Цончо Родев
Тътени (117)

6

По-късно тя щеше да се чуди сама на себе си — не как е запазила самообладание, а как изобщо е преживяла тази минута: съсечен от лявото рамо до десния хълбок, Пею се търкаля от едната й страна, от другата двегодишният Георги се валя, свит на кълбо, и реве до бога от болката на шамарите и ритниците, а по средата, тя, с този подут корем, не само не се строполява и не припада, а се зъби на кеседжиите и, поне външно, пет пари не дава, че — по всичко личи — ще бъде следващата жертва. Откъде бе почерпила тази нечовешка сила? На какво намери духът й да се опре, че да не рухне тя там, до погиналия пред очите й съпруг?

— Виж я ти, дивата котка — рече с нещо като уважение Коджа Мюстеджеб. — (Защото тайфата у Пеюви бяха именно Коджа Мюстеджеб и неговите хора.) — Не хленчи, а съска и вади нокти…

Трънка изпита някаква вътрешна нужда да донатрие мутрата му, пък след това да става, каквото ще.

— Не се е родил още гъжвалия — озъби се насреща му, — който ще изтръгне хленч от дъщерята на Георги Силдаря. Зер такива бабаити като вас Георги Силдаря е клал по десетмина наведнъж.

— Какво я оставяш да лае кучката бе, Мюстеджеб? — подхвърли Ружди Балабан, докато връзваше в една бохча награбеното от къщата. — Не виждаш ли, че не й се ще да се раздели от мъжа си?

— Кажи на това твое копеле да млъкне! — рече на Трънка друг от тайфата. — Проглуши ми ушите с квиченето си.

Но Коджа Мюстеджеб не дочака нейната намеса — нему бе хрумнала къде-къде по-находчива идея. Отиде до заровилото глава в земята дете, подложи крак под него и викна на жената:

— Дръж!

Замахна крак, а детето подхвръкна във въздуха. Трънка изрева, стори отчаян скок встрани и улови Георги, преди да падне и разбие глава в каменния плочник.

— Бре, курназ жена! — смая се онзи, който преди малко се оплакваше от „квиченето“ на малкия.

Мюстеджеб се изсмя и от дупката между зъбите му се разхвърчаха слюнки.

— И ги ражда едни — каза, — да ти е драго да се срещнеш с тях, че да изпиташ ритника си…

— Проклинам те пред бога! — изсъска в лицето му Трънка! — Проклинам те и те заклевам пак да се срещнеш с моя Георги, но тогаз той да търкулне чутурата ти в…

— Не е жена това, а жив дявол! — възкликна Ракип Пехливан. — Откъде ли взема тая сила?

Суеверен беше Коджа Мюстеджеб, та тази клетва на жената, изречена в името на бога, го бе засегнала. Или може би някакво вътрешно чувство му подсказваше, че това не е клетва, а прокоба, която един ден наистина щеше да се сбъдне?

— Ей-сега ще ти отговоря — рече той и извади калъча си. — Ще я отворя като агне и ще видя откъде иде вещерската й сила.

Трънка разбра, че е дошъл часът да се сбогува с живота си. И пак не извика, само скри детето зад себе си, за да постави своите гърди между ятагана на турчина и него.

… И в този миг видя Бяно, който влизаше в двора. Дали бе извикала при вида на брат си, дали бе трепнала или бе погледнала към него по някакъв особен начин, но ягмаджиите, цялата тайфа и Коджа Мюстеджеб заедно с другите, се извърнаха, загледаха се във влизащия и сякаш забравиха за Трънка.

А този, дето идеше, беше Бяно и не беше Бяно. Защото „светецът“ на Силдаровския род съвършено никак не приличаше на себе си. Лицето му, обикновено милозливо и кротко, сега бе студено, свирепо, жестоко, с израз на някаква дива отмъстителност; в движенията му пък нямаше припряност, те бяха отмерени и премислени, хладно решителни. Турците може и да не го познаха, да не бяха чували нито за пословичното му благодушие, нито за пословичната му телесна сила, ала преди още той да каже или направи нещо, те, невям доловили някаква надчовешка заплаха, срещу която всяко усилие е напразно и безполезно, видимо изтръпнаха от ужас.

На земята до портата Бяно остави някакъв мърдащ вързоп и се извърна към кеседжиите. Чудовищна, неописуема мощ се излъчваше от него. Хлъзна поглед по шайката, сякаш да се увери доколко хората от нея са незначителни твари. И тръгна срещу тях.

Беше сам срещу седмина. И да имаше някакво оръжие, не го извади. Не се опита да ги сплаши с думи. И не се нахвърли върху им, та да има на своя страна бъркотията. Не, Бяно вървеше съвсем бавно срещу тях — сякаш канара се канеше да прегази хилав плет, а не човек да се пребори с човеци. И турците не издържаха. Те можеха да го застрелят с пищовите си, да го съсекат с ятаганите си, да го надвият даже в борба с голи ръце, но се огънаха пред него като пред демонична сила, неволно сториха крачка назад.

Само един се намери, който не се поддаде на магията на ужаса и реши да изпита силата си — Ружди Балабан. Измъкна той кривата си пала и пристъпи към идващия Бяно. А Бяно като че ли не го забелязваше. Вървеше напред и дори не отклоняваше поглед към него. Ала когато Ружди замахна, той направи една къса крачка към него, много къса, но тя го отведе зад наточеното като бръснач оръжие. И тогава Бяно за пръв път в живота си употреби своята чрезмерна мощ срещу човек. С едната ръка улови китката на Ружди Балабан, която стискаше палата, с другата — лакътя му, без никакво видимо усилие стори съвсем леко движение, звук като от счупване на суха пръчка се сля с животински рев и ръката на турчина се пречупи на две. Сетне Бяно не го блъсна, а само го бутна настрана и бабаитинът отлетя на пет крачки и пльосна по гръб в някаква локва. Участта му изобщо не привлече Бяновото внимание. И с предишната бавна стъпка той продължи към останалите.

— Бягайте! — извика някой.

Тайфата не дочака друга покана. Който свари, успя да се измъкне през вратата, другите се прехвърлиха през оградата. Уловил прекършената си ръка, подир тях се затътри и Ружди Балабан.

— Не знаех, че си бил такава хала — каза Трънка, когато и последният турчин се измете от двора.

Тези няколко думи бяха и единствената й свидлива похвала, и благодарността й, и сухият и безцветен израз на изумлението й от невероятната промяна, станала с брат й.

— Хайде — рече той в отговор. — Да приберем останките на Пею и да тръгваме.

— Къде?

— В къщи, къде! Не можеш остана тука. Нито днес, нито нататък. Виждаш какво е.

— Не! — отсече тя.

Бяно я разбра погрешно.

— Утре ще дойдем с повече хора. И поп ще доведем. Ще го опеем и ще го погребем по християнски…

— Не! — повтори Трънка. — Да го приберем, тежко ще ми е да го пренеса сама, и да го измием. Но иначе никъде не мърдам. — И натърти: — Нито днес, нито нататък. Разбираш ли, бате? Оставам си жена на Пею. Ще се грижа за имота му, ще отгледам децата му.

Брат й размисли върху думите й, после сви рамене. Знаеше — Трънка не е жена от плът, а от кремък…

Той я познаваше, но все пак не докрай. Защото когато по-късно, помогнал й криво-ляво да се оправи, Бяно си тръгна, тази кремък-жена седна на прага, захлупи лице в шепи и горчиво се разрида…