Цончо Родев
Тътени (56)

4

Даскал хаджи Илия го посрещна на външната порта. И още там, на вратата, го поздрави с „добре дошъл в Сливен и в града“ и Селимински тутакси оцени и изискаността на словото, и школовката на гласа му; каза си, че не е било случайност, дето одринският владика лично е ръкоположил хаджи Илия за протопсалт^[1] и проповедник в църквата. Премисляше това, а гласно произнесе също така подбрани думи на благодарност за гостоприемството и пожелания за по-нататъшна сполука. Стопанинът остана видимо доволен — колкото от думите, толкова и от тона на уважение, с който, бяха изречени. Но беше делник и учениците му бяха горе на урок, та предложи на госта да му покаже къщата и сетне, стига да прояви любопитство, да присъствува и на урока…

В долния кат на дома не влязоха, защото там хаджи Трандафила, жена на хаджи Илия и учителка като него^[2], имаше занятие с ученичките, пък не беше прилично мъже, макар и учители, да имат достъп до ученичките.

Азбукарчетата на даскал Илия ги посрещнаха на крака, извикаха в хор „Добре дошъл“, а очичките им гледаха Селимински с неотразимо любопитство.

Гостът се вълнуваше — всичко в тази голяма одая го връщаше към детството му: учениците, насядали по турски на своите донесени от къщи черджета, панакидите и костените плешки^[3] в ръцете им, усилието, изписано на забодените в буквите личица, отстрани на стената — иконостасчето с няколкото икони и кръста, а отсам — издигнатото място за учителя, на което също не липсваше нищо от онова, което Селимински помнеше: дебелият китеник, сандъчето с книги, неизбежната излъскана от употреба пръчка… Сега Селимински седеше с кръстосани крака на това издигнато място, а даскал Илия водеше урока прав, застанал под запаленото кандилце на иконостаса. Само да притвореше очи, гостът щеше да повярва, че ей-сега суровият глас на поп Никифор, тъпия и жесток брат на даскал Илия, ще го призове да прочете определения за днес откъс от Октоиха, Анастасиматариона или Антологията^[4], да прегледа упражнението му по краснописание, или… да изтърпи поредното си наказание: дърпане на уши, бой по дланите или по ходилата, стоене на колене пред съучениците, а понякога и страшната фалага^[5]… Но не, Селимински не затваря очи, той не желае да се върне в килията на поп Никифора; предпочита сегашното си положение на важен и тачен гост, който благоволява да слуша сричането на тези прощъпалници в науката.

Отначало слушаше с изострено внимание, но еднообразието на урока скоро го умори. Хлъзна поглед до себе си и се запозна с писмовното богатство на даскал Илия. Върху сандъчето видя неизбежните гръцки църковни книги, но също така Псалтир и Часослов на славянско писмо, подвързани с черна кожа, и няколко ръкописа на пергамент, съдържанието на които не му беше възможно да определи, без да ги разгъне. Докато се занимаваше с това, до ушите му достигна гласът на даскала:

— Толкоз за тази сутрин.

Децата, изморени от дългото седене неподвижно^[6], скочиха пъргаво на крака, а на лицата им бърже-бърже се изтриха скованата сериозност и напрежението. Наредиха се в една редица срещу иконостаса. Селимински също се изправи и така изслуша обедната молитва.

— Кой е надзирател днес? — попита даскал Илия. — Ти ли, Кочо? Добре. Води момчетата, които ще се хранят у дома си. И внимавай — чуя ли оплакване от безчинство или неблагопристойнство, ти ще бъдеш наказан. — Някои ученици поздравиха и се изнизаха през вратата. Сега хаджи Илия се обърна към останалите: — А вие сложете няколко цепеници в баджата и се наобядвайте тихичко и без лудории, както подобава на ученици. Аз след малко ще се върна при вас.

