Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gdy słońce było bogiem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Зенон Кошидовски. Когато слънцето беше бог

Редактор: Таня Петрова

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Коректори: Елена Върбанова, Денка Мутафчиева

Държавно издателство — Варна

ДПК „Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Сляп учен открива изчезнали цивилизации

По време на испанските завоевания в дворците и храмовете на Мексико имало запазени много исторически източници, в които жреците били записали историята не само на ацтеките, но и на древните индиански народи — маите, толтеките и микстеките. Записвали я със странно, изкусно, картинно писмо на най-различни материали: памучно платно, добре обработена мека кожа и преди всичко хартия, напомняща египетския папирус и приготовлявана от агаве магея.

На сложните индиански йероглифи испанците гледали със суеверен предразсъдък — смятали ги за дяволски знаци, притежаващи магическа сила. Затова с фанатична ревност се заловили да ги откриват и системно унищожават, без да ги е грижа, че със своите цветни илюстрации много от тези документи представлявали ценни паметници на изкуството.

В цяло Мексико пламнали клади, на които изгаряли събирани от всевъзможни кьошета записки и летописи, съдържащи изобилни сведения за покорената страна. Това, което оцеляло от тази религиозна ярост, било твърде недостатъчно, за да може да се пресъздаде напълно историята на тази нещастна, брутално прекъсната в развитието си цивилизация.

Лозунгът за общо аутодафе издигнал архиепископът на Мексико дон Хуан Самарага, а образецът бил даден от архиепископ Хименес, който двадесет години по-рано унищожил в Испания ръкописите, останали от прекрасната на времето мавританска култура.

Примерът на Самарага бил последван от други. Така например губернаторът дон Лоренцо Савала събрал всички ацтекски архиви, намерени в Теночтитлан, и след това ги продал на амбулантни търговци, които ги употребили като хартия за опаковка.

По подобен начин испанците постъпили с паметниците на индианското строителство: разрушавали ги така усърдно, че пет години след завоюването от ацтекската метрополия не останало нито следа. Огромните маси развалини, произхождащи от разрушените храмове, дворци и статуи, били употребени за засипване на езерото и каналите и градът скоро загубил характера си на „Западна Венеция“, както го нарекли първите испански пришълци. Дори мощните пирамиди не устояли. Някои, като например голямата пирамида на бога на войната, били изравнени със земята, а други, изоставени напълно, се разпадали, загубили формите си, обрасли с растителност и се превърнали в заоблени хълмчета, в които никой не можел да познае някогашните величествени постройки.

В това отношение в еднаква степен действували религиозното пророчество и фанатизъм, а също така политическото коварство на завоевателя, обезпокоен за своята плячка. Тъй като индианците били лишени от земите им и принудени да работят като роби на плантациите и в мините, испанците държали от повърхността на земята да бъде изтрито всичко, което би могло да им напомня за някогашното величие. Когато в средата на XVIII век в Акапулко била намерена каменна плоча с барелефа на Монтесума, мексиканските власти побързали да заповядат, без да се вдига шум, да бъде разбита на парчета и заровена на скрито място.

При тези условия, преди да изтекат и сто години, културата на индианските народи минала напълно в забрава. Никой не знаел тайната на разчитането на индианските йероглифи. В продължение на триста години историци и археолози се отнасяли с невероятно безразличие към тези стари, много богати и оригинални цивилизации. Смътен спомен останал за тях само в западналите индиански селца, където хората шепнешком си говорели за древни богове и жреци, за Монтесума и героичните борби на индианците срещу конквистадорите.

Прелом в това достойно за съжаление положение направил Уилям Хиклинг Прескот, автор на издаденото през 1848 г. в Ню Йорк произведение „Завоюването на Мексико“. Книгата, съдържаща няколкостотин страници дребен шрифт, веднага спечелила много читатели и днес се причислява към световната класическа литература.

Каква е причината за необикновения й успех? Преди всичко това, че авторът и с пословично трудолюбие събрал на нейните страници всички сведения за народите на Средна Америка, които биха могли да се намерят в световните библиотеки и архиви. Това бил съвсем непознат материал, до голяма степен сензационен дори за специалистите. Човечеството, сякаш разтърквайки очи от учудване, узнало за тези потънали в бездните на забравата светове.

Пък освен това авторът се оказал много даровит писател, с темперамент и богато въображение. „Завоюването на Мексико“ от начало до край се чете на един дъх подобно на романтичен приключенски роман. В увлекателния разказ пред нас се възправят като живи Кортес.

