Цончо Родев
Тътени (106)

6

Различни неща станаха причина новото пратеничество^[1] при „московския везир“ да пътува по-дълго от очакваното. Най-напред ги спънаха снеговете; такива преспи имаше навети по пътищата, че за чудене беше не дето закъсняха, а дето изобщо можаха да стигнат до Бургас. Там пък се разбра, че големецът, думата на когото отиваха да чуят, не бил вече в Бургас, а се преместил в Анхиало. Не стигаше и това, ами и на три пъти трябваше да спират да дават почивка на Цено Коньов, когото поваляше старата му болест. Като се прибави и голямата заобиколка, която сториха около Айтос, за да избегнат благата и медената — то чума имаше навсякъде, ама в Айтос сякаш беше престолнината й!, — нищо чудно, че пътуването им се проточи толкова.

В Анхиало ги чакаха нови несполуки. Най-напред ги затвориха в една къща извън града — мовсковците й викаха карантина — и в нея ги държаха цяла неделя. А когато уж най-сетне дойде ред за голямата и важна приказка, те не можаха да се срещнат с Дибич, а ги прие един генерал, Вахтен^[2] на име.

— Не настоявайте, българи — рече им той, като забеляза недоволството им. — Голямо нещастие сполетя нашия началник, вест дойде, че съпругата му се е поминала в Петербург, та нему сега не е до разговори.

Това за лошата вест из Петербург и за мъката на граф Дибич беше вярно, но генерал Вахтен премълчаваше другото — че през тези дни главнокомандуващият беше все така пиян, та не беше като за показване пред външни хора.

Та генерал Вахтен отговори на всички въпроси на пратеничеството. Да — каза той на въпроса на Селимински, — правителството на Негово императорско величество било склонно да приюти бежанците от Сливенския край, като им е определило установеното още преди години българско преселище Болград в Бесарабия; тази страна била най-подходяща поради природата, климата и като добро тържище за произведенията на сливенци. Да — допълни в същия дух, — то е взело мерки за настаняване и задоволяване на преселниците, като предвидило и особени привилегии за благоденствието им и за да забравят по-скоро робството. А на въпроса на Цено Коньов, поръчан му от неговите приятели и бивши събратя, генерал Вахтен, макар и не със същата охота и красноречие, даде също утвърдителен отговор: Да, заселването в Бесарабия не е задължително, които желаят, могат да се установят на други места.^[3]

Уговориха после и подробностите по преселването: сроковете, пътя, групирането, необходимите документи, размера на товарите, правното положение, което ще имат преселниците, след като се установят в Бесарабия. Накрая генерал Вахтен се съгласи и на последното им желание: отговорите му бяха записани — на сливенско наречие, но с гръцки букви, както най-често се правеше тогава, и то съставени като отговори на главнокомандуващия, и това писмо бе предадено на пратениците, за да го прочетат и разгласят широко в Сливен и казата.

И въоръжени с този „джовап“ на „московския везир“, пратениците забързаха назад през преспите към родния край.

* * *

Три дни сутрин и следобед отговорите на Русия се четяха в двора най църквата „Свети Никола“, после някой от пратениците се покачваше на камъка и разказваше как са говорили с генерала и какво им е рекъл той за Болград, за улесненията, за климата, за всичко.

На четвъртия ден, когато бързаше по някаква си своя работа към Машатлъка, Бяно чу някой да вика името му. Извърна се и видя хаджи Рифат, който го зовеше с глас и ръкомахане откъм кафенето на Мустафата. Българинът веднага се отправи нататък.

Кафенето беше почти празно — такива бяха времената, че дори и свикналите на лаф-мухабети агалари не ги свърташе дълго на едно място.

Пиха кафе, поприказваха и хаджи Рифат постепенно дойде на думата си:

— Послушах оня ден каква кавга си дръпвахте в двора на клуцохорската черква. Решили сте били да се преселвате, а?

