Цончо Родев
Тътени (91)

4

Неблагополучното за турците сражение, което стана причина Тахир ага да напусне мирния Сливен и да тръгне към бойното поле, а членовете на Братството — да пламнат от надежда за близко избавление, във военната история е известно като „Боят при Кюлевча“ и може да се смята като един от преломните моменти в Руско-турската война от 1829 година. Но преди да запознаем читателя с него, нека да се върнем малко назад и да сложим известен ред в изложението ни за войната.

Последното, което знаем за хода на бойните действия, беше завършената обсада на Силистра и отчаяната молба за помощ, изпратена от „проклетия Рот“ след гибелната му неудача при Ески Арнаутлар. На военния съвет, свикан от Дибич на следния ден, се разгоряха остри спорове за по-нататъшния ход на военните действия и в края на краищата се възприе мнението на генерал-майор Шилдер — да не се щурмува крепостта. Тогава Дибич назначи генерал-лейтенант Красовски за началник на обсадата, а за „старши по обсадните работи“ остави Шилдер, човек със специализирани инженерни знания, а три дни по-късно се отправи на югоизток през историческото село Кючуккайнарджа^[1] да спасява Рот, като водеше със себе си двадесет от всичко четиридесет и четирите хиляди души, съсредоточени при Силистра.

При Силистра не остана никой от героите на нашата книга (Корзухин и Васил Силдаря заминаха към Кючуккайнарджа с корпуса на граф Пален), та нека ни бъде позволено да прескочим хронологията на събитията и да проследим развоя на действията там.

Организирано от генерал Шилдер, от 6 юни започна взривяването на мини откъм западната страна на крепостта — срещу 5 и 6 бастиони. Опитите на турците да внесат обрат в действията чрез вилазки, предимно нощни, не дадоха резултат — в отбиването им особено се отличи отново отрядът на Георги Мамарчев, та името Буюкли пак намери място във военните донесения. Атаките с мини продължиха до 18 юни, когато турците не издържаха и поискаха да водят преговори. От руска страна преговорите водеше началник-щаба на Трети пехотен корпус генерал-майор княз Горчаков, но докато траеха те, Шилдер не прекъсна взривяването на мините. И още в 21 часа същата вечер актът на капитулацията беше подписан, а в 22 часа в руския лагер дойде като заложник 70-годишният Серт-Махмуд паша. До вечерта на следния ден русите окончателно завзеха крепостта, като завладяха в нея повече от 250 оръдия, 23 540 снаряда, 4600 сандъчета с патрони, 16 канонерски лодки, 46 други плавателни съда и тъй нататък. На 21 юни в Силистра бе отслужен благодарствен молебен и се състоя тържествен парад.

След падането на Силистра Дибич заповяда Красовски да остави там част от войската, а с останалите да тръгне към Шумен. Заедно с частите на Красовски към Шумен се отправиха и отрядите на българските волентири. Приблизително по това време върховното командуване, уплашено, че по-нататъшното съществуване на българските отряди може да подтикне българското население към всеобщо въстание (нещо, което цар Николай и камарилата в никакъв случай не желаеха), реши да се избави от тях. И го стори по твърде хитър начин — призна ги, организира ги като редовни руски части и ги подчини на един общ началник от средата на руските офицери. А нему — полковник И. Липранди — постави задачата така: „Набирането на доброволци да се ограничи само в княжествата (б.а. — Влашко и Молдава), за да не се подтикнат славянските племена към общо въстание.“^[2] И полковник Липранди се придържаше към тези наставления така, че ограничи действията на своите 610 пешаци и 147 конника в Делиормана (Лудогорието) и своевременно удържа няколкото опита на волентирите да вдигнат българското население на въстание. Тези действия на върховното командуване станаха причина капитан Мамарчев да стигне до своя роден край едва след сключването на мира.

След това отклонение нека отново се върнем към Дибич, който с кабриолета си пътуваше на юг.

