Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

10

Не беше се съвзел от срещата с хаджи Рифат, когато кятибинът надникна в одаята и сведе в поклон глава:

— Дъщерята на Георги Силдаря дойде, аян ефенди.

— Провери ли дали се чува през стената? — сепна се аянът.

— То на това място не е стена, а дъска. Нито една дума няма да изпуснеш, аян ефенди.

Слязоха по стълбите, нахлузиха на краката си дебели плъстени терлици (за тях се бе досетил предвидливият хаджи Молла), влязоха в една собичка и безшумно приближиха до отсрещната стена. Седна Тахир ага на оставения там стол и се заслуша. До слуха му достигна учестено женско дишане — наистина нямаше да изпусне нищо от разговора на бащата и щерката, щом долавяше дори дъха на Трънка. Доволен, той кимна на кятибина и хаджи Молла се оттегли.

Доста време нищо не наруши мълчанието. После се чу щракане на ключалка, тежки стъпки и проехтя познат глас със звъняща в него веселост:

— Ето го и него, душманина на султана!…

Почти до стената проскърца стол и Тахир ага се досети — Трънка се изправяше, за да посрещне баща си. Думите на Силдаря потвърдиха неговото предположение:

— Седи си, седи си, Трънке. Да беше сама — да рипнеш. Ама ти внучето ми безпокоиш…

Мъжките стъпки прекосиха стаята, приближиха. Чу се един особен звук, който Тахир ага правилно разтълкува — дъщерята бе целунала ръка на баща си. После останаха само гласовете.

Трънка: — Из Сливен — колкото щеш слухове. И един с друг не си мязат. Ама най се говори, че тези дни ще ви пуснат да се приберете.

Георги Силдаря (със смях): — Аха, познали са!

Трънка: — Значи, вярно е? Ще ви освободят ли?

Георги Силдаря (все с безгрижен смях): — Не си ли чувала какво разправя дядо поп в църквата? Умирачката не била умирачка, ами освобождение, избавяне от мъките и преселване в по-добър свят. Та и нас след ден-два ще ни освободят…

Дъщерята се разхълца. Щеше да каже нещо, но се задави в сълзи.

Георги Силдаря: — Престани да се сополивиш. Ти май забрави чия щерка си! Пък за освобождението, дето ми беше думата, то си е вярно…

Трънка (с глас, в който наред с мъката се усещат и челичени силдаровски нотки): — Кога, тате?

Георги Силдаря: — Тези дни ще е. Май че вдругиден.

Е, писано му било на Тахир ага да чуе и такива хора. За своята смърт говорят, а ще речеш, че сватба стягат. И тази Трънка — и тя не пада по-долу от баща си. Уж сълзи, уж сополи, пък ето я: „Кога, тате?“

Такива деца и внуци искаше да има Тахир ага. Такива!

Трънка: — Да кажа ли на Бяно и на Манол?

Георги Силдаря: — Хелбете, че ще им кажеш. Аз исках да се видя с трима ви заедно и на трима ви едновременно сам да кажа, но на Тахир ага се досвидя да пусне момчурляците при мене. — (Тази пак чисто силдаровска сръдня докара лека усмивка върху устните на аяна.) — Та затуй каквото ти кажа, ти ще го предадеш на братята си. Че и на Пею. За мен той е все едно като роден син. Вие четиримата оставате.

Трънка: — Пет, тате, щом броиш и Пею.

Георги Силдаря (глухо, затворено): — Четири, дъще. Василчо, царство му небесно, няма да се върне. Поръчайте на поп Шидер една панихида за него.

Трънка: — Но в града никой…

Георги Силдаря (по своему рязък): — Остави го ти града! Щом ти казвам нещо, значи истина е.

Тахир ага порови в паметта си. И пред очите му се мярна един хлапак с чертите на Силдаря, дето играе на „домуз“… Но какво се беше случило с това момче? Къде е отишъл, та вече „няма да се върне“? И как тъй Трънка, дето е навън, не знае, а Силдаря?…

На тези въпроси той сега, а и по-късно нямаше да намери отговор.

Георги Силдаря: — Слушай ме внимателно. Днес е вторник. В четвъртък ще ни обесят. — Той изреди имената, които сутринта Тахир ага му бе казал. — Тахир ага обеща моето въже да не бъде на Старата круша, а на портата на нашия дом. Стига де, нали уж за сополивенето вече се разбрахме. От вас четиримата искам едно.

Трънка: — Кажи, тате.

Георги Силдаря: — Ще ви изтапанят там да гледате, така правят гъжвалиите. Искам вие четиримата да се държите като синове на Георги Силдаря. Никакъв рев, никаква сълза. Ревнете ли, заопявате ли — „А-а-а, та-те-е-е, ела да види-и-иш кой е дошъ-ъ-ъп при те-бее-е…“ — от гроба ще ви прокълна, тъй да знаете.

Трънка: — Само това ли искаш от нас, тате?

