва да споменем „Храма на ягуарите“, отличаващ се с богатство на декоративните мотиви и с много странна ажурна атика, издялана в твърд камък. Не по-малко прочут е „Храмът на воините“ с неговата колонада, от която по стъпала се отива към торните платформи на пирамидата. Пирамидата „Кастило“ е по-висока от всички други — има осем етажа с тераси и на върха й се намира храм, посветен на белия бог Кукулкан, символ на който била покритата с пера змия.

Почти в средата на града се издига висока до облаците заоблена постройка. Това било астрономическа обсерватория на маите. Прозорците са така поставени, че водят погледа по права линия към някои големи съзвездия.

Ала най-интересен е стадионът. Маите били големи ентусиасти на една игра с топка, приличаща на баскийската пелота. Там виждаме огромна стена, украсена с барелефи и корниз, представляващ виещи се змии. На стената виси поставен хоризонтално каменен обръч с диаметър метър и половина.

На този стадион жителите на Чичен-Ица наблюдавали ожесточените борби на различни отбори, правели залагания, изразявали възторга си от свои любимци или обсипвали с ругатни играчите, които не оправдавали очакванията им. От летописите знаем, че тези, които загубели, били длъжни да се съблекат съвсем голи пред очите на цялата публика и да предадат всичките си дрехи на победителите. Това е правило, говорещо за развито чувство за хумор у маите.

В северната част на Юкатан се намират не много отдалечени една от друга две метрополии на маите — Уксмал и Майапан, които не отстъпвали много на град Чичен-Ица по богатството на историческите си паметници. Особено Уксмал е прочут е необикновени, богато украсени с орнаменти постройки, като „Дома на пророците“, „Дома на монахините“, „Дома на губернатора“, „Дома на костенурката“, „Дома на старицата“, „Дома на гълъбите“ и др. Археолозите дадоха названията на тези домове въз основа на някои преобладаващи мотиви в декорацията.

Сега да се пренесем на юг — в мексиканския щат Чиапас. На края на дълбоко дефиле, сред планини и девствени гори, се белее древният свещен град на маите, наречен по името на съседното му съвременно индианско село Паленке. Ако вземем предвид обстоятелството, че зиданата част на града е служила за религиозни цели и в нея живеели само жреци и аристократи, докато населението живеело в прости колиби, от които, разбира се, не е останало и следа, трябва да предположим, че градът имал около сто хиляди жители. Неизличимо впечатление оставят натрупаните и търпеливо дялани и украсявани каменни блокове. Достатъчно е да кажем, че там има запазени осемнадесет прекрасни дворци и храмове, и двадесет и две други постройки, между които висока кула за астрономически наблюдения. Всички тези сгради са издигнати върху платформи с формата на пресечени пирамиди.

Археолозите смятаха, че пирамидите на маите за разлика от египетските пирамиди не служели за гробници на царете, а представлявали само изкуствени постаменти на храмове и дворци. Това предположение беше оборено през 1952 г. Четири години по-рано археологът Дж. Олден Мейсън забеляза в настилката на „Храма със свещения запис“ в Паленке някаква плоча с отвори. Като я вдигна, се откри тясно стълбище, водещо към вътрешността на пирамидата, затрупано със строителни материали.

След упорита работа за отстраняване на тези материали, продължила четири години, се показа някаква малка стая с огромен каменен саркофаг, който съдържаше костите на пет млади индианци — две девойки и три момчета. Наличието на голям брой украшения от яспис, който бил ценен от маите повече от златото, говори, че младите хора — по всяка вероятност жертва на религиозен ритуал — произхождали от аристократически семейства. През триъгълен вход, закрит със скала, тежка няколко тона, археолозите влязоха в грамадна зала, правеща необикновено впечатление със своите кристални сталактити, висящи от тавана, и сталагмити, покриващи пода, подобно на гора от игли. В блясъка на карбидните лампи те сипеха ослепителни искри и напомняха вълшебна феерия.

В средата на залата имаше тежък каменен саркофаг, в който бе намерен прахът на някакъв цар или високопоставен жрец. Покойният беше целият обсипан с накити от зелен яспис. Лицето му бе покрито с маска, направена от мозайка от ясписови плочки. Тъканта на дрехите му бе напълно изгнила.

Саркофагът беше украсен е фигурни орнаменти и йероглифи, от които Мейсън разшифрова датата — 27. 1. 603 година. Значи този ден било извършено погребението на най-великия властелин на град Паленке и може би най-могъщ цар и жрец в историята на маите.

