Цончо Родев
Тътени (97)

10

В страниците дотук може би бе създадена погрешна представа за Дибич като военачалник; може би читателят е останал с впечатление, че той е бил некадърен или посредствен. Ако е така, бързаме да се поправим: граф Дибич в никакъв случай не може да се причисли към бездарните, неспособните, незначителните пълководци. Неговото нещастие е, че е живял в епоха на велики майстори на военното изкуство, като Суворов, Кутузов и неговите генерали, Наполеон и неговите маршали, ерцхерцога Карл… — такова съзвездие от ярки светила, на фона на които той просто остава звезда от втора или трета величина. Оттук произлиза неговият голям конфликт — разминаването на възможностите и амбициите със суетата му, защото както и да се е самозалъгвал, той в същност не е могъл да се примири с мястото на втори след Наполеон, след Кутузов или след рано починалия Карл, а на съдбата й се е досвидяло да му даде онзи живец, който от таланта прави гений.

Но като не признаваме на Дибич гениалност, ще бъде несправедливо да му откажем изобщо дарби ли качества на голям военачалник. Да бъдеш на второ стъпало след Суворов, Наполеон, Кутузов или Карл, това значи все пак да си на изключителна висота. Но ако Дибич не постигна дори славата на втори след великаните, причината е, че завоюва успехите си срещу некадърни противници, а наскоро след това — впрочем там го намери и смъртта му — се окървави и като палач на въстаналия полски народ.

За способностите на Дибич съществуват много доказателства. Едно от тях е сражението при Сливен на 31 юли 1829 година.

* * *

Далечното начало като че не предвещаваше този ярък успех. Защото както много от документите, произлизащи от щаба на Втора армия, диспозицията за настъплението към Сливен, издадена на 27 юли в Айтос, се отличаваше с обширност и дребнави подробности, но в нея липсваше най-същественото — целта на придвижването. Прекалената й сложност предизвика и доста бъркотии, особено на 28 юли, когато 6 и 7 пехотни корпуси така се сбутаха и измесиха при дислоцирането, че се наложи цяла нощ да ги разделят. Наложи се също на 29 юли да издават нова диспозиция… Но така или иначе на 30-ти авангардът беше вече в Есирлий (Блатец), а главните сили — край Драгоданово и Трапоклово. И в този ден войската получи онази почивка, която се дава обикновено пред голямо сражение. Оттук нататък в действията и решенията на граф Дибич не може да се намери никаква слабост, никаква пукнатина.

Частите започнаха да заемат определените им за битката места още на 30 вечерта. В 6 часа сутринта на 31 юли главнокомандуващият пристигна при войските на генерал Ридигер (7 корпус), до с. Калояново и един час по-късно започна паметното настъпление срещу добре укрепения Сливен. Начело, разбира се, тръгнаха казашките полкове на Илин и Чернушкин под общото командуване на генерал Жиров. След набег напред и наляво, те пресякоха Краставо поле и излязоха чак на възвишението Бършен и оттам видяха Ямболския път и по него — настъпващия отряд на Шереметев (нека припомним, че седмица преди това Шереметев без съпротива бе заел Ямбол). На освободеното от казаците място настъпи пехотата: вдясно корпусът на Ридигер, вляво — на Рот (6 корпус), а половината от корпуса на граф Пален (другата половина заедно със самия него още от Айтос бе отправена на юг към Факия) се придвижваше зад частите на Ридигер като резерв.

При Балдаранския мост стана първият сблъсък с турците. Отхвърлиха ги лесно, но сведенията, които получиха от заловените пленници, бяха тревожни — великият везир бил излязъл от Шумен и предния ден бил вече в Котел начело на значителни войскови части. За да запази фланга си, Ридигер заповяда 6 Черноморски казашки полк да тръгне през с. Сотиря и да отиде няколко версти на север, а Дибич допълнително изпрати 13 егерски полк по пътя през Ичера за Котел с разпореждане да заеме позиция в планината. Осигурил се така срещу неприятни изненади, граф Дибич заповяда атака на Сливен.