Наметна шубата си с къръмските кожи и показа на госта, че е готов да излезе, та да поприказват по хаета или по двора. Селимински оцени жеста; според реда в килийните училища даскалът следваше сега да обядва и да поспи (останалите в школото ученици също трябваше „да полегнат, докато трае учителевият сън“), а след това да се съберат отново даскал и азбукарчета за второто алаксване — тъй по онова време се казваше за „вземане урок“. Като посвещаваше този час на госта, хаджи Илия в същност се самолишаваше от обеда или от почивката си.

— Поздравявам те, хаджи — започна Селимински, когато останаха сами. — Напреднали в науките и примерни в поведението са тези ученици, а това е заслуга на учителя.

Беше и искрен, и неискрен. Истина беше, че децата бяха показали достатъчно способности в сричането, но този им успех беше в рамките на примитивното — в сравнение, да речем, с Кидонийското — преподаване. Тъй че за Селимински похвалата представляваше ни повече, ни по-малко от чисто лицемерие. Ала както се и надяваше, хаджи Илия схвана думите му откъм най-добрата им страна.

— Благодаря за доброто слово, хаджи Иване — каза той уж със скромност, а на дело изпълнен с гордост чак до върха на мустаците си. — Умни и схватливи са децата, това е важното. Е, разбира се, и сред тях има един по-напред, друг по-назад, но…

— Е, всякакви биват — съгласи се гостът. — Видях мнозина будни и възприемчиви ученици, но в един от тях смятам, че прочетох голямо бъдеще. А той невям е най-малък от всички. Или поне — най-ситен и дребен.

Мислеше, че не е казал нищо необикновено, но от думите му даскалът се вдърви, за миг сякаш дъхът му спря, после изрече премаляло:

— Кой е този, който е привлякъл просветеното ти внимание, хаджи?

— Това дребничко момченце със стриганата глава, което седеше до вратата, с лице към иконостаса… Запомни ми думата, това дете ще бъде един ден гордост на българския род.

Лицето на учителя плувна в пурпур. Вече никакво усилие не можеше да му помогне да скрие доволството си.

— Сполай ти за добрата дума, хаджи Иване — произнесе развълнувано. — Той… Е, не го казвам, защото този малчуган ми е син, но така, като учител на учител и мъж на мъж — аз също виждам голяма бъднина за детето. Още е само слушателче в школото, а… Не ми е един, та да помислиш, че го хваля. Имам ги още три момчета и едно момиче, но докато хаджи Никола, Хараламби, Христаки и Мария не са глупави, но не са и повече от прилични по ум и надарености, този, Сава, бог е надарил така, че стига да не се разхайти, когато порасне, ще затъмни другите, че и мене. И ще остави име…

(И двамата проявиха прозорливост: малчуганът не се разхайти и не само остави след смъртта си, но още приживе си извоюва уважавано и ценено от българския народ име — името на Сава Илиев Доброплодни…)

— Чувам, хаджи Иване — промени разговора даскалът, — че имаш намерение също да отвориш училище. Тъй поне подразбрах от Бяно Абаджи.

— Така е. Учих доста в Кидония и другаде, много преживях, а това също е едно голямо училище, та искам с помощта на бога да събера ученици и чрез тях да не отиде нахалост събраното от мене знание.

— Хубаво, хубаво — похвали го хаджи Илия, все още под влияние на преживяната бащинска радост. — Богоугодно е начинанието, което си намислил, хаджи.

— Аз си поставям за цел да бъде преди всичко угодно и полезно за народа…

Дори хората, свикнали предварително да обмислят всяка своя дума, понякога грешат. Така се случи този път и със Селимински: прибързано и необмислено беше да смущава убежденията на богобоязливия хаджия, протопсалта и ръкоположения от владиката проповедник.

— Мигар искаш да кажеш, хаджи Иване, че ще възпитаваш учениците си не според каноните на светата наша църква?

Селимински сметна за благоразумно да заобиколи прекия отговор.

— Ще се стремя — каза той — да им дам мъдрост и знания и чрез тях да ги въздигна или поне приближа до висотата, която подобава на земните твари с образ и подобие божие.

