Цончо Родев
Тътени (92)

5

Пожеланието на Дибич за скорошна среща в Айтос, сиреч южно от Балкана, беше проста проява на любезност. В най-добър случай — великодушно признание на правотата, съдържаща се в прямите думи на подполковника. Така го каза графът, така го прие и Корзухин. Защото тогава и двамата не подозираха колко скоро и — сравнително колко лесно пожеланието ще се превърне в действителност.

Но преди да разкажем накратко за похода, станал причина Дибич да получи титлата Забалкански, справедливостта изисква да споменем, че половин година преди него русите не само бяха стъпили южно от Стара планина, но имаха там и една сигурна крепост. Още на 11 февруари корабният отряд на контраадмирал Кумани, подсилен с четири баталиона от корпуса на генерал Рот и няколко полеви и крепостни оръдия, напусна Варна, рано сутринта на 15 февруари започна атака срещу Созопол и на следния ден го овладя, като плени един турски паша със свитата му, част от турския гарнизон и голямо количество оръдия, барут, патрони, сухар и т.н. При овладяването на Созопол и после при превръщането му във важна крепост и в основна база на руските морски сили съществена роля изиграха многобройните български доброволци^[1], на които българофилът А. С. Грейг, след като на 19 април пристигна тук с главните сили на Черноморския флот, спокойно гласуваше доверие, раздаваше оръжие и възлагаше отговорни разузнавателни и бойни задачи. От Созопол военноморските сили на Русия не само блокираха Босфора, като не пропуснаха турския флот в Черно море, но също участвуваха в освобождението на Месемврия^[2] и Бургас и самостоятелно освободиха градовете Анхиало^[3], Василико^[4], Ахтопол и укрепените пунктове Ениада и Мидия^[5].

Всички изследователи на войната са единодушни, че преминаването на Балкана от Дибич е образец на решителност и осторожност. Стара планина тогава бе непозната за русите, те изпитваха респект пред нейните висоти и на предстоящото й преминаване гледаха едва ли не като на героичния преход на Суворов през Алпите в 1799 г. И трябва да отдадем, заслуженото на граф Дибич — той осъществи със замаха на голям военачалник това преминаване, в което очакваше срещу него да бъдат и турските войски, и самата планина, и природните сили.

Преди всичко не прояви прибързаност. Макар че получи благословията на императора още на 9 юни, той изчака при Шумен падането на Силистра (припомняме — 18–19 юни) и след това пристигането на генерал Красовски с част от силистренските войски, които замениха обсаждащите Шумен. Своите сили Дибич изтегли напълно незабелязано за Решид Мехмед паша и ги прегрупира в три отряда: лява колона на генерал Рот с около 13 500 души, дясна колона на генерал Ридигер с около 9000 и резерв от 15 000 души, командуван от граф Пален (с резерва беше и Главната квартира). Проводници на двете колони бяха пак българи; на едната войводата Тодор Попов от Варна със своите 23-ма хайдути (неговата дружина първа се прехвърли на десния бряг на Камчия и с вълча стръв нападна турския лагер при село Ески Дервиш Йован^[6]), на другата — някакъв останал безимен „старец българин, знаещ от детство всички места около Камчия и по-далеч от нея с всички подробности за пътя към Анхиало, Месемврия, Бургас и Адрианопол“.

Началото на похода бе предвидено за 5 юли, но закъсня с един ден. При долното и средното течение на Камчия турците оказаха твърде слаба съпротива, та Ридигер осъществи переправа на 6 юли през нощта, а Рот — на 7 също през нощта. Планината не се отказа така негостоприемна, както я мислеха, та войските достигнаха линията Келелер — Монастир-кьой, още на 10 юли, два дни преди очакванията. „Вследствие слабата съпротива на неприятеля — ще четем в един документ от епохата — главното затруднение, което нашите войски срещат по време на прехода, са лошите пътища и горещината.“

И така на 10 юли войските превалиха билото на Стара планина и отрядът на Рот видя обширния Бургаски залив и в него — част от флота на адмирал Грейг; още същия ден Рот обсади Месемврия и след кратко сражение комендантът на крепостта Осман паша я предаде с 2000 пленници, 19 оръдия и голям запас продоволствие. Малко по-късно, на 13 юли, Ридигер след сравнително слаба съпротива овладя Айтос; в този град Дибич и Корзухин влязоха по едно и също време, но не можаха да се срещнат, за да си припомнят пожеланието на главнокомандуващия. На 16 юли Ридигер освободи Карнобат, а в същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро граф Пален граф Пален завладя Карабунар…

* * *

Историята се пише точно така, както направихме ние: „… а в същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро граф Пален завладя Карабунар.“ Изобщо тя обича да прекрачва на едро през времето и разстоянията, като не се заглежда много-много в отделните човешки съдби, които прегазва по пътя си. А точно това стори тя и там, в краткото сражение между Айтос и Русокастро.