Монтесума и хората около тях, следим с напрежение баталните сцени, виждаме градовете и техните жители в пъстрота и движение, запознаваме се с обичаите, религията и историята на индианските народи — с една дума, получаваме представа за величествената панорама на един необикновен за нас свят, нарисуван със замаха на прекрасен епик.

Новото в тази книга било и това, че авторът не криел симпатията си към индианците. Той описва възторжено големите постижения на ацтекската цивилизация и героизма на индианците в борбата им срещу нашествениците, макар, разбира се, да не затваря очи и за техните слабости и грешки. Що се касае за испанците, той безмилостно им сваля лицемерната маска на безкористни католически мисионери, разкрива жестокостта и алчността им, скрита под религиозния воал, описва цялата акция на конквистадорите като низ от престъпления, вероломство и хитри измами, без все пак да отрича големите способности на Кортес и смелостта му на бойното поле.

Кой беше този Уилям Хиклинг Прескот? Жителите на Ню Йорк останаха крайно удивени, когато узнаха по-големи подробности за него. Авторът на този монументален труд живееше в скромна къщичка на една от страничните улици в Манхатън. Репортерите бяха приети в някаква полутъмна стая от един почти сляп човек на около 47 години.

Прескот на драго сърце разказа за живота си. Роден бил в 1796 г. Следвал право в Харвардския университет, а след това работил в адвокатската кантора на баща си. През време на следването му някакъв колега го ударил с парче хляб по лявото око. С течение на времето шегата се оказала фатална. Прескот ослепял с едното, а след това постепенно и с другото око. Това го принудило да се откаже от адвокатската професия и да замине за Европа, където се надявал на помощта на тамошните специалисти.

За съжаление, взетите мерки се оказали безуспешни. Един ден Прескот бил обхванат от болезнената увереност, че за цял живот ще остане сляп. Но не се отчаял. Утешавал се от две обстоятелства — че бил осигурен във финансово отношение и че можел да си избере друга цел в живота. Понеже бил по увлечение историк, решил да се посвети на изследвания и писане исторически произведения.

Цели години почти не излизал от своята затъмнена стая, като си служел с апаратура за писане от слепи. Ангажирал секретарка, която ежедневно му четяла на глас историческите източници. Поради напредващата му слепота той си изработил феноменална памет, на която можел напълно да се уповава в творческата си работа. Написал „История на царуването на Фердинанд и Изабела“, след това известно време се занимавал с биографията на Молиер, но се отказал от тази тема в момента, в който се натъкнал на една лаконична бележка за завоюването на Мексико от Кортес.

Осенила го мисълта, че още не е написана научна история на Мексико и че той би могъл да се заеме с тази задача. Въпросът се оказал доста труден. Източниците били разпилени по библиотеките из Испания, Италия, Англия и Франция. Да замине там Прескот дори не можел да мечтае. Би могъл да ги получи само по кореспондентен път, влагайки значителни суми за заплащане труда на издирвачи и преписвачи. Въпреки всичко, благодарение на усърдната и търпелива работа, той успял да събере в кабинета си осем хиляди страници най-различни описания, които му послужили за основа на прекрасното му произведение.

Какви бяха тези източници? Могат да се разделят на две категории: материали на самите ацтеки, оцелели въпреки широката унищожителна акция, и спомени на испанците, пребивавали в Мексико. Към първата категория принадлежаха сбирките на лорд Кингсбороу и трите така наречени „Кодекса“ (Codigo de Mendoza, Codigo Vaticano и Codigo Telleriano Remensis). На границата на тази категория може да се постави историята на индианските народи, написана на испански от потомъка на царя на Тескоко — княз Истилсохитл.

От другата група заслужават да се споменат преди всичко францисканецът Бернард де Сахагена, който живял в Мексико през времето на Кортес и оставил ценно историческо произведение за Мексико (Historia Universale de Nueva Espana). Източник на богати сведения е и произведението на друг мисионер от Мексико — Торквемада. Най-сетне трябва да се прибавят спомените на нашия стар познат, другарят по оръжие на Кортес, Бернал Диас, издадени под заглавието „Истинската история на завоюването на Нова Испания“ (Historia verdodera de la conqiusta de la Nueva Espana).