След като нанесе поражение на Рот, Решид Мехмед паша поведе войските си (тогава те бяха 15 000–20 000 — не повече от корпуса на Рот!) и скоро развя своите три туга на височините, надвиснали над Провадия. Наистина градът беше добре укрепен, но защитникът му генерал Купреянов разполагаше само с 6000 души, та един юруш можеше да донесе на турците важни успехи. Но кой знае по какви съображения пашата не се реши да щурмува и се задоволи да обсажда и бомбардира града от 17 до 29 май; рано сутринта на 29 май той заповяда отстъпление към Шумен, понеже научи, че Дибич наближава линията Провадия — Шумен, като заплашва да отреже връзката на везира с голямата крепост. И така на тази дата разположението на двете противникови войски беше приблизително такова: граф Пален с около 15 000 души се намираше в Мадара, Рот също с 15 000 — в Козлуджа^[3] и Купреянов близо до Провадия със своите 6000 войника; в същото време Решид Мехмед паша с около 40 000 души беше при Марковча^[4], а в Шумен под командата на своя син Вели бей разполагаше с още 12 000–15 000.

Не е необходимо човек да е специалист, за да види, че при това разположение и при тази численост на двете войски предимството беше на страната на везира. Най-елементарната от всички негови възможности беше на 30 май да мине през Черковна^[5], да смаже или отхвърли корпуса на граф Пален и да влезе в Шумен, като остави между себе си и русите отлично изградената отбранителна система. Но с първоначалното си излизане от Шумен Решид Мехмед паша навярно бе изчерпал възможностите си за активни бойни действия, та не предприе абсолютно нищо и изпусна инициативата. В същия този ден Дибич, за да разузнае силата на противника, нареди авангардът, воден от генерал Отрошченко, да атакува турците. Но войските на везира не само отразиха атаката, ала и нанесоха сериозни загуби на русите и преследвайки ги по петите, превзеха Черковна и Кюлевча^[6].

Тук, в Кюлевча, те бяха пресрещнати от половината от корпуса на граф Пален — около 8000 души. Това беше последният шанс, който Белона даваше на пашата да поправи грешката си — той можеше да разбие Пален (най-близките руски войски — на Рот — се намираха на четири версти!) и през Керемедин^[7] да се прибере в Шумен. Но везирът пропиля и тази възможност — забави се във второстепенни сражения, в които не заангажира всичките си сили (нека кажем мимоходом, че в тях подполковник Корзухин — нему прибавиха една звезда на пагоните за онази битка под стените на Силистра — показа изключителна твърдост и упоритост, които после бяха възнаградени с орден „Света Ана“ ІІ степен с лента), после по никое време свика военен съвет и така даде възможност на русите да подсилят отряда на граф Пален.

Обективно погледнато, в последвалото паметно сражение Дибич не прояви много повече инициативност от пашата, нито показа някаква особена дарба за маневриране. Реши да атакува, без да вземе предвид лошото съсредоточение на войските си: за провеждане на атаката изпрати барон Тол (формулира решението си по следния чудноват начин: „На Тол е планът за боя, нека той да командува“) с отряд, който се състоеше всичко на всичко от 6429 души или 14 баталиона от намиращите се общо на бойното поле 46 — тоест в атаката вкара само 1/3 от силите, с които разполагаше. И нещо още по-странно — „малкият Наполеон“, комуто никой никога не е отричал личната храброст, в този ден прояви всичко друго, но не и мъжество: сякаш измил си ръцете с назначението на барон Тол, той се задоволи да стои безучастно далеч от битката и да я наблюдава през далекоглед…

Събитията междувременно следваха своя ход. Барон Тол разпредели силите за атака и даде съответните разпореждания до частите на граф Пален и Рот. Но до атака не се стигна. Още при силната артилерийска престрелка, с която и двете страни едновременно се подготвяха да атакуват, един щастлив изстрел на 19 конна батарея попадна в зарядните сандъци на част от турската артилерия и предизвика нечуван и невиждан взрив, който някои очевидци по-късно оприличиха на изригване на вулкан. Този взрив има̀ поразително въздействие върху турците. Сражавали се до този момент с храброст и упорство, те преминаха в поголовно бягство. И зад себе си оставиха 2000 пленници, 50 оръдия и цялото имущество и на армията, и лично на везира.