Паленке бил град на древната империя на маите. Трябва да знаем, че археолозите делят историята им на две големи ери — стара и нова империя. Първите май живели в южната част на остров Юкатан, днешните държави Хондурас, Гватемала и мексиканските щати Чиапас и Табаско. Това било приблизително от 1000 г. пр.н.е. до VI век от н.е. През първите векове от нашата ера старата империя преживяла своя разцвет.

Около 610 г. от н.е. в държавата на маите станало нещо безпримерно в историята на света. Една сутрин населението опаковало имуществото си и напуснало завинаги прекрасните градове, улици и площади, храмове и дворци, изоставяйки ги на произвола на джунглите, за да построи в северната част на Юкатан съвсем нови градове — Чичен-Ица, Майапан и Уксмал.

Как узнахме за този внезапен странен екзод^[1] на целия народ? Това дължим отчасти на архиепископа на Юкатан Диего де Ланда, който живял през XVI век и след като се сприятелил с някакъв индиански княз, записал неговите разкази за боговете, воините и обичаите на маите.

Де Ланда нарисувал в своето произведение йероглифи, означаващи дни и месеци, благодарение на което гротесковите барелефи по постройките и стените придобили смисъл за археолога. Някои от тези сведения били поразителни и невероятни. Узнаваме, че в декоративното изкуство на маите всички мотиви — било животински, било човешки — са пряко свързани с определена дата. Освен това всяка постройка, дори и всяка нейна част фактически е календар от камък, понеже изразява някаква дата или астрономическо събитие.

Благодарение на работата на съвременните археолози някои йероглифи на маите, издълбани върху постройките и стените, днес са разчетени относително точно. Но разчитането им донесе разочарование, защото се оказа, че всички надписи съдържат само дати. Никъде сред десетките хиляди надписи не бе намерено и най-малко сведение за живота и обичаите на маите. Значи трябва да предполагаме, че подобни сведения маите никога не посочвали на камъните.

Въз основа на горните факти беше установено, че маите станали роби на собствения си календар. Може да се предполага, че издигали сгради не само за задоволяване на някоя необходимост, но и защото това изисквал календарът. През периоди от пет, десет или двадесет години градели нов каменен строеж, като поставяли съответно датата на построяването. Понякога си опростявали задачата, като около старата постройка изграждали нова стена от камъни и поставяли на нея последната дата.

И сега стигаме до същината на въпроса. Тъй като върху постройките, произхождащи от старата империя, т.е. в градовете от южните райони, поредността на датите се прекъсва около 610-та година, а приблизителна от същата година започва датирането на постройките в Чичен-Ица, Майапан, Уксмал и други градове на Северен Юкатан, изводът от този поразителен факт може да бъде само един — маите напуснали своите градове групово и внезапно. Тази емиграция има белезите на доброволно пренасяне на стотици хиляди жители, на истинско преселение на народите.

Щом това историческо събитие бе установено извън всякакво съмнение, отвсякъде започнаха да се сипят всевъзможни теории, опитващи се да го обяснят. Най-старата теория, според която маите трябвало да бягат, спасявайки се от нашественици, беше много скоро оборена. По онова време държавата на маите била на върха на своята военна сила, в съседство нямало толкова силно племе, което да е в състояние да извърши такова нахлуване, и преди всичко в развалините не бяха намерени никакви следи от борба.

По-правдоподобно беше твърдението, че маите били прогонени от катастрофална стихия или епидемия, но и срещу тази теория има сериозни аргументи. Преди всичко с прекратяването на опасността населението би се върнало в своите стари, отлично построени градове, което то не направило. Освен това многолюдността и разрастването на северните градове, тяхната културна и политическа жизненост — всички тия обстоятелства съвсем не говорят, че там е живял народ, който неотдавна претърпял катастрофална стихия или епидемия.

Предположението, че причина за емиграцията била някаква рязка промяна на климата, също не издържа критика. Подобно изменение естествено би се почувствувало и в Чичен-Ица, намиращ се по въздушна линия само на 400 километра разстояние.

Така че безпрецедентната промяна в съдбата на маите дълго не можа да намери достатъчно обяснение. Чак през последните години археологът Силван Крисулд Морли обнародва теорията си, която, общо взето, е приета за убедителна. Ето каква е тя, изложена накратко.