— Така е, дядо хаджи. Няма да минат и два месеца и ще си стягаме пъртушините, нататък клонят работите.

— Хазър сме отворили дума за това, кажи барем защо дойдохте на такъв акъл.

— От страх, дядо хаджи — без заобикалки рече Бяно. — Бая зулуми извършихме ние от лятото насам, сега ни е страх за времето, когато вие ще се разплащате. Както съветва вашата приказка „Коркулу дюш гьормектен кушкулу ятмак даха ийъдир.“^[4]

Поговорката не разсмя стареца. Той остана сериозен, гладеше редките си, жълти от тютюна мустаци и смесеният израз на неодобрение и безпокойство, не слизаше от сухото му кокалесто лице.

— Не сте ли научили, че падишахът разпрати ираде, с което опрощава християните, провинили се през войната, и забранява на правоверните всякакви отмъщения?

— Научихме. Но султанът е далеко. Дорде да наложи думата си, дорде настане управия, много християнски глави ще се търкулнат от раменете.

— Че в началото ще станат бастисвания и маскарлъци, туй го вярвам — не се поколеба да признае старецът. — Мигар вие, раята, не бастисвахте и не маскарувахте, хем докато цялата московска войска се мъчеше да ви озапти? Ама ето на̀ — оцеляхме и пак сме си в нашия Сливен, не хукнахме към Анадола. — Бяно не се готвеше да му отговори, та той продължи: — А ти, Бяно Абаджи? Какво си решил ти за себе си?

— Ще бягам и аз — въздъхна българинът. — Жена и дете имам, за тях трябва да мисля.

— Мислиш ли добро за детето си, като ще го отведеш надалече? Голяма грешка правиш, чоджум. Преселникът в чужбина е като дърво без корен. — Старецът помълча. — Пък и ти страх няма защо да имаш. Всички мюсюлмани в Сливен знаят, че ти запази от осквернение молитвения ни дом, вярата ни. Такваз постъпка не се забравя. И благодарността за нея не се изличава.

— Не знаех, че ми било излязло такова име… — смути се Бяно.

— Е, като го научи сега, ще промениш ли решението си?

— Не, дядо хаджи. Не мисля да се деля от своите. Остана ли, туй ще стане да съм ябанджия върху бащината си земя.

Старецът така ядосано бутна филджана си, та чак го катурна на масата и гъстото от кафето му се разля.

— Бошлаф е туй, дето го каза, Бяно. Бащината земя — на умрелия баща земята — е нищо. Земята не е на мъртвите, а на живите. Вие имате Сливен за ваш, християнски и български, нали? Заради умрелите ли? Не, чоджум, не. Ако Сливен е български, то е, понеже тук от петима души четирима са българи.^[5] Махнете ли се оттука, свършва се с вашия Сливен… пък ако ще оттук до Карандила да е гроб до гроб на ваши бащи. Хайде де, защо не отговаряш?

— Нямам какво да отговоря, хаджи Рифат. Сигурно си прав. И хвала ти, че ти, турчинът, можеш да ни говориш с такива думи. Ала народът реши. Не съм аз този, дето може да обърне решението му.

— Народът, народът… — продължи да се гневи турчинът. — И Божура е от вашия народ, пък не се подчинява така сляпо, като… — Той видя как се пробуди интерес в очите на Бяно, та продължи: — Тъй е, както ти го казвам. Божура и дума не дава да се издума за изселване. И не искам да те обидя, но нарича тия, дето са решили да заминат, предатели.

Бяно преглътна шумно.

— Може би щеше да е на друг акъл — рече тихо, — ако не живееше под твоята закрила…

Старецът усети, че го е наранил. И се постара да замаже тежкото впечатление под една шега:

— А, не, вие ще дойдете на друг акъл, чоджум, вие, дето бягате. Знае се то, че „гяурун акълъ я сичаркен гелир, я качаркен“^[6]…

Сега беше ред на Бяно да остане безучастен към майтапа.