Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gdy słońce było bogiem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Зенон Кошидовски. Когато слънцето беше бог

Редактор: Таня Петрова

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

Държавно издателство — Варна

ДПК „Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Съкровището на позлатения човек

През март 1536 г. група испански пътешественици преживя край Калифорнийския залив необикновено приключение. Като крещеше от възбуда и жестикулираше оживено, някакъв бял мъж, заобиколен от няколко индианци, им се изпречи на пътя. С брадата си и дългите кичури коса на главата напомняше патриарх от Стария завет.

Хаотично започна да разказва, че неговият кораб се разбил край брега на Флорида и от целия екипаж той единствен се спасил. Оттогава си пробивал път през целия американски континент в западна посока, използвайки гостоприемството на индианските племена, докато най-сетне се озовал край Пасифика в Калифорния.

Но най-силно впечатление на испанците направиха разказваните от него истории за съществуването на седемте града Чиболи, които се намирали уж някъде на север. Техните жители били живели в дворци, покрити със сапфири, и притежавали толкова злато, колкото си поискали.

Мълвата за легендарните градове се разнесе с бързината на светкавица из цяла Европа. Те станаха обект на много експедиции. Най-многочислената — организира Франциско Васкес де Коронадо. Но вместо злато, сапфири и тюркоази Коронадо намери в Аризона жалки колиби на бедни индиански племена. Седемте града Чиболи се оказаха очевидно лъжа или мираж на мечтатели.

В глъбините на южноамериканския континент съществувало легендарното Елдорадо — град, изцяло изграден от злато, който се виждал от много мили, понеже блестял и горял на слънцето като огнена планина. Обитателите на града се огъвали под тежестта на накити и смарагди, големи колкото кокоши яйца.

Елдорадо разпалвало въображението на много странствуващи рицари, скитници и авантюристи. В продължение на повече от сто години хиляди хора в търсене на измамния град преживяха безкрайни мъки и страдания, загинаха от болести, паразити и отровните стрели на войнствените индианци.

През 1536 г. младият испанец Гонзало Хименес де Кесада си постави за цел да търси Елдорадо и възглави експедиция, състояща се от 875 войници. Армията му беше отлично снабдена. Командуващият бе облечен с черно кадифе, украсено със сребро. На главата си носеше красиво боядисан шлем от стомана. Офицерите му се перчеха с прекрасни алени копринени ризи и широки шапки, украсени с пера. Войниците до един бяха защитени с ризници от закалено желязо.

Походът през джунглите на Южна Америка, а след това през високото до небето било на Андите представляваше истински ад. Поради смърт, болести и дезертьорство прекрасната армия намалява наполовина. От пъстрата униформа на вожда, офицерите и войниците останаха само дрипи.

След няколкомесечен ход пред изтощените конквистадори проблесна първата надежда. Една от безбройните схватки с индианците им донесе плячка — смарагди и златни накити. Това изостри апетитите им и ги подтикна да удвоят усилията си. Но от 875-те войници бяха останали само двеста достойни за съжаление хора, приличащи на просяци.

На високите върхове на Андите, в днешна Колумбия, пред тях се появи войска на индианското племе чибчи. Схватката бе кратка, но остра. Със своите копия и прашки индианците не можаха да устоят на испанците, въоръжени с аркебузи. Победата на пришълците бе безспорна.

В страната на чибчите се намира езерото Гуатавита, заобиколено от стръмен, скалист бряг. Испанците се установиха там на лагер и започнаха преди всичко да грабят всичко златно, което им попаднеше под ръка. Когато то се свърши, започнаха да изтезават индианския старейшина, за да узнаят от него къде крият предполагаемите златни съкровища. Но единственият отговор, който неизменно получаваха от изтезаваните, бе жест, сочещ водите на езерото — там, изглежда, се намираше цялото злато на племето.

Една сутрин под звуците на флейти, тъпани и пеене към езерото се приближи с танцова стъпка дълга редица индианци, между които бе и царят на племето, носен в закрита носилка.