Проводникът, който се присъедини към тях от Айтос, им каза, че това отсреща се нарича Капубаир. Когато го наближиха, посрещна ги честа и резултатна стрелба, та полкът се принуди да отстъпи малко и да се подреди за отбрана. Нито егерите, нито останалите части на 6 пехотна дивизия, които дойдоха малко по-късно, можаха да разберат кой точно и с какви войски е заел Капубаир; някои подхвърляха, че това са малки ариергардни части, вкопчили се с рядко срещана твърдост във височината, други споменаваха името на Ибрахим паша, който според сведенията сега би трябвало да се намира в Одрин — лично той излязъл с бьолюците си, за да отреже пътя на корпуса към юг.

Докато още се колебаеха, дойде заповед от генерал-адютанта граф Пален: дивизията да заеме боен ред и да атакува, за да се разузнаят силите на противника. Така и направиха. Полковете напреднаха с развети бойни знамена, редът им се огъна като подкова с изпъкналото назад. И тогава стана ясно, че никакъв Ибрахим паша не е срещу тях, а всичко на всичко стотина-двеста конника се бяха спешили и окопали на баира и с огъня си спираха и дивизията, и корпуса. И още нещо се видя тогава — тъй, както се бе извил бойният ред, храбрите конници се оказаха обкръжени от три страни: само да се открие пушечен и оръдеен огън, и след час не ще остане жива душа на хълма.

— Това няма да е сражение, а разстрел, масово убийство!… — каза дивизионният командир княз Любомирски, като се обръщаше към събраните при него командири на полкове. — Ще им предложа да се предадат. Не искам на съвестта ми да тежи безсмислената гибел на толкова хора. Дайте ми човек за парламентьор!

— Трудничко ще бъде, ваше високоблагородие — обади се Лебедев, командирът на 46-и пехотен. — Видях ги добре. Това са ирегуларни части, а сред тях няма да се намери човек да разбира френски поне що-годе.

— Алтернативата е ясна — намеси се друг от командирите. — Или да загубим време, докато повикаме турски преводач от щаба на корпуса, или да командуваме огън.

— Съществува и трета възможност — рече Любомирски. — Да намерим в дивизията човек, който да свърши тази работа.

И неочаквано в този момент се обади непознат глас, който на невъобразим руски език се вмеси в разговора на висшите началници на дивизията:

— Имате такъв, ваши милости. И то съвсем подръка…

Генерал княз Любомирски го изгледа изумено и попита:

— Този пък кой е?

Лебедев се изкиска:

— Не го ли знаете, ваше високоблагородие? Деншчикът на Корзухин. Ще се отдели от своя шеф само ако цялата артилерия на султана съсредоточи огъня си между двамата… И както виждате, не му мигва окото, когато реши да каже нещо…

— Не придиряйте много на човека, господа — застъпи се Корзухин за деншчика си. — Възпитанието си той е получил по тези баири, а не в петербургските салони.

— А, спомням си — кимна генералът. — Това е вашият българин, нали, господин подполковник? — Командирът на 12 егерски потвърди. — Вие сте прав, сега не е време да се занимаваме с неговото възпитание. Но той в такъв случай вероятно владее турски и може да ни послужи за парламентьор?

Роман Алексеевич не искаше да излъже, а в същото време някакво лошо предчувствие го караше да търси начин да заобиколи двойното предложение на Василий и княза.

— Не ми се вижда подходящ — рече. — В края на краищата той е един съвсем необразован човек, азбуката дори не знае. Е добре, такъв ли ще пратим да представлява армията на Негово величество?

— Защо не? Защо не? — махна с ръка Любомирски. — Онези, при които ще отиде, също не са завършили Сорбоната. И така, подгответе вашия човек, господин подполковник…

Когато Корзухин, на път към разположението на своя полк, остана насаме с деншчика, опита се да прикрие мрачното чувство, загнездило се в сърцето му, зад порой от строги забележки. Васил не го прекъсваше, но едно по-наблюдателно око би открило, че не го и слушаше.

