Цончо Родев
Тътени (51)

10

Улисани в необикновената си забава, децата късно забелязаха приближаването му. Но Тахир ага, иначе чувствителен към икрамите, не се засегна. Дечурлигата замерваха с гнили плодове, фъшкии и всякакви други мръсотии забучената на кол глава на един Алтънлъ Стоянов хайдутин, надпреварваха се в подигравки и ругатни, а това, според аяна, беше полезно — то каляваше душите на младите мюсюлмани и приучваше утрешните войници на падишаха да гледат с пренебрежение на враговете си. Той даже се накани да им каже нещо поучително, но не успя — щом го зърнаха, малките турчета се разпиляха като врабци из околните сокаци.

Петнайсет години Тахир ага бе войвода и върховен властник на този хубав град и на казата, на която той даваше името си, и всичките тези години бяха свързани с борбата между него и прочутия котленски хайдутин. Не една победа бе спечелил в тази борба аянът, но така или иначе вечно нагизденият със злато — с турско злато! — хайдушки главатар все оставаше жив и здрав и властвуваше над планината, а това като че от само себе си обезсмисляше и подбиваше цената на Тахираговите успехи. Сега, като гледаше омърсената глава на убития от Кула Байрактар хайдутин, аянът със задоволство си мислеше, че в Балкана е останал един султанов душманин по-малко. Да, поне срещу този, чиято глава стърчеше на върха на кола, Тахир бе излязъл пълен победител. И завинаги! И не беше случаен този безимен победен противник. По главата личеше — красив е бил и баш-пехливанин.

— Ти никога няма да наваксаш загубата на тоя левент, Алтънлъ Стояне — измърмори под носа си аянът. — Такъв мъж се ражда един сред сто хиляди. И аз ти го отнех, аз, та украсих с главата му мегдана на моя град!…

А после си каза, че трябва да даде голяма и преголяма награда на Кула Байрактар — нека видят правоверните как Тахир награждава онези, които требят душманите на султана…

… Тахир ага бе готов да плати още повече на онзи, който би му назовал името на убития хайдутин. В цял Сливен имаше само двама души, които го познаваха, ала на тях и през ум не минаваше даром или срещу висока плата да го сторят. Те бяха Стоян Шошов и Манол, Силдаровият син: единият отколешен верен ятак на Генчо Къргов войвода, другият — стоял за кратко под неговия пряпорец. Главата не принадлежеше на хайдутин от дружината на Алтънлъ Стоян, а на Димо Яламов, храбреца и майтапчията от Габровските колиби и другаря в хайдутството на Генчо Къргов. Впрочем той беше и единствената жертва, която Генчо бе дал за всичките години, в които е бил и щеше още да бъде хайдушки главатар. Грешката, както онази преди пет години, беше пак на Кула Байрактар, само че обратна: тогаз диреше Генчо Къргов, а удари дружината на Алтънлъ Стоян, сега с многобройни потери преследваше Алтънлъ Стоян, за да го накаже за разправата му с Ибрям бей Ходжоолу, а налетя на дружината на Генчо Къргов.

Тридесет и седем години след описваните събития сам Генчо Къргов, отдавна вече преселник в Русия, ще разкаже така на сина си нещастната слука:

„Над селото Струпец^[1]… високо се издигат три шилести върха. На по-високия от тях, който е в същото време и по-стръмен, ние се изкачихме и зимахме наблюдателен пост, като бяхме уверени, че тук никой няма да ни закача. Два дни почивахме на тоя връх, като се хранехме обилно с това, което зимахме от овчарите и без да подозираме нещо. Един ден, като се готвехме да напуснем нашето бранище и да се преместим в Стара планина, в селото Бинкос съгледахме едно движение, на което малко значение дадохме. Оказа се, че сме излъгани, че нас заплашва опасност.

Три-четири часа след като съгледахме движението, потери из Бинкос и Струпец ни преградиха пътя и, щем не щем, трябваше да се бием с тях… Трябваше да се браним, защото инак ни беше спукана работата.

— Дружина — рекох на другарите си, — дръжте се и се не бойте! Тази паплач ей-сега ще се разбяга! Прегледайте си пушките и пищовите, барут подсипете, кремъците прегледайте и далеч от мене се не отделяйте!

Докато потерята ни доближи, ние се спуснахме долу и се затулихме в шумака до самата пътека. Когато потерята стигна до само нас, аз дадох знак: осем пушки изгърмяха и шест души се катурнаха преди очите ни.

Потерята обърна гърба си къде нас, ние изгърмяхме още по веднъж-дваж с пищовите си и повалихме още някой и друг читак. След това пътят ни беше очистен и къде се дяна потерята — не видяхме.

Търтихме из шумака и считахме, че сме вече спасени, но за жалост смъртта била пред нас. Скрити в шумака, десетина турци изгърмяха в нас и Кольо Папарецът беше наранен, пък Димо Яламов се катурна като сноп на земята.

— Умирам! — свари той да продума и предаде богу дух.

— Силен човек беше — рече войводата, — тоя Димо! Седнеше на земята, поемеше чувал до 130 оки и станеше с него като с юк от 10–20 оки!

… Ех, синко, какъв хубавец мъж беше! Бог да го прости! Като че ли ей-сега стои пред очите ми…“

Усети душата си развеселена Тахир ага, па отлепи поглед от главата на хайдутина и тръгна към конака. Посрещна го кятибинът му хаджи Молла. Беше по-блед от друг път и с по-натъкмени дрехи и гъжва — сигурен знак, че има да каже нещо важно. Както беше в добро настроение, Тахир ага веднага се засмя в лицето му и го подкани:

— Хайде, хаджи, изтърсвай торбата!…

Кятибинът обаче изчака да влязат в собата, затвори плътно вратата зад гърба си и едва тогава изпълни нареждането му:

— За онази случка в дома на хаджи Нойко, аян ефенди.