На брега царят бе изведен от носилката, съблечен гол, намазан със смола и посипан със златен прах. Блестящият на слънцето позлатен човек се качи на една лодка, доплава до средата на езерото и се гмурна във водата.

След известно време изплува на повърхността, вече измит от златото и се върна на брега, гръмко приветствуван от индианците. На края на обреда, за огромно учудване на испанците, се изсипа същински дъжд от всевъзможни златни украшения — гердани, диадеми, гривни, пръстени и брошки, извадени от местата, където са били скрити. Цялото това съкровище отиде на дъното на езерото.

В основата на ритуала лежеше — както испанците узнаха от преводача — една стара легенда на чибчите. Било е много отдавна: цар Зипа побил на кол любовника на жена си, а нея принудил да изяде неговото тяло. Съпругата, ужасена от жестокостите на мъжа си, взела със себе си дъщеря си и се хвърлила във вълните на езерото, където оттогава живее редом с мъжа си, който е „покрита с пера змия“.

Оттогава всяка година — такова било съдържанието на песента, която пеели жреците — царят на племето на чибчите традиционно се гмуркал в езерото, за да измоли прощение чрез жертви под формата на злато и смарагди за жестоката постъпка на своя прадед.

Тъй като този обичай продължавал вече няколкостотин години, златните съкровища на дъното на езерото би трябвало да надминават въображението. Но най-странното в това бе фактът, че чибчите нямаха златна мина. Получаваха златото от съседите си в замяна срещу картофи, царевица, фасул и преди всичко смарагди, каквито имаха много в своите планини. Смарагдите на чибчите по пътя на верижната размяна достигали до народа „колке“ в Панама и дори до Мексико, където Кортес получил между другото екземпляр, голям колкото патешко яйце.

В търсене на съкровища испанците един ден отидоха в селото Туня, намиращо се на изток от езерото Гуагавита. Пред очите им се разкри необикновена гледка. Пред колибите висяха големи листове златна ламарина, сплескани чрез чукане до дебелината на хартия. Златото се люлееше на вятъра, издавайки нежни звуци, подобно на струните на арфа.

Жреците носеха гравирани златни обици и диадеми със забучени в тях многоцветни пера. Всички жители украсяваха облеклото си със смарагди, имащи размер на орехи. На носовете им висяха гротескови украшения, закриващи устните и придаващи на гласовете им странен металически резонанс.

Конквистадорите се влачеха две години из тази страна, грабейки къде какво им попадне. Според Кесада събрали толкова злато, че биха могли да напълнят с него голяма стая чак до тавана, а освен това взели 1185 смарагда с голяма стойност. По време на тези грабителски експедиции основаха град Богота — днешната столица на Колумбия, лежаща на височина 2645 метра над морското равнище.

През февруари 1539 г. гръмна новината, че се приближавала някаква неизвестна испанска армия. Оказа се, че командир й бил Себастиан де Беналказар, опитен конквистадор, силен и дързък, с гореща мавританска кръв в жилите, също съблазнен да дойде в Андите от легендата за Елдорадо. Животът му бил изпълнен с авантюри и приключения.

Започнал като магаретар. Веднъж едно магаре паднало в някакъв гьол и това така разядосало Беналказар, че го убил с един удар на юмрука си. Страхувайки се от наказание, избягал в Кадис, където успял да се настани на кораб, заминаващ за Америка.

Скитайки из Южна и Средна Америка, през 1534 г. той основал градовете Леон и Кито. Там от един индиански пленник узнал за „позлатявания човек“ и веднага се впуснал в пътешествие начело на набързо събран отряд от най-долнопробни побойници.

Двете армии се изправиха една срещу друга, готови да нападнат. Конфликтът вече щял да избухне пред очите на индианците, когато изведнъж за неописуемо тяхно удивление от джунглата се появила трета армия, съставена от испански авантюристи, яхнали изтощени до смърт мършави кранти.

