Цончо Родев
Тътени (101)

1

Гостът се огледа смаян — нищо в този дом не подсказваше, че извън прага му бушуват незапомнени бури. Горе, на хаета, се мяркаха улисани в катадневна работа жени, сред цветната леха в двора със здраво и хубаво детенце в ръцете се смееше и подпяваше стопанинът, като подръпваше малките крачета:

— Хайде, крачо, за уда.

Тоз рекъл: Ти иди!

Онзи рекъл: Ти иди!

Тек, тек, тек, тек —

и двечките отишли…

Погледа човекът, погледа, пък се провикна:

— Хееей! Няма ли в тази къща живи люде бе? Никой ли не ще се намери да забележи, че гост е пристъпил прага й?

Вниманието на целия дом се насочи към портата. Пръв се опомни стопанинът:

— Чичо Стойко! — Той остави детето и затича към входа. — Благословен да си, боже, че прати такъв гост в дома ми!… — И докато се здрависваше с него, викна към къщата: — Идвайте всички тука! Идвайте! Янке, хаджи Молла, Анифе ханъм… Елате всички да ви запозная с моя драг роднина, чорбаджи Стойко Раковалъ из Котел!…

Гостът се запозна с всички, постара се да не покаже изненадата си, че тук е срещнал известния по цялата каза кятибин на аяна, а в малките пръстчета на Бяновото момченце остави скъп подарък — лъскава златна пендара…

По-късно, докато пиеше на кьошка кафето си с Бяно и хаджи Молла, Стойко Раковалъ разказа какво го бе довело тук. Само минавал през Сливен с двама другари — утре рано сабахлен продължавали към Бургас да подават писмено прошение до „московския везир“ за освобождаването на своя виден съселянин Георги Мамарчев. Туй прошение било съчинено в собствения му дом от всички по-видни котленци, а го написал Атанас хаджи Беров — „невям ще се досетиш, Атанас е брат на оня Петър Берович, по чийто буквар сега се учат на четмо и писмо по-будните българчета“. Да, Стойко на драго сърце щял да преспи у Бянови, но той прекрачил прага му и за друго — къде-къде по-голяма тежест щяло да има пратеничеството им, ако към него се присъединят и сливенски първенци: „зер нали Мамареца сега се писа сливналия, че и със сливналийка отиде под венчило…“

— Всичко разбрах и ти давам право, чичо Стойко — рече Бяно. — Че ти отиваш при московските големци туй е понятно, нали капитанът ти е рода̀…

— Роден брат на моята Руса — потвърди Стойко Раковалъ. — Туй ако не е рода̀, здраве му кажи.

— … но защо не дойде и най-първият ви първенец Стефан Савов? Друга тежест щеше да има пратеничеството ви пред московците, ако…

— Ти майтапиш ли се с мене, момче? — строго го прекъсна гостът. — Мигар искаш да кажеш, че не знаеш?… — Заклати глава, пък изтърси: — Ами че Стефан Савов цял целеничък е пред очите ти.

— Не може да бъде! — рече Бяно. — Нерде Шам, нерде Багдад^[1]: — къде е Стойко Раковалъ, къде — Стефан Савов…

— За Савов не си прав — усмихна се другият. — Баща ми се зовеше Съби, ама всички му викаха Сава. Пък братушките нямат име Стойко, та за улеснение го преиначих на Стефан^[2]. Те пък го правят на Степан…

Посмяха се всички, дори хаджи Молла, а после котленецът върна разговора на предишната си дума:

— Та си приказвахме в Котел, голяма полза би била да дойде вашият учен мъж, даскал Селимински… Ама какво, момче? Нещо объркан ми се виждаш?

