Цончо Родев
Тътени (53)

1

Като се връщаше към хана, Бяно имаше такъв изглед, сякаш го болеше зъб — всичко, което бе слушал и което го бе довело в Елена, се оказа вятър и мъгла: нито въ̀лната бе хубава, колкото сливенската или котленската, нито изпридането й си заслужаваше славата, стигнала и до неговите уши, а пък цената й (тя бе подмамила Бяно да прехвърли Стара планина) еленските чорбаджии се бяха погрижили да вдигнат тъй нависоко, че само като я погледнеш, и свят ти се завива…

От сина на ханджията научи, че един кираджия таман впряга каруцата да кара някакъв пътник до Сливен и в тази вест Бяно видя едничкото нещо, в което му провървя в Елена. Взе си торбичката от селямлъка и побърза да слезе в двора. Момчето не го бе излъгало — под саята на хана един кираджия наистина впрягаше.

— А, мъчна ще бъде тая — рече каруцарят, но личеше, че хитрува. — Колата е вече наета. И то от е-хехе какъв чиляк — още по тъмно ме пазари и аз проводих хабер в Сливен за него: да знае там народът и да излезе да го посреща с теманета. Такъв чиляк не е навикнал да седи шест часа кълка до кълка с к’ви да е…

— Е, щом е така… — Бяно бе свикнал на тукашните несполуки. Но сега пък кираджията се уплаши да не го изпусне като мющерия:

— Ама чакай де! Оня е голям чиляк, втор като него няма нито в Сливен, нито в Елена, туй си е вярно. Ама и бай ти Спаско не е вчерашен, от стара коза яре е той. Прибавѝ десет гроша към кирията, пък остави на мене, зная аз как да напипам дамара на големеца.

Без да се пазари повече, Бяно извади кесията си и започна да отброява грошовете. Хитрият селянин обаче не беше завършил:

— Само чеее… — проточи той.

— Какво още? — вдигна очи Бяно.

— Само че трябва да отпуснеш по някой армаган и за кончетата, чорбаджи. — Кираджията намигна лукаво. — Карам ги да работят за тебе днес, на връх Димитровден. Грехота от бога и от свети Димитра е, чорбаджи…

Младият абаджия пак не възрази, а само въздъхна и бръкна още по-дълбоко в и без това твърде плитката си кесия. Сетне хвърли торбичката в сандъка на каруцата и се заразхожда нагоре-надолу. Към тягостното чувство, което го съпровождаше през целия му тридневен престой в Елена, сега се притури и притеснението от предстоящата среща с „големия чиляк“ и от шестте часа, които трябваше да прекара с него в каруцата. Тези дни се бе наситил на големи хора — на сукнените им салтамарки и потури, на лисичите кожички около вратовете, на висналите им от поясите сребърни и златни ланеци, на тежките прецедени думи и на високомерните им погледи, та сега и този… Щом каруцата излезе в открития двор на хана, кираджията му подсвирна и посочи с камшик. „Големият чиляк“ идеше!…

Външният му вид напълно отговаряше на предупреждението на коларя. Беше с висока представителна осанка, изпъчена и самоуверена, макар и без предизвикателност. Облечен беше по начин, какъвто Бяно само веднъж бе зърнал през живота си, и то твърде отдалече: с гълъбови панталони алафранга, също такава на цвят карирана жилетка и тъмносив, почти черен дълъг сюртук с два реда копчета (по-късно Бяно научи, че тези дрехи били австрийски). Когато приближи с широки твърди крачки, видя също кестенявите коси, кръглото лице, правия нос и меките кафяви очи. И най-изненадващото — брадата. От тази брада — нито дълга и слегната като на старец, нито щръкнала и четинеста като на мъж в жалейка, а нещо съвсем по средата — Бяно не можа да определи възрастта на непознатия: можеше да мине и за двайсет, и за петдесетгодишен. И май повече клонеше към петдесетте, макар и на главата му да не можеше да се открие нито един бял косъм. Защото главата му говореше за зрелост, отривистите движения — за самочувствие, широкото набраздено чело — за натрупана мъдрост: все качества, дето идват с опита на годините.

Непознатият подхвърли на каруцаря един кожен чемодан, а бай Спаско го уведоми за втория пътник, та „големият чиляк“ се огледа и спря очи върху стърчащия настрана с безпомощно отпуснати ръце сливенски абаджия. Не последва нито секундичка колебание — човекът заобиколи готовата за път каруца и с протегната за здрависване десница и с приветлива усмивка, сгушена в ъглите на устните и в искрящите зеници, приближи към срасналия със земята Бяно.

— Какво чувам? Щели сме да бъдем спътници? Много се радвам, много се радвам!… — И наистина се радваше, от плътния му звучен глас бликаше неподправено доволство. — Ще си правим дружина!

Стиснаха десниците си. Бяно не подозираше колко съдбовни за него събития щяха да бъдат по-близка и по-далечна последица от това здраво мъжко ръкостискане. А дали го подозираше непознатият?

— Казвам се Иван — рече той. — Цялото ми име е хаджи Иван Селимински.

