Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (40)

Помпей на новия свят

Царете на ацтекския град държава Тескоко били горещи меценати на изкуството и дворът им представлявал оживен културен център. Един от царете на тази династия се прочул като голям народен поет, почитан от всички ацтеки.

Пряк потомък на този царски род бил княз Икстлилсохитл — необикновен човек, който така добре изучил испански, че губернаторът на Мексико го назначил за свой преводач и секретар.

Икстлилсохитл написа обширна история на своята страна на испански. В нея разказа за народи, които преди още да дойдат ацтеките в Мексико, строели огромни градове с високи пирамиди.

Но испанците не му повярваха и сметнаха всичко за детски приказки. Защото в цяло Мексико не се виждаха следи от развалините на тези уж богати градове. Наистина французинът Дезире Шарне, скитайки през 1885 г. из страната в търсене на съкровища, се натъкна на следи от пирамиди в околностите на градчето Тула до Аленде в щата Идалго, но испанците дори и тогава не стигнаха до мисълта те да могат да представляват останки от столицата на тотлеките — Тула, за която така уверено писа ацтекският княз.

Обрат в това положение настъпи чак през 1940 г., когато мексиканските археолози пристъпиха към системни разкопки на мястото на древното седалище на толтеките. Оказа се, че на разстояние осемдесет километра от град Мексико под слой пръст и растения се крие огромен ансамбъл от руини. Там бяха намерени две големи пирамиди, посветени на бога на слънцето и луната, множество скулптури и барелефи, колони и широка мрежа водопроводи от теракота. Но най-интересна находка се оказа спортният стадион с каменни пейки, говорещ за това, че играта на топка била традиционна страст на всички, без изключение, индиански племена от Средна Америка.

И тогава хората погледнаха с други очи на писанията на ацтекския историк. И най-незначителното сведение, дадено от него, получи достоверност пред очите на света. Оттам узнаваме между другото, че толтеките построили своята столица през 648 г., а я напуснали по неизвестни причини през 1051 г. Познавали са писмото и математиката, създали календар въз основа на въртенето на луната и били отлични строители. Религията и законодателството им били меки, а царете прочути с мъдростта си. Чрез кръстосване толтеките отгледали памук, който растял в няколко естествени цвята.

Втората поред столица на толтеките мексиканците откриха в днешния щат Сан Хуан. Тя се наричала Теотихуакан и, както показват руините, заемала площ близо дванадесет квадратни километра. Сред дворците, на брой повече от десет, покрити със скулптури и фрески, имало няколко огромни пирамиди. На пирамидите на слънцето и луната се виждали — както твърди Икстлилсохитл — емблеми от полирана златна ламарина, които ден и нощ блестели ярко и служели като маяк на пътуващите.

Както във всички други индиански градове, доминиращ декоративен елемент-мотив в Теотихуакан е била изобразена с птичи пера змия — символ на белия брадат бог. Но освен това там има и други много оригинални мотиви. Виждаме редица стенописи, представящи живота на бога на дъжда и рая — весели и радостни, покойниците играят на полето на топка.

В подножието на пирамидата на слънцето се простира така нареченият „Път на смъртта“. По протежението му бяха намерени много могили с трупове на покойници, мозаични маски, гротескови главички от теракота и парчета от богато украсени глинени съдове.

Теотихуакан опустял в десетия или единадесетия век от нашата ера. Причината за това било изсичането на горите от жителите и пълното изтощаване на почвата, за което впрочем до ден-днешен говорят околните напълно олисели хълмове. Толтеките отишли в Юкатан, където се свързали с тамошните племена — маите.

В долината Тлаколула, отстояща на тридесет километра югозападно от мексиканския град Оахака, под дебел слой земя бе открита развалината на Митла — столицата на сапотеките. Ацтеките я знаели отдавна и я нарекли „град на скръбта“. Освен срещаните в подобни градове пирамиди и дворци особено внимание там заслужава прочутата „Колонна зала“ с огромни фалически стълбове.