— За какво? За какво? — присви вежди Тахир ага. Бяха минали две-три недели от нападението върху хаджи Нойковия дом и спомените на аяна бяха поизбледнели.

— За онази случка в дома на хаджи Нойко — повтори хаджи Молла, — оня, който полудя преди години. Дето някои хаирсъзи искали да грабнат момичето му и двама души паднаха мъртви.

— И крадците на момата видели сметката на хаджи Нойко, пък синовете на хаджи Нойко утрепали един от крадците. Тъй ли беше?

— Тъй. Ама сега излезе, че не е тъй.

Такъв беше хаджи Молла: говори ли ти нещо, даже да е много важно, скоро те хваща съклет. Така стана и сега.

— Хайде! — вече по-сухо го прикани Тахир ага. — Казвай, каквото имаш да казваш. Зер не ме е много-много еня за цялата тая работа…

Хаджи Молла с нищо не показа да се е засегнал:

— Научих нови неща, аян ефенди. Хаирсъзите са били наши хора, правоверни. Тайфата на Февзи Балабан, оня капасъзин от Ески Джами махала.

— Февзи Балабан ли? Не беше ли той от ония, аркадашите на бабаитина Мюстеджеб, дето си загубиха зъбите в Генджели?

— Той си е с всичките зъби на ченетата. Бил е в тайфата на Коджа Мюстеджеб, но се отделил и събрал своя, още преди да заиграе керпеденът в Генджели.

— Е, хаджи Молла? Февзи Балабан, значи, е бил тоя, дето тъй калпазански си е вършил работата, че хем момичето не откраднал, хем загубил един от хората си.

— За това ми е думата. Знаеше се, че синовете на хаджи Нойко взели душата на тоя негов човек. Пък то не било така, аян ефенди.

— Тъй ли? — вдигна вежди войводата. — А тогаз кой го е убил?

— Сам Февзи Балабан. За пари и други мурафети. — Хаджи Молла почака с надежда, че аянът ще отвори дума за случката, но очевидно Тахир ага нямаше намерение да се обади. „Като са се изтрепали, майната им!“ — това можеше да се прочете на хубавото му лице. Но кятибинът нямаше намерение да свършва: — Тайфата на Февзи е искала да задигне момичето не за някого от своите, а за друг, който им е платил за бастисването. И ако поразмислим — натърти, — ще излезе, че тоя, дето е пазарил тайфата, е кабахатлията за два човешки живота. Е, ако смъртта на Лютви Елханоглу може да се припише на кавгите му с Февзи, за хаджи Нойко трябва да държим виновен само оня, мющерията на шайката.

— И кой е той?

Хаджи Молла през цялото време бе очаквал с нетърпение този въпрос, та отговори тържествено:

— Евтим, аян ефенди, синът на Димитраки чорбаджи.

Тахир ага го изгледа вторачено.

— Можеш ли сигурно, ама съвсем сигурно да го докажеш?

— Мога — рече кятибинът. — Преди да умре, Лютви Елханоглу е издал някои работи. И то пред наши, правоверни. Поразпитах и другите. За бастисването им е платено от Евтим, ама сигурно и чорбаджията не е чужд на работата. — Той пак почака, Тахир ага да го прекъсне с нарежданията си, но аянът за втори път замълча. — Е? — подхвана отново хаджи Молла. — Какво ще правим сега, аян ефенди?

— Ще разучиш още по-издълбоко работата, ако трябва — ще развържеш езиците и с малко лобут и ще запишеш кой какво ти е казал.

— А после? Ще извикаш ли после чорбаджията и синчето му на съд?

— Хелбете, не. Димитраки е пръв измежду първенците на раята. Досега ни служеше вярно заради алчността си. Но аз ще му покажа, че зная тоя му кабахат. И тогаз той ще захване вече да ми слугува не само от алчност, но и от страх. — Тахир ага помълча. — Пък и защо ни е да правим съд? Отишли са си един катил и един малоумен завераджия. Е, голямо чудо…

* * *

По същото време Неда се криеше в дома на Пею Смеденов — там, в крайната къща на Клуцохор, бе намерила скривалище и сигурност. И се брояха на пръстите на двете ръце людете, които знаеха нейното укритие.

Там остана тя, докато изтекоха „четиридесетте“ на хаджи Нойко, че и малко след това. А като минаха също Коледните пости и Васильовден, някъде в първите дни на 1825 година Исидор, „попът на торлаците“, нали даваше мило и драго да свърши нещо напук, без много шум ги венча — нея и Мавроди Коджакара. Малцина присъствуваха на венчавката: хаджи Нойковата челяд и Манол от страна на булката, пет-шестима най-близки другари на Мавроди от страна на младоженеца, а Пею и Трънка кумуваха.

Докато стоеше настрана и умилено слушаше обредната служба, Бяно лениво мислеше:

„Наистина приличаме на кълновете в земята. Турският ботуш ни е настъпил, вкопал ни е в земята, но ние не изчезваме. Умираме като хаджи Нойко, пък продължаваме да живеем чрез синовете му. Срещаме се и се залюбваме като Неда и Мавроди, за да родим и ние синове. Така е било то от край време, така и ще бъде…“