— Позна, чичо Стойко. Объркан съм. Говорехме си някога: тъй свободата, иначе свободата… Пък на̀, свободата дойде и си отиде, а в нея и след нея всичко стана съвсем наопаки. Ето виж хаджи Иван Селимински, когото калесваш за Бургас. Какви мъже са те, хаджи Иван и бате Георги, чичо Стойко! Да коленичиш и да се кръстиш пред тях. Да, ама какво излезе, като се срещнаха те двамата? Не само не си подадоха ръце за дружба, а се смразиха. И всеки насъсква народа срещу другия.

— Дотам ли я докарахте бе, хора! — възкликна гостът.

— Дотам и още докъде! Разкапахме се ние, чичо Стойко, и то баш тогаз, когато най-много трябваше да сме дружни. Уж всички една цел имаме, пък сме се хванали за гушите — не можем да изберем пътя, по който се стига до тази цел.

Стойко Раковалъ дълго търка палец по сбръчканото си чело, после произнесе тихичко, като на себе си:

— Що пък, комай ще излезе, че не сме узрели за…

Нито той довърши думата си, нито Бяно свари да му отговори. Защото дворната врата се отвори и пропусна още двама гости: Роман Алексеевич Корзухин и хаджи Людскан хаджи Нойков.

То бяха прегръдки и запознанства, сетне, докато Яна се разчевръсти да слага трапеза за гостите, Бяно разказа на новодошлите за предстоящата мисия на чорбаджи Стойко.

— Ще извиняваш, твоя милост — завърши вместо него Стойко Раковалъ, като се обръщаше към руснака, — ама да се чуди и мае човек какви времена дойдоха. Както ходехме да плачем и рушвети да даваме на гаджалите, така сега… Лани да ми беше рекъл някой, че ще дойдат таквиз времена, убивах го за едното чудо, твоя милост.

Корзухин не само не се засегна, но и добави мрачно:

— И по-лошо идва. — Той се обърна към турчина срещу себе си: — Вече е излишно да се криеш, тук, Хаджи Молла. Вие, мюсюлманите, отново вземате властта, пак ставате господари над тази рая…

— Не те разбирам, твоя милост — хаджи Молла плахо вдигна очи от земята и ги спря на руския офицер. — Нищичко не разбирам.

— Княз Димитрий Дабиджа… — започна Корзухин, но се прекъсна сам и попита: — Да познаваш някоя си кадъна Дургадън?

— Дургадън ханъм? — ококори се турчинът. — Жената на Тахир ага? Най-младата?

— Същата. Със своите чарове и любовните си умения тя сега разтушава княз Дабиджа, този прочут развратник. Дощяло му се на княза да опита любов с ханъма и угодливи турци пратили тази Дургадън в леглото му. И тя толкова се отличила с ненасита и любовна изобретателност…

— Тя е била в училище за халайкини! — вметна хаджи Молла.

— … че оня пръч се е разтопил като восък в ръцете й и прави всичко, което тази жена иска от него. А тя, разбира се, иска онова, дето й нашепват хората, които са я пратили.

Стойко Раковалъ се прекръсти:

— Не може да бъде, твоя милост!

— Може, и още как — възрази Корзухин. — За тази Дургадън се разчу чак при нас, в Каранобат — (неговият полк бе разквартируван в Карнобат, но той все намираше повод да прескочи до своя побратим в Сливен), — а и не само за нея. Цялата тайфа мръсници, която е в свитата на Дабиджа, са си намерили по някоя кадъна, та да опитат магиите на харемите. Не се засягай, хаджи Молла, ала не всички са получили вдовици като тази Дургадън; някои твои едноверци са пратили собствените си жени…

— Сега разбирам — плесна се по челото хаджи Людскан — защо руската управа взе да ни обръща гръб, а да котка и любезничи с агаларите!