През 1831 г. мексиканският археолог Алфонсо Касо направи сензационно откритие. Копаейки на Монте Албан в щата Оахака, се натъкна на огромен, покрит с мрака на тайната град, който мнозина археолози смятат за по-старата от Митла прастолица на сапотеките. Това е разклонен ансамбъл от развалини: огромни храмове и дворци, каменни плочи с йероглифи и барелефи, изобразяващи божества, със статуи и красива керамика.

Но Монте Албан е прочут главно с намереното там драгоценно съкровище. В многобройни прастари гробове почивали скелети с богати накити от прецизно изгладени планински кристали, злато, яспис, кехлибар, корал, обсидиан, бисерна маса, зъби на ягуар. Сред герданите, карфиците, обиците, брошките, диадемите, гривните, пръстените там са намерени и златни табакери, ветрила с многоцветни пера и златни маски с точно моделирани лица. Съществуват данни, че сапотеките били изтласкани от този град от толтеките през дванадесетия век.

Благодарение на археологическите находки знаем, че още няколкостотин години преди нашата ера Средна Америка била обитавана от многобройни високоразвити народи, че историята им била изпълнена с трагични събития и катаклизми, някои от които имали апокалиптически размер.

През 1942 г. археологът А. Хиат Верил откри чрез разкопки развалините на така наречената култура „кокле“. На площ 1400 квадратни километра лежаха гъсто разположени гробове, статуи, храмове и преди всичко невероятна маса от керамични късове, инструменти и предмети за домашна употреба, натрупани на места на слой, дебел шест метра.

Най-фрапиращата археологическа находка там е „Храмът на хилядата бога“, заемащ между две реки терен с размер 100 акра. Стотици статуи и огромни базалтови колони, покрити от долу до горе с полихромирани барелефи и йероглифи, са наредени в геометрично точен правоъгълник. Колоните имат най-различни профили — квадратни, заоблени, елиптични и осмоъгълни.

Всички статуи гледат към изгрева на слънцето. Те представляват не само хора, но и птици, влечуги и всички четириноги животни, срещащи се в Панама. Човешките фигури освен герданите и особените покривала на главите нямат никакво облекло.

Сцените, изсечени от длетото на неизвестни ваятели, удивляват със своята кошмарност. Например на една скулптура виждаме „сиамски братя“ със сраснали гърбове. На друго място ягуар е сложил лапата си върху повален мъж или пък разкъсва бебе. Много често се срещат скулптури на едри мъже, гладещи с ръка дългите си къдрави бради.

Най-близките каменоломни, откъдето жителите на града черпели строителни суровини, се намират на разстояние повече от десет километра на отвъдния бряг на реката. Изтърколването на тези монолити до мястото в храмовете дори днес би било трудна задача, а що остава за онези древни времена, когато по всяка вероятност не са съществували никакви механични средства за транспорт и цялата работа била извършвана с физическата сила на човека. Само координираната работа на грамаден брой хора би могла да изпълни тази задача. „Храмът на хилядата бога“ бил издиган от неизброими поколения организирано общество, значително напреднало в историческото си развитие.

В подножието на колоните имаше добре издялани и изгладени блокове от прозрачен порфир или яспис с жълт и червен цвят. На повърхността им лежаха остатъци от човешки кости и зъби, смесени с полувкаменени овъглени дървета, от което можеше да се извади заключението, че това били олтари, на които са принасяни в жертва хора.

Земята около храма е безплодна и негодна за обработване. Във връзка с това изпъква въпросът, как е могло тук да се задържи многобройно общество? Не е трудно да се намери отговор: земята някога била урожайна и пепелищата от вулкана Гуакамайо, издигащ се недалеч в подножието на Кордилерите, са я превърнали в пустиня.

Кратерът на вулкана до ден-днешен е разкъсан, гол и опушен. Дълбоко от него се дочуват глухи тътнежи, вън излизат облаци пара и гореща вода, а околните терени са покрити със саван от вулканичен прах.

Лятно време цялата страна се превръща в изпечена от слънцето пустиня, а през сезона на дъждовете — в непроходимо блато.