Макар маите да имали инстинкт на градски хора, не можели да съществуват без труда на земеделеца и произвежданите от него хранителни продукти, най-главен от които била царевицата. Цялото съществуване на маите, тяхното развитие и живот зависели от отглеждането на царевицата.

Обществената структура на маите се характеризира с остри класови противоречия, намерили израз и в застрояването на градовете им. Дворците на аристокрацията и храмовете, градени от дялан камък, образували отделен квартал, укрепен срещу недоволните маси на нискостоящите. Около този каменен град се простирали нагъсто мизерните колиби на градската беднота, от които, разбира се, не останала никаква следа.

Съдбата на селяните била изключително тежка. Една трета от реколтата трябвало да предават на велможите, една трета на жреците, а останалата трета можели да задържат за свои нужди. През периода между сеитбата и прибирането на реколтата били принуждавани да работят на каменоломните и строежите.

Изостаналостта, високомерието и откъснатостта на аристокрацията от живота на народа довели дотам, че развитието на обществото било спряно. Това се отразило особено тежко върху земеделието, където методите на обработване на земята били извънредно примитивни. Достатъчно е да се каже, че маите не стигнали дори до идеята за ралото.

Царевицата отглеждали по следния начин: селянинът изгарял част от джунглата и на завоюваната по този начин земя с помощта на заострена тояга издълбавал дупки, в които хвърлял зърната. След като обработваната нива се изтощяла, пренасял се на друго място, понеже не познавал торовете. Напуснатата земя обраствала с диви растения и чак след много години отново ставала годна за обработване.

В търсенето на плодородна почва селяните навлизали все по-дълбоко в джунглата и по такъв начин се отдалечавали от градовете, които били задължени да хранят. Между градовете и земята-кърмилница се простирали широки ивици изгорена и изтощена земя. Изхранването на градското население постепенно ставало все по-трудно, докато най-сетне пред него се изправил призракът на глада. Огромни площи, които създавали условия и основа за културата на маите, станали негодни и целият народ забелязал, че единственото спасение е емиграцията. Докато на север се раждала нова държава, старите градове Уаксатун, Тикал, Нараньо, Копан и Паленке се изгубили сред гъстите диви растения, които отново превзели тези земи я в продължение на повече от хиляда години крили от човешките очи руините на старата империя.

Потвърждение на тази теория представлява интересният опит, направен неотдавна от един датски учен — д-р Аксел Стенсберг. За да пресъздаде точно условията, при които хората от епохата на изгладения камък обработвали земята, той се отправил със своите асистенти в Ютландия, където, след като изкоренили една дъбова гора с помощта на брадви с кремъчни остриета, засадили овес, служейки си със заострени пръчки. Първата година реколтата била много добра, но след това от година на година така бързо намалявала, че четвъртия сезон изтощената земя станала напълно безплодна.

Източник на исторически сведения за градовете на новата империя са летописите, писани на езика на маите с латински букви, наречени „книги на Чилам Балам“. Написал ги е жрец с това име през XVI век. От тях узнаваме, че в Северен Юкатан съществували три главни политически центрове: градове държави Майапан, Чичен-Ица и Уксмал. Владетели на Майапан били жреци с цар жрец начело, които се смятали за преки потомци на белия бог Кукулкан и поради това носели изкуствени бради. А в Чичен-Ица и Уксмал управлявали военните, произхождащи от някои аристократически касти.

През 1000 г. посочените градове се обединили във федерация. Но през 1200 г. помежду им избухнала война. Вождът на войската на Майапан — Хунакцел, използвайки наемници от племето толтеки, покорил и разрушил Чичен-Ица, а владетелите му взел като заложници в своя двор. През 1441 г. избухнало въстание на потиснатите градове. Под водачеството на княза на Уксмал от династията Ксиу въстаническите войски превърнали на пух и прах град Майапан. След това изтощената страна на маите станала плячка на ацтеките.

Когато дошли испанците, културата на маите вече не съществувала. Потомците на големи строители, художници и астрономи се разпаднали на стари, примитивни племена, заговорили на различни наречия, различавали се по облекло и обичаи, а от своята прекрасна история имали смътни спомени. Наистина изповядвали своята стара религия, но в твърде изопачена форма.

На свой ред градовете от новата империя потънали в дълбоките джунгли подобно на удавници в морето. Никой не ги помнел. За съществуването им знаели само примитивни индиански племена, които извършвали тайните си религиозни обреди на тези развалини.