На 31 май русите започнаха преследване — неефикасно организирано и лошо проведено, то даде сравнително малки резултати. Както в цялата война, сведения за противника донесоха пак българи, които с риск на живота си преминаваха през турските линии, за да се явят в руските лагери. „По сведения, доставени от българи — доложи граф Дибич на императора, — везирът на 31 май пристигнал в Шумен през Баулар (западно от Шумен).“

След като войските обсадиха Шуменската крепост, на 2 юни Дибич изпрати писмо на везира в Шумен — с учтив тон предлагаше преговори за капитулация „с цел да се прекратят ужасите на войната и да се възвърне спокойствието и мирът на двата народа.“

А в същото време към него препускаше фелдегер (той щеше да пристигне на 9 юни). В писмото, което се друсаше в чантата на седлото му императорът потвърждаваше на Дибич решението си за преминаване на Балкана.

* * *

— Ако си говорим откровено, твоя милост, ще ми се да вляза и аз при голямото началство.

Корзухин се засмя и хвърли поводите в ръцете на деншчика.

— И защо толкоз мерак?

— Искам като одъртея, да се хваля пред внуците как съм бил коляно до коляно с един жив граф…

Адютантът пред вратата на палатката изчезна за малко, върна се и покани Корзухин да влезе.

— Видя ли, твоя милост — подвикна му отдалече Васил, — повикаха те.

— Не мене, а писмото — отговори му по същия начин подполковникът. И беше прав — в чантата му беше отговорът на Решид Мехмед паша.

Корзухин влезе в палатката, по размери колкото средно голям манеж, и първото, което привлече вниманието му, беше някаква машинка на стената, която съскаше и изпущаше ако не приятен, то поне не дразнещ дим. Докато я разглеждаше, някой произнесе до него:

— Не сте ли виждали това, подполковник? Тези са те, пушилните апарати на Гютон де Морво…

Думите бяха изречени от главнокомандуващия граф Дибич. Корзухин се поколеба — уставът изискваше да се представи, — но подхвърли многозначително:

— Само бях чувал за тях, ваше високопревъзходителство. До нашата дивизия не са стигнали още. Може би интендантите не се страхуват от чумата^[8], когато се касае за по-низшите чинове.

Дързостта му бе толкова неочаквана, че Дибич не успя да се разгневи. Само го изгледа ококорено и промени темата:

— Носите отговора на везира, нали?

— Нося писмо от везира, ваше високопревъзходителство — поправи го подполковникът. — Нямам удоволствието да зная, че то е в отговор на друго някое писмо.

— Заповядайте!

Двамата влязоха в онази част на огромната палатка, която служеше за кабинет. Там Корзухин тракна токовете и подаде писмото. Докато го разпечатваше, Дибич сякаш между другото попита:

— Откъде ви познавам, господин подполковник? Струва ми се, че не за пръв път ви срещам…

— Имал съм честта — с непроницаемо лице отговори подполковникът — да бъда представен на ваше високопревъзходителство в Главната квартира на Негово величество.

— Аха, пак скромничите! — махна с ръка Дибич, който междувременно го беше познал. — Вие сте онзи майор, който… Е, — похвали се, — не съм толкова лош физиономист, щом можах да ви открия в тази човешка външност и под пагоните на подполковник.

— Последното дължа на вас — каза Корзухин, като се поклони; каза го по такъв начин, че не се разбра дали зад думите имаше благодарност, упрек или проста констатация.

— А „Света Ана“? — попита графът, като посочи с поглед лентичката на гърдите му.

— За Кюлевча. Отбивахме юруша на везира.

Дибич му показа един стол и се вдълбочи в четене на писмото. Като го свърши, захвърли го ядосано на масата, стана и с нервни стъпки се заразхожда. По едно време грабна пак писмото и го подаде на Корзухин.

— Четете! — каза. — Прочетете какво сте ми донесли.