— Спомняш ли си, твоя милост — рече той, ни в клин ни в ръкав, — когато есенес бяхме в нашия кьошк?

Този невероятен преход за миг обърка Корзухин.

— Е? — попита предпазливо. — Ние бяхме осем месеца в кьошка, кое по-точно да си спомня?

— Дето веднъж беше захванал да ме хвалиш и да ми благодариш. Тогаз те прекъснах, пък сега аз ти го припомням. И знаеш ли защо? Ако наистина си ми бил благодарен тогава, изпълни днес една моя молба. Позволи ми да отида при гаджалите в униформата на някой от нашите прапоршчици.

Повторно поразен, Корзухин спря и застана пред деншчика си. За пръв път, откакто съдбата ги бе събрала, Васил избягваше погледа му.

— Защо, за бога, толкова се натискаш да отидеш?

— Няма да ме разбереш, твоя милост — тихо отговори Васил. — Не само откакто аз се помня — от цели векове турчинът заповядва, а българинът е длъжен да превива врат: Сега искам аз да им заповядам, и то не какво да е, а: „Предай се!“ Разбираш ли ме, твоя милост?

Русинът се извърна — не искаше другият да види, че очите му са засмъдели…

След половин час от позицията на 12 егерски размахаха едно голямо, набързо сковано бяло знаме. Стрелбата от Капубаир престана, после и там някой развя бяла кърпа — споразумението за примирие беше постигнато. Нетърпелив, новопроизведеният прапоршчик Василий Георгиевич Силдаров скочи на крака, понагласи фуражката си и направи знак да му подадат знамето.

— Върви, Василий! — изпрати го Роман Алексеевич. Произнесе го така, че думите му прозвучаха като благослов.

Васил Силдаря грабна бялото знаме и като стъпваше весело, го размахваше над главата си тъй, както някога бе виждал да правят по сватбите.

Корзухин остана на мястото си, но не снемаше поглед от него. Василий продължаваше да крачи игриво и огласяше смълчаната „ничия земя“ с произнесени високо изрази на турски език. Русинът не разбираше съдържанието, но отлично схващаше тона им — господарски, присмехулен, надменен, самонадеян. Когато деншчикът стигна около средата на наклона, стана нещо, което Корзухин не проумя. Горе, иззад камънаците на Капубаир, се изправи един турчин в скъпи, извезани със сърма дрехи и оръжия с позлатени дръжки. Щом го видя, Василий спря и двамата останаха за малко така един срещу друг — неподвижни, мълчаливи, настръхнали. После парламентьорът направи крачка-две и отново извика нещо; колкото и да не говореше турски, Корзухин отгатна, че то съдържаше и някакво име. Тогава турчинът извади от кожения си пояс пищов, прицели се бързо и гръмна. Куршумът така тласна деншчика, че той разпери ръце, изпусна знамето и се свлече надолу по склона.

— Василии-и-и-й!… — изкрещя Корзухин.

И забравил всяко чувство за самосъхранение, забравил задълженията си на командир, затича се с всички сили към падналия парламентьор. От другите полкове започна безредна стрелба — солдатите стреляха без заповед, за отмъщение. Но до битка не се стигна: след този единствен изстрел турците обърнаха гръб, метнаха се на конете си и побягнаха далече от Капубаир.

Когато стигна до подножието на хълма, Корзухин завари деншчика си да лежи с лице към земята. Като викаше с безумен глас името му, той го обърна по гръб. Върху куртката се аленееше прясно петно кръв. Прихванал ранения като дете, офицерът проплака:

— Василий… Отговори ми, Василий!…

Българинът уморено отвори очи, позна надвесения над него подполковник и на устните му се появи нещо като усмивка.

Корзухин изговори през сълзи:

— Ну что, Василий, жить будем?

Раненият намери сили да кимне:

— Жит… жит… твоя…

Не можа да завърши. Главата му се свлече като подкосена върху ръката на русина, а тялото му неестествено натежа.

„В същия ден след едно кратко сражение между Айтос и Русокастро…“

* * *

През изминалите десетина години Тахир ага безброй пъти се бе връщал към нявгашния разговор с Георги Силдаря. И никога не бе откривал смисъла на оная дума — тътени. Усещаше, че зад нея се криеше нещо заплашително, ала каква бе същинската мисъл на Силдаря — това аянът никога не проумя. През годините Тахир ага последователно бе допущал и отхвърлял много предположения, люшкал се бе в догадки, търсил бе да строши черупката на думата „тътени“ и да открие нейната ядка, ала винаги бе удрял на камък.

