Цончо Родев
Тътени (11)

8

Късно беше, а в конаците го чакаше хаджи Молла, кятибинът му. Върху неговото и без това бледо лице на буквояд личаха признаци на умора: хаджи Мола не беше от хората, навикнали да работят дълго след заник слънце.

— Какво има? — попита Тахир ага. Беше сигурен, че се е случило нещо, за да го чака този сънливец. — Защо не си в леглото?

Както винаги, гъжвата му бе на мястото си, и то безупречно подредена. Наспроти това кятибинът я попипа с привично движение и стори по-дълбок поклон, отколкото случаят го изискваше. Тези негови поклони дразнеха аяна, в тях виждаше повече раболепие, отколкото уважение. „Наследил го е от майка си, гяурката — казваше понякога за него Тахир ага. — Не може да си отгледан от ръце на майка-робиня и да не прихванеш от нея нещо робско.“ Дразнеше се аянът, но не му и минаваше през ум да даде пътя на писаря. Защото хаджи Молла владееше превъзходно турски, български и арабски, пък и умееше да говори по-витийски от който и да било софта или мюфтия, а книжата пишеше така изкусно и завързано, че на тях и в Портата „евалла“ казваха.

— Вест се получи, аян ефенди — със сведени към земята очи отговори хаджи Молла. — Нарочен пратеник дойде от Елена. Както беше уговорено, днес хазната тръгнала с татарите през Казан.

На негово място Тахир ага нито щеше да сметне хабера от Елена за толкова важен (в края на краищата съобщаваха познати неща), нито пък и да го сметнеше, щеше да развали за него табиетите си. Но престараването на служителя заслужаваше една похвала.

— Добре си направил, че си ме почакал, хаджи. Хайде сега върви си в къщи да спиш. И се помоли всичко да свърши добре. Нали знаеш какво казват старите хора: „Дюн доунджаа, сабах олунджаа, нелер опур“.^[1]

Изрече този лаф ей така, да се намира на приказка. А утре щеше да се проклина за него. И да си казва, че е предизвикал съдбата…

Като остана сам, Тахир ага плесна с ръце и заповяда на притичалия слуга да му донесе наргилето. Дръпна няколко пъти от пушека с мирис на гюл^[2], но остави кехлибарената захапка настрана — главата му, още мътна от Силдаровата „скоросмъртница“, съвсем се разбъркваше от тютюневия дим. Погледа как светлините на многобройните свещи играят върху грамадния зелен камък на пръстена му, па стана от миндера и с бавни крачки се заразхожда из одаята. Внезапно се улови, че не мисли нито за хазната, нито за своя разговор с Георги Силдаря — в ума му се въргаляха, връщаха и повтаряха чудашките приказки на Бяно.

Тахир ага познаваше човешката природа и нямаше никакви илюзии за възможността добротата да стане върховен закон над човеците. Добър ли си, туй е все едно да приемеш ориста да бъдеш агне сред глутница изгладнели вълци. Друга представа имаше агата за онези начала, върху които трябваше да се изгради редът и в града, и в цялата царщина. Тази негова представа се бе родила преди осемнадесет години — в онзи най-щастлив ден на живота му, когато усмивката на съдбата му отреди да говори очи в очи със Селим хан Трети: ако не най-великия (той страдаше от малодушие, от липса на твърдост и в края на краищата заради тях загуби и престола, и живота си), то положително най-мъдрия от всички султани. Тогава Селим хан бе разказвал за своя „низам-и джедид“^[3]; Тахир ага не разбра всичко в този разказ, прекалено отвлечен и сложен, но собствените си представи за добро и ред изгради върху онова, което право или криво проумя от словата на падишаха. Е, на Селим хан липсваше здрава ръка, но ето — сега Махмуд хан Втори, да му даде аллах да живее сто години, макар и да няма великите прозрения на своя предтеча, полека-лека осъществяваше предначертаното…

Османският девлет трябваше да бъде държава на силните, това беше в основата на Тахираговите представи. Най-горе, разумява се, щеше да стои падишахът, прекият приемник на Пророка. След него и около него трябваше да се наредят мъжете с яки десници и храбри сърца — един от тях беше самият Тахир, — които да крепят на плещите си престола, а под здравите си пети да държат в подчинение и послушание народа. Между силните аянът не слагаше еничарите; проядени от поквара и охолство, те отдавна бяха зло, а не опора на държавата — Тахир ага ги мразеше още от Селимхановото време. По инстинкт аянът изключваше също и прекалено учените, такива като хаджи Молла например: където има много мъдруване, там липсва сила и доблест. А народът трябваше да ражда войници и да създава онези блага, които по чест и заслуги се полагаха на хората от върха.