Дипломатичността му даде плод: даскал Илия чу за образа и подобието божие, та му убягна, че пътя дотам Селимински виждаше в мъдростта и знанията, а не в смиреността и сляпото придържане към канона. Селимински обаче за втори път допусна грешка, като рече:

— Съдбата пожела да посещавам училище, което е по-напреднало от нашите, хаджи Илия. За полза на народа искам такова…

— Какво значат думите ти, хаджи Иване? — хладно го прекъсна домакинът. — Че училищата като моето и на хаджи Трандафила са вехти, безполезни и за боклука, така ли?

Гостът отново повика на помощ цялата софистика, която бе усвоил от дългогодишното си общуване с гърците, но този път тя не даде плод — както и да го усукваше, той не разсея у даскал хаджи Илия чувството, че е бил подигран не само той, но и делото, на което служеше. И това чувство остана; в този ден се разделиха уж с уверения във взаимно уважение, но докачението се загнезди в сърцето на обидчивия хаджи Илия. А в бъдеще няколко действително изречени от Иван Селимински или съчинени от злонамерени мюзевири хапливи думи доведоха дотам, че той затвори школото си.^[7]

От същата тази случка, за която впрочем искрено съжаляваше, Селимински извлече поуката, че занапред ще може да разчита на някакъв успех сред съгражданите си, само ако щади себелюбието им…

* * *

По същото време, когато Иван Селимински беше в дома на даскал хаджи Илия, неговото име заемаше централно място в един разговор, който се водеше на друго място в града — в метоха на църквата „Свети Димитър“. Той преминаваше изцяло с онова благородно съскане, което галеше ушите на участниците в него, но за улеснение на читателя ще го преведем на български.

Архиерейският наместник Кирияк изчака Замфир прислужника да раздаде кафетата и да излезе, с пъшкане и пуфтене събра криво-ляво крака върху миндера и уморен от усилието, намери сили само да подхвърли:

— Е? Какво прави нашият човек?

„Нашият човек“ беше Селимински. Той толкова често биваше предмет на разговорите им, че вече произнасянето на името му не беше наложително.

— Видяхте ли вчерашното му светотатство? — без друга подкана заговори хаджи Ставраки Драгнев. — Неделно богослужение беше, пък този нечестивец само надникна в черквата, колкото да погледне за приятелите си. Резил! И туй го върши човек, дето се фръцка с алафранга дрехи и иска да минава за много изучен в науките.

— Блазе ти, хаджи, че си видял само това негово кощунство — проточи тънкия си гласец монахът Партений.

— А, само това! Ами гювечите, дето плюскаше сред пости? И поне да го правеше скрито, потулено, а той — на̀, вижте ме, аз съм човек учен и не…

— Да пикая аз на такава ученост — изръмжа чорбаджи Желязко, — дето ще води душата на човека срещу вярата!

— Така е — допълни Кирияк. — Чувал съм аз от устата на не кого да е, а на светейшия владика Герасим, че многото ученост отдалечава човека от бога.

Беше вярно: одринският митрополит Герасим Критски действително веднъж бе изрекъл тази пълна с истина мисъл. Но иначе споменаването на Герасимовото име не беше случайно — наместникът обичаше да изтъква близостта си с владиката.

— А научихте ли какво е намислил сега? — подхвана чорбаджи Желязко, но спря, защото Замфир влезе да прибере празните филджани. Докато да излезе, общинарите не свалиха пълни с любопитство и нетърпеливо очакване очи от разказвача. — Щял да открива школо…

Останаха разочаровани — бяха свикнали Селимински да ги прави едни „като гръм от ясно небе“, пък то — школо… Пръв се изкиска тихичко брат Партений и това бе знак за всеобщ бурен смях, в който можеха да се доловят и нотки на облекчение. Като се насмяха, захванаха и да се надпреварват в остроумия за сметка на Селимински. После обаче неочаквано забелязаха, че Димитраки чорбаджи не бе взел участие нито в смеха им, нито в наддумването. И гласовете един по един утихнаха.

— Кажи, чорбаджи — наруши настъпилото мълчание Димитраки, като се обръщаше към Желязко, — какво точно си научил.