Освен на „Завоюването на Мексико“ Прескот е автор на друго също монументално историческо произведение — „История на завоюването на Перу“, в което описа разгромяването на държавата на перуанските инки от испанския конквистадор Писаро. Така че тук имаме рядък случай — сляп човек, без да напуска четирите стени на кабинета си, да пресъздаде само въз основа на вехти хартии пулсиращите с живот цивилизации на народи, за които в продължение на почти триста години не е имало никакво сведение.

Много време измина, докато археологията се залови с тези въпроси. А всъщност основата, върху която испанците изградиха съвременно Мексико, представлява в точния смисъл на думата куп отломъци от скулптури, статуи и каменни плочи с надписи. Всеки удар на кирката изхвърля на повърхността най-различни археологически находки, които представляват доказателство за богатството на ацтекската култура.

Всичко това не може да се припише само на немарливостта и мракобесието на испанските завоеватели. В това отношение са действували, както вече споменахме, определени политически тенденции. Това се доказва между другото от странната участ на прочутата календарна плоча. Тя представлява огромен диск с диаметър почти четири метра, тегло двайсет тона, изсечен от порфирова скала. На повърхността й има барелеф на бога на слънцето, заобиколен от венец със символично значение и йероглифи и надписи.

Тази огромна скала ацтеките пренесли отдалеч и през 1509 г. поставили пред храма на бога на слънцето в Теночтитлан. Конквистадорите я изтърколили от пирамидата и закопали в развалините на ацтекските постройки. През 1560 г. при разкопаването на главния площад в Мексико работниците се натъкнали на легендарния „Камък на слънцето“ и епископът, страхувайки се от влиянието на находката върху патриотичните чувства на индианците, заповядал отново да бъде закопан на същото място. Там си останал повече от две столетия. Едва през 1790 г. работници го изкопали за втори път. Веднага бил взидан във фасадата на католическата катедрала, но през 1885 г. бил взет оттам и поставен в Мексиканския национален музей, където оттогава е един от най-внушителните експонати на ацтекската култура.

Подобна съдба имала чудовищната статуя на бога на войната, описана в спомените на Бернал Диас. Испанците отлично знаели, че този ценен археологически паметник лежи закопан сред другите руини на главния площад на Мексико. Когато през 1790 г. случайно бил изваден на бял свят, испанските власти заповядали веднага да бъде отново хвърлен в земята и засипан с пръст. Чак през 1821 г. бил отново изкопан вече окончателно и поставен в музея. Оттогава скулптурата, пред която текли реки от човешка кръв, е изложена като един от най-необикновените реликви на ацтекция религиозен култ.

Там се намира и изкопаният от развалините жертвен камък на бога на войната, на който, както се смята, годишно били клани хиляди хора. Това е блок, висок един метър с диаметър почти три метра. Отстрани е изваяно шествие на богове-победители, а отгоре има вдлъбнатина с канал за оттичане на кръвта.

През 1900 г. при дълбане на дълбок кладенец близо до катедралата работниците попаднаха на един от ръбовете на голяма пирамида, смятана дотогава за безвъзвратно унищожена. Прекрасните барелефи и масивността на постройката доказват, че описанията на конквистадорите не били преувеличени. Намерени бяха и останки от нейните стъпала и перила, завършващи с огромна глава на змия.

Оттогава насетне нямаше ден, в който да не се направят нови археологически открития, увеличаващи познанията ни за ацтеките. За това допринесе цяла плеяда способни мексикански археолози, като Хосе Рейгадес Вертес, Игнасио Маркина, Алфонсо Касо, Едуардо Ногейра и други. Служейки си с най-новите научни методи, тези учени могат да се похвалят с чудесни резултати от своята работа. Днес вече може да се посещават разкопаните и поставени в ред развалини на такива ацтекски градове, като Холула, Тескоко и Тласкала.

Въпреки всичко обаче мексиканската археология съвсем не е казала последната си дума. Имаме право да очакваме много нови, дори сензационни открития, защото трябва да се помни например, че досега още не е открито съкровището на Монтесума. Този въпрос не е чак толкова нереален, както мнозина може би мислят. Че е така доказват многобройните експонати от чисто злато, намерени в различни кътчета на Мексико. В 1932 г. Алфонсо Касо удвои намереното количество оцелели ацтекски скъпоценности, като откри един недокоснат гроб на велможа. В саркофага имаше златни гердани, обици, пръстени, диадеми и нарамници, говорещи за високото ниво на ацтекското златарско изкуство.