Това беше философията на аяна. И той бе нагласил живота и управлението си съобразно с нея: сляпо верен на падишаха и сурово справедлив към простолюдието. Оттук произлизаше още една особеност — отношението му към рая и правоверни. Че правоверните бяха по-близо до сърцето му, в това нямаше спор. Но да си правоверен подвластник на Тахир ага съвсем не означаваше да се ползуваш от пълна безнаказаност. За малките им простъпки си затваряше очите, търпеше и хайлазлъка на агаряните; но зулумджия ли си, нарушаваш ли порядъка и тишината, пречиш ли на основното задължение — раждането на войници и творенето на блага, — тогава не чакай милост от Тахир ага. Тук, в тази стая, под това заковано о пода столче бяха намерили смъртта си не само навирили глава гяури (или прекалено скръндзи, все едно), но си мнозина правоверни, дотегнали на аяна с маскарлъците си. Канеше ги тях аянът на разговор, туряше ги на това столче, а после по даден от него знак подът се продънваше и оня изгниваше на дъното на четиридесет стъпки дълбоката хумба под него.^[4]

Ясна и проста беше неговата философия и към раята. Работят ли, аянът с готовност си затваряше очите за усърдието им към тяхната глупава вяра, прощаваше им замогването (стига това замогване да не е за сметка на падишаха, властта или аяна), закриляше ги от онези, които пречеха на труда им, поощряваше ги да работят повече и по-добре. И само за едно не проявяваше към тях снизхождение — ако забравяха, че са рая…

Тахир ага прекъсна разходката си, изправи се до прозореца и улови с две ръце дървените пръчки. Срещу него отвън нахлу черната тишина на спящия град и възрадва сърцето му — с тази тишина се гордееше аянът.

Дълго се взира агата в тъмното безмълвие. После някъде отдясно до ушите му достигна сподавен, едва доловим шум. Разбра: от запердените прозорци на харемлъка го дебнеха лакоми, но невидими очи. Тахир ага усети леки тръпки да полазват по гръбнака му.

Преди, на млади години, той беше ненаситен на женска плът. Много пъти всеки ден той се откъсваше от работа и задължения, за да отиде в харема и да укроти напиращата в тялото му мъжка сила. По онова време наричаше входа на женското отделение на конаците си „Врата на щастието“ и „Праг на блаженството“. Тогава тези имена, точно повторение на султановия харемлък в Стамбул, за него бяха истина, а не просто подражателство — Тахир ага действително намираше там щастие и блаженство. Тогава…

Но от „тогава“ го деляха доста години. Сега — вилкааде, единадесетия месец от 1235-та година от Хеджира или август 1820-та от християнското летоброене — зад Тахир ага лежаха пълни четиридесет и шест години. Е, не беше я докарал дотам, че изобщо да не прескача в харемлъка, но се сещаше сравнително рядко. А и в това сещане нямаше и следа от нявгашната неутолима алчност. И имената „Вратата на щастието“ и „Праг на блаженството“ отдавна бяха забравени…

От харемлъка по кой знае какви неразгадаеми пътища бяха усетили пробуждането на желанието в тялото му, защото шумът се повтори и слухът на агата долови възбуден женски шепот. Тръпките по гръбнака му се засилиха. Аянът имаше шест жени, но в този момент пред очите му се появиха само твърдата закръглена гръд, облият корем и източените дълги бедра на Юммю, най-младата. Тахир ага се отлепи от прозореца и плесна ръце: да съобщят в харемлъка, че той ще отиде подир малко.

… Като прекрачи нявгашния „Праг на блаженството“, лъхна го замайващ мирис на гюл, на женска плът, на развихрена чувственост, на похот — вечният и душен мирис на богат харем.

Посрещна го само Зюлфие, първата и най-старата от жените му. Посрещна го с яшмак на лицето — знаеше, че е овехтяла, погрозняла и че Тахир не е дошъл за нея. Тя го настани на една педя дебелия китеник, подреди атлазените възглавници зад гърба му, поднесе тепсии с шербет, дондурма, малебие и баклава и безмълвно се оттегли. Тахир ага не посегна към тепсиите; тръпките му бяха престанали, но вместо тях сега усещаше учестено тупане в слепоочията.

От съседната стая долетя нежна мелодия на саз, прилична на запъхтяно от възбуда женско дишане — свиреха „Пенджеренде бир бейаз…“, любимата му песен. После една завеса се открехна и пред аяна се появиха три от жените му — Гюлсума, Юммю и Мюнесер — и закършиха гъвкави снаги под припева на музиката, а полупрозрачните им свилени ризи и шалвари подсказваха всяка извивка, всяка примамна закръгленост под тях. Жените, зажаднели за мъжка близост, се мъчеха да се направят по-привлекателни, да изтъкнат своите прелести. Мюнесер, отхвърлила глава назад, за да развее коприненочерните си къдри, с леки движения поклащаше набъбналата си знойна гръд; втората, Гюлсума, извръщаше към него полуотворената си нар-уста и двата реда седефени зъби; Юммю…

Мъжът скочи напред, улови Юммю и не я завлече, а се стовари заедно с нея върху китеника. Ръката му с отдавна несещана нетърпимост разкъса паежиненотънките й дрехи. Гюлсума се изсмя, гръдно и задъхано, а Мюнесер приклекна до него и загъделичка с език ухото му…