Турската отбрана беше развита ветрилообразно с център Сливен, а полуокръжността на основната защитна линия започваше при Ичеренския път около лозята на Айвалъ дере, спущаше се на юг, като обхващаше възвишението Япабаир, по-нататък в лек завой на юг минаваше през гъстата дъбова гора източно от града (отдавна вече несъществуваща), образуваше голям военен лагер около пътя за Ямбол и завършваше южно от града при разклона на пътищата за Ени Заара (Нова Загора) и Казанлък, като опираше на височината Гюнюзя. Като знаеше това разположение на отбранителната линия от сведенията, донесени от Бяно Абаджи^[1], и като очакваше — това се налагаше от здравия разум, — че основните турски сили ще са съсредоточени по пътя Сливен — Карнобат, граф Дибич започна основната атака срещу града откъм изток. Придвижването на Ридигер бе много затруднено от гъстата гора, докато по пътя между Балдаранския мост и града кавалерията настъпи по значително по-благоприятен терен и там стремителният й удар предизвика веднага масово отстъпление на намиращата се срещу нея турска конница и пехота в направление към Ени Заара.

Очертаваше се възможност турците без особени усилия да бъдат изтласкани от Сливен. За мнозина пълководци това би се видял достатъчен резултат, но Дибич не се задоволи с подобен лек успех; не само защото той не удовлетворяваше амбициите му, а и защото през цялото време гледаше и към бъдещето — ако всички турски сили, около 15 000 души, се изтеглеха на юг, те щяха утре да бъдат отново срещу него заедно с и без това мощния одрински гарнизон в боя за старата османска столица.

Оттук нататък Дибич се прояви действително като „малък Наполеон“. Гъвкав в маневрирането и бърз и оперативен в решенията си, той веднага измени първоначалния си план за сражението. От 7 корпус остави на десния фланг само 18 пехотна дивизия на генерал-майор княз Горчаков, а Ридигер, стария и опитен кавалерист (припомняме, че до миналата година той бе командувал 3 хусарска дивизия), с всички конни сили и малко лекоподвижна артилерия хвърли на юг, в участъка, където приближаваше Шереметев. Ридигер бързо се озова под Бършен, смете от движение предните турски постове и заповяда на придадената му артилерия да открие честа стрелба към главната турска позиция. Противникът им отговори само с два залпа и започна да се изтегля към добре укрепения си лагер. Междувременно Курландският улански полк напредна по крайния ляв фланг на руските сили, зае височината Гюнюзя и прекъсна пътищата към Ени Заара и Казанлък.

Успехът обаче все още беше само временен. Това най-добре разбраха двата ескадрона, които — по петите на отстъпващите от Бършен противници — на три пъти атакуваха турския лагер и три пъти бяха принудени да се върнат. Изобщо тук, при главните турски сили, боят „се затегна“ и продължи пълни три часа — това беше най-тежкото и най-упорито сражение от Кюлевча насам.

Докато траеше то, по останалите части на фронта не бездействуваха. Генерал княз Горчаков остави пехотната дивизия да напредва пълзешком през гората, а поведе придадения му малък казашки отряд^[2] и със стремителна атака зае Япабаир и от височината му пръв от русите видя плувналия в зеленина голям и красив град Сливен. Но Горчаков не беше авантюрист по дух. И съумя да обуздае и себе си, и своите казаци, така че дочака 36-и егерски полк и заедно с него се отправи в боен ред към града, за да бъде заедно с егерите пръв от влезлите в Сливен.

Но още преди да влезе в града, той срещна сливенци. Беше една процесия от сливенски първенци начело със свещеници, издигнали свещения кръст в разтрепераните си от вълнение десници. Князът не се смая нито от процесията, нито от кръстовете, нито от хляба и солта — минал бе той през много български селища, та, без да престава да се трогва, бе привикнал на това. Смая го друго. Това бяха няколко мъртви или умиращи старци в ръцете на пратениците; старейшините на Сливен му казаха, че те умрели от радост…^[3] И още че в процесията, рамо до рамо с българските първенци, крачеше и един турчин на средна възраст, по-скоро висок, отколкото нисък, с безкръвно лице и сини очи и с дрехи и чалма, по които нямаше нито една случайна гънчица. Читателят лесно ще се досети, че става дума за хаджи Молла^[4] — него бяха избрали хората от конака да изрази покорство пред „московския везир“; впрочем той беше и единственият от конашките турци, когото в такъв ден българите биха допуснали помежду си.