Първият път, когато му се стори, че съзира някаква светлинка да мъждука в мрака, беше, когато получи онзи дързък хабер от Генчо Къргов. Предишното, онова в 1237 година от Хеджира, беше нищо и половина, дупка в морето. Е, съзаклятничили, събирали барут и оръжие и… толкоз. Голяма работа, че двайсетина души на акъла на Силдаря решили да катурнат падишаха и целия девлет. Но когато човек като Генчо Къргов, дето признава над себе си само бога тръгне да отива при московците, за да им се подчини доброволно, това вече значеше нещо. Да, светлинка беше този хабер, но аянът и тогава не повярва много: хайде холан, ще се надигнат две дузини генчокърговци, че ще надвият синовете на Пророка, които, кажи го, са завладели половината Европа…

После обаче, когато се изпълни меракът на Тахир ага и той, начело на конницата си, отиде на бойното поле, съвсем ясно видя, че днешните синове на Пророка хептен, ама хептен не приличат на ония, които са развявали знамето с полумесеца по Европата; сегашните някак прекалено умеят да обръщат гръб на врага, да бягат, замислени само за имането си. Това обръщане на гръб Тахир видя, уви, много пъти. Още от Бургас. С колко табора разполагаше пашата при Бургас, това аянът не знаеше. Но че по брой хората не бяха под пет хиляди, в това можеше да се закълне и да заложи честта си. И какво стана? Щом се появиха корабите на московците, всички, от пашата до последния келяв зебек, захванаха да се оглеждат като зайци, вместо да се втурнат, както подобава на войници на Пророка, да посрещнат неверниците с огън и желязо. Сетне резилът стана още по-голям. Оня московски ганералин с мъчното име^[7] слезе на брега с — да има, да има — хиляда войника. Какво са хиляда войника срещу пет хиляди? Да, ама петте хиляди се задоволиха да гръмнат веднъж-дваж срещу неверниците и офейкаха, като им оставиха в ръцете хубавия Бургас…

Горе-долу същото стана и при Камчията. Такъв пашалък, какъвто караха тогава, Тахир ага май не помнеше през живота си. Не бяха малко народ, от един алай не падаха по-долу. И време имаха предостатъчно. Ала вместо да си плюят на ръцете и да строят табии и беклемета, да вдигат стени и мазгали, войските разпънаха чадъри, над огньовете цвърнаха чевермета и пилафи, вместо заповеди и изстрели, чуеха се само дайрета и гласове, очевидно смазани със забраненото от Корана питие, удариха на маанета… И лекомислие: „Лафдър, Москов геледжек имиш…“^[8]

Лафдър, лафдър, пък когато изгърмяха топовете на генералина с още по-шантавото име^[9], унищожителите на кебапите съвсем забравиха, че трябваше да бъдат и унищожители на неверниците и хукнаха…

Потрети се същото и при Айтос. Уж отрано построени позиции, уж това, уж онова, а щом се появиха конниците с дългите саръци^[10], воините на правата вяра пак си плюха на петите и запрашиха на юг…

След всеки позор, на който ставаше свидетел, Тахир ага неволно прецеждаше през зъби все оная проклета дума — „тъ-те-ни“. Тук, сред войната, той най-сетне проумя смисъла, който Силдаря бе влагал в това слово. „Тътени“ значеше предвестници — предвестници на една назряваща буря, в която могъщата ислямска държава ще се скапе от само себе си и от вътрешни и външни удари, а на нейно място, като филиз от уж мъртъв пън, ще се възроди царството на тукашната рая, на българите.

Стигнеше ли до такава мисъл аянът, кръвта се качваше в главата му и като чукове удряше в слепите очи. И дива омраза сграбчваше душата му — омраза към Георги Силдаря. Защото за рухването на своя свят Тахир ага — такова беше неговото мюсюлманско виждане на нещата — стоварваше вината върху Георги Силдаря и злата му прокоба. С тази омраза живееше агата в последните месеци, тя крепеше ръката му, когато хвърляше своите куршуми срещу неверниците, пак тя го възпираше да не налапа дулото на пищова при вида на всяко поредно бягство…

