Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

12

Скоро се разбра какъв е бил кроежът на Мамарчев. Не мина много време и в Сливен се разчу: станал капитанът сливналия, зер „отгдето е жената, оттам е и мъжът“, пък той на бърза ръка се оженил за Радка Караделева, Деляновото девойче. Хората я разправяха така: много скитал Георги Мамарчев по света, ала не искал чуждоземка, българка искал за жена, та останал ерген до тези години[1]; пък като зърнал Радка, прочутата хубавица… Всичко туй беше вярно, ала имаше и още една истина — с тази женитба Мамарчев скъсваше със службата си при русите.

Но людската мълва не се задържа много-много около венчилото на Мамарчев, едно ли, две ли бяха събитията през тези паметни дни, че да се задържи приказката за една женитба! Чаршията гъмжеше от новини, коя от коя по-прясна, коя от коя по-важна — чуеш я при единия край на чаршията, а докато стигнеш до другия, тя вече овехтяла, пуснала брада до пояса. Имаше и таквиз неща, дето трябваше да се решават от цял Сливен, — и жените барабар с мъжете!, — та сливналии свикнаха кажи-речи през ден да се събират в двора на църквата „Свети Никола“; там обсъждаха, там се караха, там решаваха… В такъв въртоп колко трае един хабер за венчило?

Народът непрестанно се люшкаше между покруса и безумен възторг. Разчу се, че генерал някакъв, поляк по род и Монтрезор по име, с един полк казаци освободил Котел[2] и сърадването стана повод за нови буйства и зияфети; после обаче се чу, че същият този Монтрезор образувал чета от волентири, раздал и оръжие и им поверил цялата грижа за опазването на реда, за старшина на селото оставил пак българин, някой си Стефан (московците му викали Степан) Савов, а за представител на войската (нему пък котленци викали консул) един майор, зовял се Крилов, и — колкото да не е без хич — шестима казаци… Тогаз сливналии едва-що не умряха от завист, че котленци излязоха по-ачигьоз и имат пред дядо Иван по-голямо доверие.

Или друго. Когато „московският везир“ Дибич тръгна с войските си към юг, сърцата на сливенските мъже се съкрушиха; но като се разбра, че на постоянна стоянка в Сливен е оставен цял един полк[3] и същият онзи генерал Монтрезор — за управител на града и казата, избухна пак онази буйна радост, с която преди няколко дни посрещнаха братята-освободители и пред къщата на чорбаджи Иванчо, която Монтрезор бе избрал за себе си и своя брат, ден и нощ пищяха гайди, виеха се хора, трещяха гърмежи на пищови и шишанета… Генералът и капитаните Понятовски и Ланевски от неговата свита (за Ланевски се говореше, че бил също поляк и още поет — дума, за която никой нямаше сносна представа) няколко пъти съветваха сливналии да проводят свои пратеници с „московския везир“ и никой не обърна внимание на тези приказки, но едва Монтрезор спомена, че за прочистване на казата от турски шайки и башибозук има нужда от волентири („улинтири“, както тази дума се преиначи по сливенски) и мигновено на негово разположение се озоваха до 600 души „все отбор мъжаги“, въоръжени от глава до пети…

И юрнаха се хабери за подвизите на улинтирите — ония, дето бяха под началството на генерала, и другите, които шетаха на своя глава. Чу се например, че казаци и сливенски улинтири стигнали на юг чак до Малък Самоков[4] и там разрушили железодобивниците. При Оризари[5] пък сто и двайсет казаци и двеста улинтири направили на пух и прах пет стотици низами, всичките на коне, всичките въоръжени до зъби. Четири дни по-късно други седемдесет казаци и деветдесет улинтири спипали на тясно край Твърдица един турски бьолюк, видели му сметката и взели толкоз оръжие, джепане и храна, че трябвало да направят цял керван, за да ги пренесат в Сливен. Пък за дружината на Генчо Къргов войвода дойде вест, че край Мустафа паша имала голям бой с турчулята, трима души от нея паднали убити и други трима — и Генчо Къргов между тях — били ранени, ала надвили и хвърлили голям пердах на низама. А сетне едновременно с московците влезли в Одрин и присъствували, когато паши и везири на колене и със сълзи на очи просели мир и пощада…

Не оставаха по-долу и другите, които не бяха под руско началство. От тях най се прочуха четридесетимата улинтири на Петър Бояджиолу, когото московците не знаеха как да нахвалят, та взеха да му викат галено на свой език Петрушек. Този именно Петрушек сгащи при село Сотиря орда гъжвалии и с голямо юначество ги победи, като улови стотина от тях; трийсетте, които се знаеха за мъчители на беззащитната рая, още там предаде на смъртна казън, другите седемдесет отведе в Сливен и ги построи на един ачиклък — да ги видят българи и московци. Дойде да ги види и сам генералът. И толкова се възхити от подвига на четата, сразила далеч по-многоброен враг, че потупа Петрушек по рамото и му наговори какви ли не хвалби.