Писмото, написано на твърде странен френски език — правилен граматически, но с несвойствено за френския ориенталско звучене, все едно симфония на Хайдн, изпълнена на зурни, сазове, дайрета и тарабуки, — отхвърляше с достоен тон предложената капитулация и завършваше така:

„Вие ми пишете, че в последното сражение победата се оказала на ваша страна. Победата и поражението зависят само от волята божия. Неизменните предопределения на Всемогъщия даряваха при Провадия (б.а. — по-точно при Ески Арнаутлар) и при Кюлевча победата ту на едната, ту на другата страна. Взривът на зарядните сандъци не може да бъде обяснен иначе, освен като случайност, настъпила по волята божия. Така че ще бъде напълно в реда на нещата и съгласно волята на провидението, ако на наша страна бъде ту победа, ту поражение.“^[9]

— Какво ще кажете? — попита графът, когато Корзухин остави писмото на масата.

Подполковникът го порази за втори път през този ден:

— Не зная дали обичате откровените отговори, ваше високопревъзходителство.

На Дибич беше необходимо време, за да осъзнае тези думи и да отговори подходящо.

— Шест дни в седмицата не съм безразличен към ласкателствата, но днес ми е седмият ден, в който, подобно на дядо господ, си почивам от тях. Говорете спокойно, господине.

— Ако бях на мястото на везира, щях да ви отговоря същото. Е, може би без тези увъртания за капризите на бога. Не може да се отрече, че отговорът е образец на войнишко достойнство. А ако…

— Да, да, продължете. А ако бяхте на мое място?

— Щях да бъда благодарен за този отговор.

— И защо? — вдигна вежди Дибич.

— Защото ако войната свърши дотук, ще ви донесе твърде малко слава. В същност само една Кюлевча със съмнителна стойност и нищо друго. — (Припомняме, че към този ден, 3 юни, Силистра не само не беше паднала, но дори бомбардирането й с мини не беше започнало.) — Съвсем различно би било, ако войната продължи и ние диктуваме условията си от другата страна на Балкана, например нейде около Айтос…

Този път мълчанието на Дибич продължи много повече. После се отпусна в любимото си кресло и дрънна камбанката на масичката. И когато Степан влезе, попита подполковника:

— Чаша пунш?

— Благодаря.

— Благодаря да или благодаря не?

— Благодаря да.

— Като че ли се поколебахте?

— През изминалата зима свикнах с едно местно питие, ваше високопревъзходителство. Ракия от сини сливи. Но предполагам, че то не може да се намери сред запасите на вашия камердинер. И затова с удоволствие ще взема чаша пунш. Особено ако е с по-малко канела.

Безшумен като сянка, камердинерът изчезна, след малко влезе повторно и им сервира пунша. Двамата отпиха и когато останаха отново сами, Дибич се върна към прекъснатия разговор:

— Вече научих какво бихте мислили за това писмо, ако бяхте на мое място. А ако вие сам бяхте главнокомандуващ? Искам да кажа — ако го преценявате не от моя гледна точка, а от ваша?

— Днес е седмият ден, нали, ваше високопревъзходителство?

— Казах ви го вече.

— Щях да се радвам, че отказът на везира ми дава възможност да стигна някъде наблизо до Константинопол.

— Или не ви разбирам, подполковник, или вие очевидно си противоречите.

— Във всеки случай не си противореча, ваше високопревъзходителство. Виждате ли, изминалата зима ме научи на някои нови неща.

— Да, спомням си — кимна Дибич. — Преоценка, безразличие към славата… Да, започвам да ви разбирам. За ваше здраве!

— За ваше — вдигна чашата си и Корзухин, — то е по-важно от моето.

— Върнете се към казаното — подкани го графът, след като пресушиха чашите и той позвъни за нови. — Щом като сте безразличен към славата, защо бихте искали да стигнете до стените на Константинопол?

— За да диктувам на турците условия, които ще бъдат по-полезни за българите.

— За българите? — смръщи чело Дибич. — Откъде го измислихте, подполковник? Не ви разбирам…

— Моля, не се обиждайте от това, което ще кажа, ваше високопревъзходителство. Вие не можете да ме разберете по простата причина, че не сте славянин. Ние, руси и българи, сме братя и нас ни свързват неща, които не могат да се предадат с думи и… и които може би са непонятни за хора от друга националност.