Като изоставиха и Айтос, аянът вече не можа да понесе срама и със своите стотина — сто и петдесет конника се отклони от сганта на бегълците, изведе ги на един баир и им каза: тук ще умрат до крак, но ще спрат неверниците. Бяха сливналии, познаваха нрава му, та и да не бяха на неговия акъл, никой не посмя да гъкне. Окопаха се как да е и си сториха укрития и току след йойле намазъ^[11] първите московци се зададоха откъм север. Със студени очи Тахир ага ги гледаше как приближават, тъпчейки земята на падишаха, и мрачната решителност растеше в гърдите му. „Почакай, Силдар — говореше мислено, — сега ще видиш какви са твоите тътени!…“ Изчака московците да приближат до сигурен изстрел и едва тогава изрева:

— Атеш!^[12]

Видя как неколцина се повалиха, а останалите търтиха назад, та сърцето му възликува: „Тътени, а? Туй ли са те, твоите тътени, Силдар? С тях ли ме заплашваше?“ А на своите извика:

— Ето ги московските аслани, кардашлар! Гледайте ги хубавичко, гледайте туй, което те ви показват — червена е кръвта и бели са петите им. Така е, когато насреща си имат истински мъже и воини на Пророка!…

Започна честа стрелба от двете страни, после московците удариха на юруш — толкова неравни бяха силите на двете войски, че приличаха на безбрежно море и на самотен камък срещу него. „Толкоз по-добре — реши Тахир ага. — Нека видят що значи войник на правата вяра!“

Полковете напреднаха и скоро обхванаха баира от три страни. Вече можеше да се очаква развръзката, когато тия шашави московци спряха там, докъдето бяха стигнали, и отново загубиха близо един сахат време.

— Аян ефенди — рече някой, — виж, вдигат бял байрак.

— Галиба ще провождат илчия — обади се друг.

— Вдигнете и вие някакъв бял пешкир — изсмя се Тахир ага. — Да ги чуем, тези бабаити. Погледнеш, че са решили да се предадат…

Развяха и те бяла кърпа и точно отсреща изскочи един забитин — дори от толкова далече личеше, че е млад и че е пременен в нова-новеничка дреха. Пристъпваше леко и размахваше над главата си белия байрак. Не чакаха много, за да разберат, каквото имаше да им казва — щом дойде на разстояние, от което можеха да чуят думите му, той захвана да вика по турски, че са обкръжени и че московският паша им предлага да се предадат, та да не се пролива излишно кръв.

Чу се, как някой от Тахираговите хора въздъхна примирително:

— Няма как, май ще трябва да послушаме момчето. — И добави философски: — Кесилмейен ел упюлмейе гйерек^[13]…

Аянът се постара да пропусне тези думи покрай ушите си, а в същото време със скръстени на гърдите ръце и с надменна усмивка на устните гледаше наближаващия московски илчия. Щеше да го дочака тук и да му каже, каквото подобаваше да се каже. Но изведнъж усмивката му се стопи и изчезна — нещо в този кръшен забитин му се стори познато. Развърза ръце, потърси пипнешком и намери бича си и вдигна дръжката му пред очи; имаше на дръжката една малка дупчица и Тахир ага бе открил, че ако гледа през нея, вижда по-добре и по-ясно.

Погледна и всичката кръв се изтегли от сърцето му. Не се беше измамил: към него жив, подмладен, гиздав, дръзко ухилен пристъпваше не друг, а Георги Силдаря!

Илчията на московците дойде толкова близо, че вече се виждаше ясно и с просто око. Нямаше грешка, туй наистина беше силдаровската мутра, както на езика му беше силдаровската насмешлива дързост. Тахир ага се изправи. Оня, обесеният преди десет години, го видя, също го позна и спря неподвижен. Дълго се гледаха един друг в очите — никой не мигваше и никой не отместваше поглед. Пръв се опомни илчията и с господарски повелителен глас запокити в лицето му:

— Давранма, Тахир ага! Давранма, теслим ол!^[14]

Впи зъби в устната си аянът, докато две пурпурани вадички обагриха брадата му. После изрече нещо, дето нито един от хората му не разбра:

— Тъ-те-ни!… — И повтори: — Тъ-те-ни!…

Сетне измъкна пищов и го изпразни в гърдите на илчията. И докато вестоносецът се търкаляше надолу по баира, заповяда на своите:

— След мен!…

Като обезумял затича назад към конете. Не се помая да намери своя кон, а се метна на първия, който попадна пред погледа му, заби махмузи в слабините на животното и полетя в луд бяг.

Хората му го последваха.