— Мигар ще излезе, че чорбаджи Стоян и даскал Никола Екзарха… — поде, потресен, Бяно, а хаджи Людскан завърши вместо него:

— И двамата умряха от душевна мъка, обидени от московците. „Нараниха ме в сърцето със слово“, тъй повтарял до последния си дъх Стоян Йовчов. И друго проумявам сега, братя — защо турците се одързостиха дотам, че взеха отново да убиват християни, и то посред града, а никой не им подирва сметка.^[3]

— Разбираш ли накъде отиват работите, хаджи Молла? — тъжно се пошегува Бяно. — Невям скоро ти ще трябва да ме закриляш…

Беше една от онези шеги, които предизвикват печал, а не усмивка.

— Ако е вярно туй, дето го разправя московският забитин — рече хаджи Молла, — ще си взема семейството и ще се върна в Жеравна. Наситих се тук и на конашки живот, и на власт, и на мюзеверджийства, на всичко се наситих. Ще съжалявам само за люде като вас…

Разговорът се прехвърли на друго — за мисията на котленци, за изгледите им за успех, за несъгласията между Мамарчев и Селимински…

— Спомням си — кимна Корзухин. — Още като се срещнаха тук…

— Нещата отидоха по-далеч, Роман Алексеевич — угрижено поде хаджи Людскан. — Откакто се разбра, че вие, московците, ще си отидете и ще ни оставите да робуваме както преди, тук целият народ се раздели на три. Едните, най-буйните, с капитан Георги Мамарчев начело…

— Мога да си представя — вметна Корзухин. — Навярно искат да последват примера на сърби и гърци, да вдигнат въстание и в битка на живот и смърт да умират до един или да извоюват свободата си.

— Така е — потвърди хаджи Людскан. — Позна.

— Има ли последователи този тъкмеж на Буюкли?

— Много. Лудите глави, младите, чираците, беднотията — всички са зад него. Хаджи Иван Селимински оглавява втората група, дето е за изселване. Ето как мисли хаджи Иван: Не сме подготвени и нямаме сили за едно въстание; докато вярвахме, че сме смъкнали робските вериги, много зулуми сторихме на агаларите и те ще ни го върнат тъпкано, каквито и сладки приказки да хортуват султанът, везирите и пашите; тогаз остава ни само да се изселим във Влашко или в Московията, за да се спасим от турския ятаган и да оцелеем, пък един ден, ако се завъртят работите на хубаво, може и да се върнем.

— Вие сте луди! — възкликна чорбаджи Стойко. — Да се преселите всеки с челядта си да стъкмите къщи и съберете имот по чуждите земи и да вярвате, че ще останете по сърце наши, българи — туй е вятър работа, тъй да го знаете!

— Ние от столетия сме под турско, чичо Стойко — кротко му възрази Бяно, — че не се затрихме като род и вяра, та там, сред братя християни ли?…

— А третите хаджи Людскане? — попита Корзухин. — Третите кои са и какво искат?

— Те са предимно от старите чорбаджии и богаташи, на които хич не им беше зле като рая на султана. И затуй са против изселването, пък за въстание и да не чуят. Да пратим хора при султана, така съветват те, да молим всеопрощението му, пък като го получим, всичко да си остане, както си е било преди войната. Та таквиз са работите при нас, Роман Алексеевич. И тази е причината, поради която никой от нас, дето сме около тази трапеза, не вярва, че хаджи Иван ще стори нещо, за да подпомогне Георги Мамарчев.

Като стана дума за това, та Стойко Раковалъ пак се върна на молбата си да дойдат и сливналии при „московския везир“ в Бургас. Пръв даде съгласието си да тръгне хаджи Людскан — като представител на българската община. След много умуване решиха да поканят още отец Исидор от името на духовенството и хаджи Христодул Топракчиев — нали по своите търговски работни той бе обходил много свят и бе имал случай да приказва с богаташи и големци, та всички вярваха, че ще е полезен и в Бургас!

— Хубава работа! — разнесе се изведнъж гласът на Яна. — Толкоз ли не харесвате манджите ми бе, хора?

Едва сега петимата мъже забелязаха, че никой от тях не бе посегнал към сложената трапеза. Нито към храната, нито към виното…