— Селимински? — сви вежди Бяно. А на ум си казваше: „Селимински! Наистина име на голям човек…“

— Сам си го измислих — с неочаквана прямота призна другият. — Селимински, ще рече „от Сливен“. Селимниоти гърците назоваваха сливналиите, които се биха редом с тях в Морея. — Той, изглежда, прочете в очите на Бяно неизречен въпрос, та допълни: — Да, да, от Сливен съм. — И пак се засмя простодушно. — Но нито един човек в родния ми град няма да се сети за мене, ако чуе „хаджи Иван Селимински“. Виж, друго ще бъде, ако им се каже хаджи Йорданчо, синът на Георги Христов^[1].

Това беше въпрос. Бяно го разбра, помисли, че човекът ще се израдва на едно кимване, но не пожела да го лъже и поклати глава.

— Племенник по майка на Гендо Вълков, „Клуцохорския султан“^[2]?

Бяно пак поклати глава отрицателно.

— Е, поне ако се каже за правнука на дядо Драгойчо? Имаше даже една махала…

— Как не! — можа най-сетне да потвърди Бяно. — Драгойчовата махала, на най-хубавото място в Клуцохор, дето е църквата „Свети Никола“! Че и сестра ми е женена там наблизо, ама по-горе, по̀ към Хамам баир. В Овчарската…

— Е, слава богу! — широко се усмихна мъжът в европейските дрехи. — Взех да се плаша, че в Сливен е изтрит всякакъв спомен за мен и за рода ми… Дано и къщата ми в Клуцохор да не се е затрила… — Той разтърси глава, сякаш да пропъди боязънта си. — А вие? Не чух вашето име?

Разстоянието помежду им отново стана такова, сякаш единият стоеше при Дунава, другият — при Бялото море. „Вие“! Когато по зияфети Христодул Топракчиев разправяше за пътуванията си по далечни земи, случваше се да спомене, че в Европата хората си говорели префърцунено — обръщали се към един човек, пък му думали „вие“, като че били мнозина. И винаги цялата дружина се изсмиваше: ама как тъй ще кажеш „вие“ на един едничък човек? Понякога дори те, пийнали, разиграваха разни сцени, кривотеха се „алафранга“ и се мъчеха да си приказват така, на „вие“, но нищо не излизаше. А новият познайник на Бяно го питаше, и то без никакво кривотене: „А вие? Не чух вашето име?“…

Селимински разбра смущението на Бяно, даже отгатна истинската причина за него, та поправи работата, при това съвсем умело. Той рече:

— Случва се човек да се казва с едно име, пък людете да привикнат да му викат друго. Где прякор, где съкращение, где изменение… Защо се умълча? Да не би и твоето име да…

Бяно отдъхна, тежестта на проклетото и необичайно „вие“ се смъкна от плещите му, от Дунава и Бялото море двамата отново се събраха в Елена. И можа да се усмихне:

— Позна. Моето име е Боян Георгиев Силдаров, но няма човек в Сливен и по света, който да ме зове така. За всички съм Бяно Абаджи.

— Бяно Абаджи — повтори Селимински бавно и отчетливо, невям записваше името в паметта си. — Надявам се да станем приятели. — Той повторно подаде ръка и Бяно я стисна. После се приведе и дружески подшушна в ухото му: — Коларят и пред тебе ли мандзосваше, че днес било Раз-и Касъм, Димитровден, та трябвало да се даде армаган на конете му? С този масал той ми отмъкна едно хубаво рубие…

Двамата избухнаха в смях.

С последните думи Селимински не само окончателно стопи разстоянието между тях, но и доказа сливенския си корен — само един истински сливналия ще каже „мандзосване“ за мърморене, опяване…

* * *

Най-странното от всичко беше, че се оказаха връстници.

От дума на дума се разбра и другото — защо не се бяха ни чували, ни виждали: Иван Селимински напуснал Сливен току след Голямото чумаво, когато благата и медената (точно тъй го рече, „благата и медената“) прибрала цялото му семейство, а едва по същото време или даже малко по-късно Георги Силдаря се бе върнал в града с онова, което бе останало от неговото семейство след чумата.

Докато се друсаха часове наред по изровения коларски път през планината, Бяно имаше чувството, че през цялото време говореше само спътникът му. Наистина после си припомняше случаи, когато бе отговарял на разни въпроси, но те бяха тъй неусетно зададени и наглед толкова незначителни, че той, безхитростен, какъвто си беше, бе броил отговорите си за свое мълчание — така безцветни му се видяха те в сравнение със зашеметяващия въображението разказ на другия.

Селимински разказваше за живота си простичко, без да се самоизтъква, ала животът му беше такъв, че в ушите на Бяно приличаше на една оживяла приказка, разпростряла се по целия свят или най-малкото далеч извън границите на света, за който той имаше някаква смътна представа. Най-големите пътешественици измежду познатите му бяха достигали да речем Божи гроб на юг или „почти до Виена“ на север. А този тук, негов връстник и съгражданин, беше обходил толкова земи, че Божи гроб и Виена, които впрочем също бе посетил, в спомените му изглеждаха случайни и по-незначителни, отколкото за Бяно представляваше идването му дотук, до Елена.