Иронична усмивка сгърчи червендалестото лице на командуващия.

— Спомням си, вие имате причини да бъдете благодарен на българите. Или ще ми кажете, че сте тръгнали на война именно за да им бъдете полезен?

— Преди три години прекарах тежко заболяване, ваше високопревъзходителство, и временно бях причислен към запаса. Върнах се в армията доброволно точно поради съображенията, които преди малко изтъкнахте.

Дибич продължи да го иронизира:

— Смятате ли, че в армията са мнозина тези, които споделят вашите чувства?

И получи оглушителния отговор:

— В армията има славяни и кариеристи. И славяните ги споделят напълно, ваше високопревъзходителство. Във всеки случай между простата войнишка маса няма кариеристи.

Когато се опомни, графът прецеди през зъби:

— Е добре, аз съм немец и затова не мога да разбера чувствата на славяните. А негово величество, подполковник? Мигар и той е немец?

Корзухин замълча. Беше едно от тези красноречиви замълчавания, които говорят повече от много думи. Този път Дибич го разбра и не настоя да получи отговор. А при третата чаша пунш прояви деликатността да изведе разговора на по-безопасна тема:

— Съжалявам, че апаратите на Гютон де Морво не са стигнали до палатката и на най-последния войник от армията, подполковник. Откровено казано — той се засмя, — откровено, разбира се, нали днес е седмият ден… За какво говорех? А, да. Откровено казано, аз не зная дали тези пушилки наистина предпазват от чумата, но затова пък съм сигурен, че тази болест се превръща вече в кошмар за армията.

— Излишно е да го изтъквате именно на мене — отвърна на усмивката му Корзухин. — Българите казват, че „в къщата на обесения не се говори за въже“.

— Сега пък аз не искам да ви обидя, но трябва да ви призная, че като човек би ми било тъжно, ако чумата ви беше пратила в гроба, но като главнокомандуващ бих останал напълно безразличен към смъртта на един подполковник. И пак като главнокомандуващ аз не мога да не съм загрижен, че чумата, този бич, нанася на армията повече поражения, отколкото оръдията на султана. — Той извади един лист. — Вижте това донесение. То е от етапния комендант на Кюстенджа, където има… — поправи се: — имало силна етапна команда и население около две хиляди души. Четете, четете!

Корзухин прочете:

„Имам чест да донеса, че сега излязох от Кюстенджа и заключих вратата. В крепостта няма повече ни жива душа. Поселих се в редута близо до града; сам съм заразен от чума и писарят, който пише писмото, също има вече признаци на болестта. Вследствие на това изпращам приложен ключа на крепостта.“

— Потресен съм! — тихо произнесе подполковникът. — Ако имах власт, бих издигнал паметник на този комендант и на пиедестала бих заповядал да гравират това едновременно страшно и велико писмо!

— А! — сви рамене Дибич. — Чумата ни сервира не само герои, но и шутове. Вижте и този любопитен документ. Преписа ми подари Маевски^[10]. Получил го от някакъв млад лекар, който е трябвало да смени свой умрял колега във Варненския чумен хоспитал.

Корзухин прочете и този лист. И не удържа усмивката си. Защото писмото на младшия лекар гласеше:

„Имайки предвид, че във Варненския хоспитал ме очаква сигурна смърт, аз реших да бягам. Вярно, ако ме хванат, ще заслужа наказанието на дезертьорите. Но аз предпочитам несигурното пред сигурното. Поради което имам чест да ви уведомя, ваше превъзходителство, за зависещи от вас разпореждания относно замяната ми с друг доктор.“^[11]

— Благодаря ви много за днешния разговор, подполковник, и в частност за вашата откровеност в него — многозначително се понадигна Дибич. — Ако някой ден, дай боже, стигнете върховете, големите върхове, ще видите, че онова, което най-много липсва там, е откровеността. Специално аз я срещам твърде рядко, може би само в лицето на барон Тол… — А когато се ръкуваха, подхвърли почти приятелски: — И така, довиждане в Айтос, подполковник…