Не липсваха и майтапски случки. Хаджи Александрия например взе, че завидя на Петрушековата слава и реши да я затъмни. Събра петдесет души и удари на Челтакчий[6], в което живееха само турци; мислеше, че с един юруш ще ги пръсне като пилци, но те не само му се опряха, ами като повикаха помощ от другите села, хвърлиха здрав кьотек на дружината му, убиха неколцина от нея, а останалите и самия хаджи Александрия гониха чак до Сливен. Там злощастният улинтирски началник се оплака на московците, че „челтакчийци се готвят да се вдигат на война“ и ги прелъга да му дадат в помощ казаци и два топа. Ала истината лъсна наяве и хаджи Александрия трябваше посрамено да подвие опашка. Трябваше, ама той не я подви, та реши да удари турците в Чаирлий. И уж хубаво подготви юруша, пък през нощта улинтирите му за едното чудо дето не се избиха помежду си в тъмнината, „та сам хаджи Александрия е трябвало да се върне през Хамамбаир «по калцуни» сред нощта…“

Но злощастници като хаджи Александрия бяха общо взето малко. Чети на сливенските улинтири шетаха с успех по Ескизаарско, към Казанлъшко и на юг чак до Одрин. И отвред пристигаха хабери за техни победи. Хабери пристигаха още, че — практични като всички сливналии — от тези победи те не излизали с празни ръце… Най-много пострадаха имотите на Тахир ага, сетне на разни бабаити, натрупали имане от потта и кръвта на българите, но същата участ не отмина и някои невинни хорица — понякога „покрай сухото гори и мокрото“, както е приказката. Тъй или иначе мнозина от улинтирите разбогатяха така, че и внуците и на внуците им внуците още имаха да ядат и да благославят дядо си улинтирина.

Тез чудесии съвсем разбъркваха акъла на сливналии. А един от най-обърканите измежду тях беше Бяно Абаджи. Той не беше правил кой знае какви тъкмежи за времето, когато свободата с камбанен звън ще озари отечеството му, но все пак си бе представял, че тогаз най-голяма роля ще се падне на Братството. А то какво се случи? Свободата извади напред нови, съвсем непознати, нечувани до вчера люде, и то предимно люде на калъча, не на спокойния разум, такива като „Петрушек“ Бояджиолу например. В устата на хората сега не бяха имената на нямащия равен на себе си по образованост хаджи Иван Селимински, на братята Топракчиеви, на разсъдливия хаджи Людскан или на обиграния Иванчо Куртев; прославиха се в кръв и насилия улинтири като Хамура Вълю, Злати Бакърджиолу, Нено Улинтирина, Тодор Кършоолу, Кюркчи Тодор Христодулов, хаджи Димо Улинтиря…

Пък и със самото Братство ставаше нещо необяснимо. Сега, когато то трябваше да излезе от сянката на кьошетата и от миришещите на плесен изби, за да стане вожд, знаме и бойна тръба на народа, Братството крееше, рушеше се като къща с проядени темели. Паскал и Мавроди Коджакара се писаха улинтири и хукнаха заедно с казаците да секат турски глави навред из Загорето; с тях отначало отиде и Цено Коньов, но още първата по-продължителна езда, го свали болен, върнаха го в каруца със сено и сега техните го тъпчеха пак с илачи, билки и отвари. Селимински напусна дома му и оттогаз почти не се срещаха — от онова, което стигаше до ушите на Бяно, личеше, че се е заплел в дрязги и дреболии и в тях прахосваше разум и сили. За Христодул Топракчиев се чу, че се наел да бъде снабдител на полка, който остана в Сливен, та непрекъснато скитал по търговски работи, не се свъртал в града. Пък хаджи Людскан, нали уж божем бе станал чорбаджия, губеше времето си в съвета на общинарите, дето в това объркано време нямаше никакъв глас и никой не го слушаше. С Добри Желязков Бяно се срещна само веднъж, и то всред множеството в двора на църквата „Свети Никола“; тълпата ги изхвърли един до друг, Добри му подхвърли едно шеговито-укорно: „Какво гледаш като обран поп?“ и човешкият поток отново ги раздели. Това ли, господи боже, беше преминалото през огън Братство? Онова, което поп Исидор кле пред кръста и меча?

Както обикновено, когато беше в настроение като днешното, краката му сами го поведоха по обиколката, която му бе станала привична — от къщи Бяно тръгваше нагоре и стигаше до Фърчиловата воденица, после свърваше надясно и през Ески Намазгях слизаше до Двата аслана, продължаваше през покрайнините, отминаваше Татар мезар на юг и някъде до Хамам джами и Кон баня излизаше до Куруча; само рядко се спущаше по течението на реката до воденицата на зет си Пею, най-често тръгваше нагоре по левия й бряг и някъде около Туз пазар или решаваше да отскочи до „Свети Никола“ да послуша пренията на човешкото гъмжило, или пък през Тевната чаршия и Машатлъка се прибираше у дома. Тази разходка той отдавна правеше съвсем механично; истината обаче е, че когато си я избра и я минаваше първите няколко пъти, Бяно имаше и едно тайно, свое си съображение — между Фърчиловата воденица и Двата аслана беше и улицата, дето живееше хаджи Рифат…

И случи се, че точно днес срещна Божура.