На четиринадесет години клуцохорчето Йорданчо, благодарение на благата и медената, останал съвсем сам на света и като не знаело що друго да прави, решило да отиде на Божи гроб, зер виждало, че хаджиите са все учени и уважавани хора. Речено-сторено: новоизлюпеният пътешественик разпродал едно-друго от наследството си, пришил се към един керван на търговци и след няколко месеца станал хаджия.

Описваха ли други хаджии пътешествията си, говореха за светите места със страхопочитание и възторг, та сами вдигаха цената на своя хаджилък. А Селимински ще ти рече за Ерусалим: „… толкова свети места, че се препъваш в светостта им“ или: „Където Исус е изгонил с бич търговците, сега търговците разпродават Исуса на дребно“, или даже: „Там чернокапците с хитрост и измама подпомагат дядо господ в правенето на чудеса, та затуй той ги прави и в празник, и в делник…“ А Бяно, човек с чисти религиозни чувства, не само че не се нацупи, но слушаше смаян, а дори пускаше и усмивка.

След Божи гроб Селимински скитал година-две по Арабия, но туй било прахосано време — освен езика на арабите, нищо друго не научил от тях.^[3]

— Разгеле се сетих — вметна той и попита дали е в Сливен хаджи Нойко, когото познавал от Арабия.

Бяно му разказа за тъжния край на бащиния си приятел. Селимински се учуди — неговият познат не бил на такава възраст, че да има женени синове. И се изясни, че той говорел за друг един хаджи Нойко, сина на богатия търговец хаджи Божил.

— А, хаджи Нойко хаджи Божилов е в Сливен — рече тогава Бяно, доволен, че намери най-сетне и добра вест за новия си познайник.

Сетне се случило така, продължаваше разказът на Селимински, че един българин, хаджи Петър от Казанлък (това име той произнасяше с искрено благоговение), срещнал по друмищата на своите търговски дела малкия скиталец, взел го под закрилата си и на свои средства го пратил да учи в прочутото школо на Кидония — град, многохиляден и цъфтящ, над брега на средиземно море. Учил там цели четири години и много знания събрал от такива прославени на длъж и шир учители, като Сафирис, Вениамин Лезбийски, Каирис и Евстрати Петру. („На длъж и шир“ очевидно не обхващаше и Сливен, понеже тези имена Бяно не беше чувал; повярва обаче на уважението с което ги изрече другият.) Така до месец юни, година от Христа 1821-а. Тогава, когато се вдигнала Заверата, турците вкарали до три хиляди еничари в града; заедно с други кидонийци Селимински (той именно в Кидония променил името си на Селимински) едва сварил да избяга на отсрещния остров Псара и оттам видял опожаряването на богатия град и чул за поголовното клане на жителите му.

Някъде дотук Бяно можа да следи разказа, сетне се заредиха до днес нечувани градове, области и държави, които се сляха в една неясна картина. Заедно с някой си Георги Золотеви от Калофер^[4] Селимински се прехвърлил от Мала Азия в Атон и някое време престоял в Зограф, после слязъл по̀ на юг, из Гърция (тук смотолеви нещо твърде неясно^[5]), а още по-късно се прехвърлил в Италия, Франция и по островите… И Бяно чу цяла редица имена, по-непонятни за него от староеврейско заклинание: Корфу, Триест, Мантуа, Ливорно, Марсилия, Корсика, Неапол, Малта, Калабрия, Анкона… Не се и опита да ги запамети, разбра само, че съгражданинът му е скитал така по света, понеже Австрия на два пъти отказала да го пусне в пределите си.

Чак по̀ лани австрийската власт отворила границата си за него, та Селимински пак се втурнал в пътуване: обходил Виена и Пеща, Мишколц и Сибиу, докато стигнал Брашов и там останал кажи-речи две години. От Брашов тръгнал сега към родния Сливен…

Брашов, влизаше в тесния кръг на Бяновите познания — нали Христодул Топракчиев бе стигнал до него, — та сега поразпита малко повече. И Селимински с охота му заразказва — за града и още повече за българите в него и за голямото им милеене по далечната Татковина, а на най-горно стъпало между тях постави Антон Иванов^[6]. За него рече:

— Антон Иванов е отдавна преселен в Брашов Сливналия. Но други го зоват Антон Йоану, трети — Антон Иванович. Чувал ли си за него?

— Да не е Камбуроглу?

— Също и така му викат.

— Е, за него всеки в Сливен е чувал. Антон Камбуроглу, дето всяка година провожда по две хиляди гроша на общинарите, за да поддържа училищата в града.

— Колко е несправедливо — възкликна на това място Селимински, — че понявга за хора, истински светци на своя народ, знаем толкова нищожно мъничко! Същият е, Бяно Абаджи, за този Антон Камбуроглу говоря, дето праща грошовете. Но двете хиляди гроша са най-дребната, от неговите заслуги.

На това място Бяно помоли да научи нещо повече за този българин, когото Селимински постави между светците на българския народ. И дори не подозираше, че с този въпрос отваря дума за неща, които ще го поразят до дъното на душата му.