— Нашият човек е наел стаичката в двора на „Свети Никола“. Платил да му я почистят и измажат и тия дни щял да събира ученици.

— Затуй ли одеве случайно го зърнах да посещава школото на даскал хаджи Илия? — попита Кирияк.

Никой не повярва на това „случайно“, макар че го подчерта. Знаеха, че архиерейският наместник нямаше никаква работа в Клуцохор, още по-малко — край последната къща на Попската махала, току под Хамам баир. Не му повярваха, но и не го поправиха — е, ако го е следил като копой, нали за тяхно общо добро е било…

— Хвалел се — продължи чорбаджи Желязко, — че щял да преподава като в Кидонийското училище. И нямало като другите даскали да набива в главите на децата само гръцко четмо и четирите действия^[8], а и с нови науки щял да ги занимава, както било сега по Европата.

— Нови науки ли? — попита с искрено недоверие хаджи Ставраки. — Че какви други науки са нужни човеку, освен алфавитата, за да чете светите евангелия, и смятането, за да си води тефтерите от алъш-вериша?

— Знам ли? — сви рамене Желязко. — Чувах там за някакви си земеописание, естествознание… Пък и история…

— Свещена история? — попита на свой ред таксидиотът.

— Ами, май ставаше реч за отечествена…

Стаята се изпълни с тишина, но този път тя беше смутна, тревожна.

Кирияк смъкна дебелите си крака от миндера и рече изтежко:

— Абе, ние не правим ли на тоя човек по-голям ихтибар, отколкото му се полага? Не го ли оставихме много дълго да си развява пояса? — Безпогрешно го разбраха накъде биеше, но и той не се стараеше да остави каквото и да било съмнение: — Дали аянът, ако му подшушнем, няма да сложи край на това подкокоросване на торлаците?

Погледите пак се отправиха към Димитраки: той и само той беше човекът, който следваше да оцени предложението на наместника и да реши съдбата на Селимински. И не се намери нито един в стаята, който да забележи, че именно представителят на църквата бе готов с лека ръка да хвърли един божигробски хаджия под ножа на друговереца.

Димитраки чорбаджи поразмисли, пък поклати глава.

— Не — каза тежко. — Не е такава цаката на нашия човек.

— Цаката, там е всичко — угодливо се съгласи с него хаджи Ставраки Драгнев.

— Туй добре — рече Желязко. — Ама каква е тя, цаката на нашия човек?

— Той не е сторил нищо срещу нас — обясни Димитраки, — с една думичка не ни е засегнал, пък ние гледаме на него като на душманин. Да го унищожим можем винаги. Но по̀ бива да го привлечем на наша страна.

Колкото и да е невероятно, тази наглед най-проста мисъл за пръв път се изказваше в затворения кръг на сливенските общинари.

— Я виж ти! — изсумтя замислено Кирияк.

— Тъй де — присъедини се хаджи Ставраки. — Мъртъв враг е добре, ама враг, който да ти слугува, е още по-добре…

— И как я виждаш тази работа, Димитраки чорбаджи? — попита Желязко, започнал и той да оценява тънката хитрост на „цаката“.

— Хаджи Иван Селимински — започна Димитраки и това беше един от редките случаи, когато споменаваха името му в тази стая — може да ни бъде от полза. Него торлаците го слушат като пророк. Е, той не бил дошъл при нас — голяма работа. Грехота е ние да не го потърсим. Ръка да му протегнем, пари и имот да му дадем, жена от нашите щерки да му намерим… Такава я виждам аз цаката на хаджи Иван Селимински.

— Тю, да му се не види! — възкликна одобрително Кирияк. — Как не ни е дошло на ума досега…

— Тази работа — продължи мисълта си Димитраки чорбаджи — трябва да я свършиш ти, отче Партение. Както и да погледнеш, на тебе тя най приляга. Богослужител си и изповедник, подхожда ти да напипваш дамара на хората. Още си и грък по род, пък Селимински точно от гърците е получил наука и възпитание…

Партений не възрази, а другите не допълниха нищо към мнението на Димитраки.