Начело на нея стоял червенобрадият германец Николай Федерман от град Улм. Той бил агент на хората, получили от германския император Венецуела във васално владение. Като чул за златото на племето чибчи, поел начело на 400 души на запад — към Андите. Повече от три години вървял през джунглите, борейки се с войнствените индианци и маларията. Сраженията и болестите до такава степен разредили отряда му, че когато се появил край езерото Гуатавита, имало само сто изтощени до краен предел, едва ли не осъдени на смърт хора.

Тримата вождове след дълги напрегнати преговори решиха да се откажат от борбата помежду си, а въпросът за владичеството над чибчите да предоставят за разрешаване от испанския крал. Но след години всички починаха в Испания, без да дочакат решението.

Спогодбата, постигната от разбойниците, не бе от полза за чибчите. Те понесоха много жертви в хора, бяха напълно лишени от всички свои имущества, оковавани във вериги и закарвани на робска работа и много скоро бяха напълно унищожени. Конквистадорите им взеха всички накити и без да обръщат внимание на художествената им стойност, ги претопиха в златни пръчки.

Останаха обаче съкровищата на дъното на езерото. През 1580 г. търговецът от Лима Антонио Сепулведа придоби правото за тяхното експлоатиране. Към тази работа той пристъпи хитро. Взе няколкостотин индианци и им заповяда да издълбаят в скалистия бряг канал за оттичане на водата от езерото. Някак много скоро по бреговете се появи гъста черна тиня, в която подобно на стафиди в тесто се криеха множество златни предмети и смарагди.

Но дъното на езерото имаше форма на дълбока фуния и за да се добере до средата, където положително бяха повечето от скъпоценностите, човек би трябвало да снижи още нивото на водата. Междувременно в момента, когато бе намерен прекрасен скиптър, украсен със смарагди, Сепулведа изчерпа капиталите си. Царските бирници му конфискуваха намереното съкровище, а самият той умря в приют за бедняци. Извадените от него украшения сега може да се видят в музея в Колумбия.

От колумбийски архивни документи личи, че през XVII и XVIII век повече от десет пъти са правени опити за изваждане съкровищата на чибчите. Но при тогавашното състояние на техниката хората не можеха да пресушат езерото, за да се доберат до най-дълбоката част на фуниеобразното му дъно, където попаднали най-големите съкровища.

В XIX век въпросът отново нашумя благодарение на прочутия германски географ и пътешественик Александър Хумболт, който още в младостта си мечтаеше да намери съкровищата на Елдорадо. През 1801 г. той пристигна в Богота, откъдето организира експедиция до езерото на чибчите. Изработи точна карта и пресметна, че на дъното му трябва да има най-малко 50 милиона златни украшения.

През 1912 г. в Англия бе основано акционерно дружество за експлоатация на езерото с капитал 30 хиляди фунта стерлинги. Модерните златотърсачи решиха да направят дренаж и за тази цел докараха с катъри през Андите огромни парни помпи. След няколкоседмична упорита работа езерото се превърна в малко блато с ниво двайсет метра по-ниско от дотогавашното. От гъстата воняща тиня индианците-работници започнаха да вадят с лопати изумително количество златни накити и смарагди. Изглеждаше, че езерото най-сетне ще бъде принудено да предаде своите ревниво пазени съкровища.

Но преди хората да се доберат до самото дъно, се появило ново, съвсем неочаквано усложнение. Под действието на слънцето тинята веднага изсъхваше и се втвърдяваше като бетон, поради което дори модерната техника се оказа безпомощна. Англичаните бяха принудени да се откажат от по-нататъшната експлоатация.

Така че стотици хиляди, може би милиони златни предмети с огромна историческа и художествена стойност продължават да лежат във водите на езерото Гуатавита. Без съмнение в най-близко бъдеще опитите да бъдат извадени ще бъдат подновявани, като се прилагат най-новите технически методи. Но сега — при днешното състояние на науката — тези съкровища не ще станат жертва на глупава алчност на авантюристи, които да ги претопят на златни пръчки, а под грижливата опека на археолозите ще отидат в световните музеи за прослава на изчезналото племе на чибчите.