Георги Силдаря: — Е, ако господ даде някому от вас син и го наречете Георги, на мое име… Ама хайде, да не говорим за това! Искам друго да ти кажа. На баджата в собата отзад има един камък, дето е подвижен. Изкусно е направен той, че като вратичка на шкаф се отваря и затваря. Идете четиримата, претършувайте зад камъка. Там е златото на Георги Силдаря… Онова злато, за което се намираха хора да му завиждат.

Трънка: — Не ни трябват пари, тате.

Георги Силдаря: — И да ви трябват — няма. Завиждали са завистниците, пък я намерите двайсет жълти махмудии, я не намерите. Туй е то златото на Силдаря. Пък и тия двайсет алтъна не са от мен спечелени.

Трънка: — Чии са алтъните?

Георги Силдаря: — Ще бъдат ваши. Зер онзи, дето ми ги даде (те бяха две торбички, ама изтекоха между, пръстите на баща ви), не е между живите. Преди месец загинал като личен юнак при река Прут. И за него помен сторете.

Трънка: — Пак не разбрах кой е човекът.

Но Тахир ага разбра. И кой е юнакът разбра, че и чудашката търговия на Силдаря, пропаданията и възземанията му, недомлъвките…

Георги Силдаря: — Нищо, остави! Вземете парите и си ги поделете — на вас с Пею един пай, на Бяно и на Манол по един. Поделете си също дюкяна и стоката в него, къщата, долапа. Къщата и долапа със свои пари съм купувал, но дюкяна и стоката — не. Туй вече няма значение, ама ви го казвам ей тъй на̀, да го знаете.

Бащата замълча. Изглежда, казал бе всичко или поне най-важното. Но затова пък се обади дъщерята.

Трънка: — Ако наистина е дошла работата… до там, тате, не си отивай с кахър за нас. Не сме невръстни, ще се оправим. А децата си ще научим да приличат на дядо си: да дават душа и имот за своите и да мразят на смърт турците.

Пишкин жена! Онези в Балкана (Тахир ага мислеше за Генчо Къргов, Алтънлъ Стоян, Кара Танас и другите войводи) трябва да са раждани от ербап гяурки като тази Силдарка! От тяхната плът ще да са получили юначеството си, от тяхното мляко да са засукали омразата…

А в това време от другата страна на стената бащата произнесе думи, които поразиха подслушвача повече от всичко.

Георги Силдаря: — Не така, не така, Трънке. Да дават душа и имот за своите е добре, но да мразят всички турци?… Ще мразите само тия, дето пият кръвта и потта на българското племе, душат го и не му дават да диша свободно. Защо ще учиш детето си да мрази например един хаджи Рифат? Не е ли той по-добър и по̀ християнин от сто християни? Или с какво са заслужили омраза един хаджи Молла или един Тахир ага?

Уж корав беше Тахир ага, а сърцето му замря, когато чу своето име. То невям порази и Силдаровата щерка, защото тя попита:

Трънка: — И Тахир ага ли споменаваш, тате? Дето след ден и половина ще те окачи на въжето?

Георги Силдаря: — И него, и него. Че какво е виновен към мен Тахир ага? Турчин е той и служител на султана, гледа си своята работа. И не той срещу мене, аз срещу него тръгнах… Ама че късметът бе на негова страна, туй е вече друга, божа работа…

Нищо повече не чу аянът — нито раздялата на ония, нито разотиването им. Седеше на мястото си замаян, объркан, като болен. Колцина мъже бе срещал през живота си Тахир ага, правоверни или гяури, дето можеха да съдят врагове и свои и такива думи да рекат? Порови той из паметта си, ала не успя да си спомни друг подобен човек. Постави и себе си на везните. Не, и той идеше лек, когато се мереше с този довчерашен хайдутин и днешен бунтар.

Аянът усети как тръпка премина по снагата му. Ами щом са такива бунтарите, които след две нощи и един ден ще увиснат на въжето, то с какви качества е онова, срещу което те са се бунтували? Смрази го тази мисъл, вледени сърцето му.

— Не обичам богове, които залязват — произнесе той гласно.

Дали старият заядливец не изрече затова двусмисления стих от Корана? Дали неговият гладен стомах не му бе разкрил някои истини много по-рано, отколкото достига до тях ситият?

Дълго седя така аянът. А когато излезе от собичката, хрумна му да посети Георги Силдаря в кауша и от неговата уста да потърси отговор на въпросите, които го глождеха.

Но разговорът между двамата не се състоя. Защото Тахир ага загуби охота да срещне отново своя „ески дост“; желанието му охладня, понеже преди да стигне до кауша, турчинът чу как безгрижният глас на Георги Силдаря заливаше целия хапус с песен, заслуша се в думите й и изтръпна, усетил в тях зла прокоба.

Затворникът пееше:

— Та що ми се тътен зачу,

тътен зачу, ек зададе?

Дали лъва гора ломи,

или змейко стени кърти?…