Редица обстоятелства говорят, че панамските развалини водят началото си от най-дълбока древност. Върху постройките се е натрупал слой земя, дебел от един до три метра. Мексиканските археолози чрез сложни изчисления, които тук няма да излагаме, установиха, че за да може да се образува слой, дебел един метър, е трябвало да изминат най-малко хиляда и двеста години.

Оттук би следвало, че панамският град бил окончателно напуснат приблизително в седмия век пр.н.е. и че някои негови части, покрити с триметров слой пръст, са опустели още през 1700 г. пр.н.е.

Преди да дойде краят на този град, той без съмнение е бил извънредно стар. Дори ако са участвували хиляди и десетки хиляди работници, транспортирането и натрупването на толкова монолити не би могло да бъде дело само на няколко поколения.

Едно от най-фрапиращите явления в тези руини е огромното количество керамични парчета. Те се въргалят навсякъде, но най-много са натрупани в четириъгълника на храма, в подножието на статуите и колоните. Как може да се обясни това необикновено количество глинени парчета в храма? Археолозите откриха отговора на тази загадка съвсем случайно. По колоните и статуите имало много следи, оставени от трошене о тях на негледжосани глинени съдове. По всяка вероятност религиозните обреди са изисквали да се жертвуват за боговете грънчарски изделия.

За древността на този религиозен обичай свидетелствува обстоятелството, че на някои места слоят от глинени късове достига шест метра. Това даде възможност на археолозите да проследят развитието на тази неизвестна култура. В най-долните слоеве бе намерена керамика с много примитивни линейни орнаменти, а в най-горните — парчета съдове, будещи възторг с красивата си глеч и изкусното изпълнение на украсените мотиви. След много векове керамичното изкуство там постигнало небивали върхове на съвършенство.

Сред археолозите един ден настъпи неописуемо раздвижване. Не вярвайки на собствените си очи, те видяха на един от многобройните барелефи ясен, изключващ всякаква грешка образ на слон.

Слонове са живели в Средна Америка, но са измрели горе-долу преди десет хиляди години. Недалеч от Теотихуакан е градчето Тепекспан. През 1947 г. там бяха намерени кости на индиански ловец заедно с кости на слон. Изследванията показаха, че находката произхожда от петнайсетото хилядолетие пр.н.е.

По какво чудо тогава панамското пранаселение е познавало слона? Отговорът може да бъде алтернативен: или градът е съществувал десет хиляди години преди нашата ера, или населението е било в преки отношения с далечните страни на Изтока благодарение на морското корабоплаване.

За това население малко можем да кажем. Знаем само, че било миролюбиво, което се доказва от оскъдното количество намерено оръжие, че културата му сочи удивително сходство с културата на маите, че е почитало слънцето и както всички други народи на Средна и Южна Америка вярвало в „покритата с пера змия“. От барелефите произтича, че мъжете били едри, мускулести, имали кръгли черепи и по структура не приличали на американските индианци.

Дали някаква катастрофа е унищожила тази буйна жизнеспособна култура и затова така внезапно е изчезнала, оставяйки след себе си огромни камъни? Отговорът е напълно сигурен. Развалините ни го дават твърде красноречиво.

Огромните колони, разхвърляни и положени подобно на кибритени клечки, монолитите, като че ли изтръгнати от великани и запокитени далеч от своите пиедестали, статуите, обърнати нагоре с краката, земята, пълна с огромни гънки, купищата вулканична пепел — нима всичко това не говори за страшно земетресение? Не е трудно да си представим какво е станало. Вулканът Гуакамайо, отстоящ на 10 километра, един ден се събудил от вечния си сън, зафучал и забълвал огнен фонтан. Земята се разлюляла като пияна. Ужасените жители, които оцелели след първото разтърсване, изтичали като полудели в храма, за да омилостивят разгневените богове.

Но молбите им не били чути, земята продължила да се вълнува и трепери като разбунено море, вулканът тътнел и гърмял, засипвайки всичко с нажежена до бяло пепел. Онези, които не били смачкани от огромните скали или отровени от изпаренията, избягали далеч в джунглите, смесвайки се с дивите индиански племена.

Над огромното панамско царство, където хиляди години пулсирал пълнокръвният живот на един способен народ, легнала тишината на смъртта.