Княз Горчаков се постара да прикрие смайването си, а после придаде към делегацията едно отделение войници и я отпрати по-нататък, между края на гората и Балдаранския мост, където Дибич бе разположил командния пункт и щаба си.

Докато пратениците на Сливен бързаха по Карнобатския път, в южния участък на бойната линия вече бе настъпила развръзката. Ожесточени от трите си последователни неуспеха и получили в подкрепа един ескадрон казаци, кавалеристите на Ридигер се хвърлиха в яростен щурм. Около турския лагер^[5] се разгоря тежко сражение, в което русите загубиха един офицер и дванадесет кавалеристи, но пробиха отбраната на противника и го обърнаха, в паническо бягство. Очевидци разказваха след това, че „Хамамбаир, Урум Тарла и Бармука почернели от гъмжилото на бягащите турци“, но те в същност бяха посинели и почервенели, защото такава бе новата униформа на войските след „низам-и джедид“^[6].

Сливенската делегация пристигна при главнокомандуващия малко след вестоносеца, който съобщи за пълната победа, та го завари в превъзходно настроение. Всички пратеници плачеха като деца и се задавяха в сълзите си, та едва сполучиха да изразят щастието си за донесената свобода, свещениците с кръстове в ръце поръсиха военачалниците със светена вода, поднесоха на Дибич хляб и сол, а хаджи Молла му предаде ключа на града^[7] като знак за покорство на турското население.

Хората от щаба се разпоредиха за превоза на пратениците, та да може те да се върнат в Сливен едновременно с Дибич; бяха очаквали съгражданите им да посрещнат московците с радост, но се смаяха от безпаметния възторг, който владееше в града — хилядно множество посрещаше с неописуем глъч полковете на победителите, поднасяше на солдатите плодове и бакъри с вино, разстилаше пред краката им шарени черги и килими от цветя, жени и девойки украсяваха гърдите им с китки, мъже плачеха и ги целуваха… С ръка до фуражката, Дибич поздравяваше наляво и надясно, но в същност твърде малко забелязваше океана от въодушевление, разлян около него^[8]; чужд на славянските разнежвания, той вече бе отново „на Негово императорско величество верноподанен и най-верен слуга“ и пътем обмисляше писмото, което щеше да отнесе в Петербург вестта за новия му успех. (Той остана глух и за овациите, които сливенци му устройваха цялата нощ; Дибич се затвори в определената за него къща и като пресушаваше чашите пунш, съчиняваше писмото си до царя.) По-наблюдателните членове на свитата му обаче забелязаха една странна особеност — между посрещачите му почти не се съзираха млади мъже. По-късно тайната се разкри: веднага след бягството на турците младите българи бяха нахлули в изоставения им лагер, награбили бяха всичкото оръжие, което намериха там и което съвсем не беше малко, и с него в ръце се бяха втурнали да преследват и секат и разстрелват гъмжилото бягаща турска войска…

Оръжието послужи и в самия град. Наред с радостта, в сърцата на сливенските българи бушуваше и желание за разплата — за всичко, причинено от поробителите на тях самите, на бащите и дедите им… Във всеобщото ликуване, достигащо само на стъпка от лудостта, отначало много-много не правеше впечатление, че тук или там, в задънените сокаци или в дворовете и избите на турските къщи, някой се разправяше с кръв за сторените издевателства, неправди или поругания, макар че броят на турците, изпатили в бъркотията, не беше чак толкова незначителен.^[9]

Веселията и буйствата вървяха така ръка за ръка. Българи и руси пируваха денем и нощем в целия град на черги и рогозки, застлани направо на улиците, а мнозина не пропущаха да си направят „джумбуши“ от рода на побоища над турци, грабежи на къщите им, гаври с джамии. Така в неколкодневния гуляй до забрава и безумие възмездието беше част от веселбата и веселбата — част от възмездието… Тъй сливенци отпразнуваха настъпването на свободата си, в която през тези дни на луда радост никой не се съмняваше…^[10]