То стана на тесния и дълъг мегдан пред Бюлбюл ходжа джамия. Видя я пръв и прималял — не беше я виждал толкова отдавна! — спря неподвижен. Дали защото беше поотслабнала или поради, тъмните дрехи, Божура му се видя по-висока от преди. И посърнала, загубила предишната си свежест. Държеше някаква бохча — трябва да е пазарувала от дюкяна при Двата аслана — и свела към земята поглед, крачеше нагоре към дома на хаджи Рифат. Извървя така десетина стъпки, сетне, усетила настойчивия му поглед, вдигна очи…

Онова, което последва, Бяно никога не разбра, не успя да разтълкува. Когато го съзря, Божура остана неподвижна и като че се олюля — така биват хората, когато са пред припадък. Но тя не припадна. Само изпусна из ръце бохчата и понечи да се втурне към него. Но после червенина плисна върху лицето й, жената грабна бохчата си и се втурна, но не към него, а към дома на хаджи Рифат…

Кого видя Божура в неговото лице? Какво отначало я подтикна към него, а сетне я подгони към къщи? Кое предизвика небивалия й смут?

Улисан в тези въпроси, Бяно не забеляза как е извървял своята обиколка, кога е пресякъл Куруча и се е озовал сред навалицата в двора на църквата „Свети Никола“. Върна се към действителността едва когато чу собственото си име.

— Бяно Абаджи нека да каже! — извиси се гласът на Коста Топракчиев. — Той е устабашия на най-големия наш еснаф, няма човек, който да не го уважава. Нека той си каже думата!…

Бяно се обърка, изобщо не знаеше за какво спореха хората. И едва се измъкна с нещо като: „Не знам, не съм мислил още…“ Слава богу, не го молиха много-много. На камъка пред входа на храма скочи един човек и заговори високо, нервно, пресекливо. Бяно позна в него един от своите гости, дето бяха дошли с капитан Мамарчев. Заслуша се. Оня хвалеше капитана, напомняше подвизите му и изтъкваше, че Мамарчев и само Мамарчев най-подхожда за илчия в Едирнето. Не го дочакаха да свърши и отново извиси глас Коста Топракчиев, той пък припомняше учеността и разума на хаджи Иван Селимински. След него се обади Евтим чорбаджи Димитров. Спокойно и без крясъци Евтим каза, че когато през тези дни в Одрин ще се сключва мир между Московията и Турция, наистина трябва там да присъствува — както много пъти ги бе съветвал и генерал Монтрезор — представителство на Сливен, за да иска узаконяване на даруваната свобода; за това представителство Евтим предлагаше трима от общинарите („те отколе ръководят народните работи, умееха да ги изтръгват правдини дори от гъжвалиите, камо ли сега от братята-московци“), та затуй предлагаше баща си, хаджи Атанас хаджи Паскалев и — „за да не мисли някой (хвърли поглед към Селимински), че правят или искат нещо тайно от народа и народната поръка“ — хаджи Людскан хаджи Нойков, също чорбаджия и член на общината.

Одобрително шумолене изпрати Евтимовите думи, ала никой не свари нито да ги подкрепи, нито да ги оспори — откъм Ямболския път се чу бесен тропот на коне и след малко в двора на църквата влетяха двама ездачи. Единия (беше Радой Караколев от Кортен) малцина познаха, но затова пък никой не сбърка втория, с превързаната ръка — войводата Генчо Къргов.

Грижовни ръце отведоха Генчо Къргов до камъка и го поканиха. Войводата изгледа струпаната около него навалица и произнесе глухо:

— Братя! Мили братя… Мирът се подписа!…

Каза тези думи така, че ничие сърце не възликува.

Сети се някой, та попита:

— А ние, войводо? За нашите съдбини що пише в него?

Гръклянът на коравия хайдутин подскочи няколко пъти, опакото на ръката му избърса очите.

— Нищичко, мили братя, нито едно слово. Оставаме си роби, каквито си бяхме…

Цяла минута никой не издаде звук. После един женски глас изпищя неистово. И отпуши всеобщата жалост…

Бележки

[1] Мамарчев е роден в Котел през 1786 г., следователно към времето на описваните събития е 43-годишен.

[2] Котел е освободен на 2 август (П. Цончев), според други изследователи (Георгиев и Дечев) на 3 август 1829 година.

[3] 37 егерски полк.

[4] Малък Самоков — днес Демиркьой в Турция.

[5] Оризари — днес село със същото име в Сливенски окръг.

[6] Челтакчий (Челтикчий, Чилтикчий) — днес с. Оризово, Старозагорски окръг.