Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

2

Привечер дружината спря на Агликина поляна. Там, където от памтивека се сбираха хайдушките дружини. Индже щеше да разпусне своята…

Наглед всичко беше, както обикновено — неколцина разседлаха и спънаха конете, други се разшетаха за съчки и сухи клони, трети на бърза ръка заклаха овцете, пренесени дотук вързани като бохчи зад седлата. Наглед!… А в същност всички усещаха тъжната съдбовност на този час; усещаха я, плахо я чакаха, преживяваха я, преди да се е сбъднала.

Когато лумнаха огньовете и овцете, набучени на шиш, цвърнаха над тях, Кара Колю бавно повлече крака към войводата. Беше възнисък и набит, косата му, някога катраненочерна, сега беше съвсем посивяла (Колю байрактар на възраст беше колкото Индже, ако не и някоя година по-стар) и покрай нея лицето му, открай време мургаво, изглеждаше черно като на арапин. Подобно на другите хора, прекарали по-голямата част от живота си на седлото, той вървеше тромаво, с разкривени крачки, почти несръчно.

Застана пред седналия на земята Индже, помълча, бутна с палец калпака към темето си, премести се от крак на крак и най-сетне попита късо:

— Сега ли?

Прекарали трийсет години един до друг, те нямаха нужда от повече думи.

— После — отговори Индже Стоян. С това „после“ хитруваше със съдбата и крадеше от нея още един час. И с гузно съзнание обясни: — Нека се нахранят момчетата…

Нищо не рече Кара Колю и се отдалечи със своята смешновата, клатушкаща се походка.

Но часовете минават бързо. И най-бързо — крадените. Когато и последният кокал беше оглозган, Индже се изправи, отмахна с привично движение дългите си коси и изчака хората да сключат кръг около него.

Петдесетте му години бяха променили много неща в него, но едно бяха пощадили — снагата му. Снагата му — все тъй права и висока, тънка като на юноша и гъвкава като на хороводец; нали заради нея преди три десетилетия притуриха към името му „индже“?

Огледа се Индже Стоян. Седемдесет чифта очи бяха вторачени в него, чакаха думата му.

— Знаете какво имам да ви кажа, нали?

Никой не му отговори. Ала в това мълчание имаше нямо потвърждение, не и ням въпрос.

— Това е, братя. Последен път ще преспим заедно край огньовете, а утре — към четирите краища на света. Ние с Колю поемаме на север, към Влашко или Молдова. Вие… вие накъдето ви потеглят сърцата. — Той отново обиколи с поглед скупчените около нозете му мъже. — Ако някой има още хесап за уреждане, нека още тази нощ го уреди с Кара Колю. Зер утре ще бъде късно…

До шепот изтъня гласът му и после млъкна. Мълчаха и другите. Най-после се обади Марин Дръндар от Топлешките колиби. Вече петнайсетина години беше в дружината. Животът и орисията му — като на мнозина: бей някакъв насилил Мариновата невеста, а Марин сетне му строшил главата с топора и хайде в Стара планина. Имаше хриплив и като че продран от викане глас.

— И защо ще се делим, войводо?

Индже Стоян помисли и отвърна тихо:

— За нас вече няма живот по тези места, братя. Превиха глави недоволниците. Даалиите се оядоха и мирясаха; крепят се само Дели Кадри Пиргозлията и брат му Бекли Мехмед, ама и те, чувам, кандисали за по едно пусто аянство на султана ибрици да станат. Пазвантоглу си умря от охтика във Видин и царщината му се разпиля от само себе си. Остана ли друг? Не, само ние. А срещу нас — всичките паши и всичките султан Махмудови низами. Рано ли ни е майка родила, късно ли… Това е, братя. Ще загасим утре огньовете, ще се прегърнем за последно и…

Пръснаха се седемдесетте хайдути из поляната на групички по двама, по трима. Когато останаха сами, Индже Стоян кимна на байрактаря си:

— Повикай ги.

Кара Колю пак го разбра. Но този път за всеки случай попита:

— Тримата?

— Тримата — потвърди войводата. — Кара Танас, Георги Силдаря и Сяро Барутчията. Да дойдат ей там, под оня дъб.

След малко петимата мъже се събраха. Предвидливият Кара Колю пренесе няколко разпалени главни и чевръсто скъта весел огнец.

Сяро, човек-планина, беше грамада от мускули и кости. Главата му — плосколика, месеста, без вежди, украсена само от два провиснали мустака — сякаш излизаше направо от раменете: така дебел и силен беше бръснатият му врат.

До него седеше Кара Танас, хайдутинът от сливенското село Катунище — същото онова, за което казваха: „Осем къщи — девет хайдутина.“[1] Висок, жилест, с тънко изрязани черти беше Кара Танас, постоянният израз на лицето му бяха потиснатостта и тихата печал, само в битките срещу турците се променяше — тогава то се изкривяваше от ярост и в замислените очи бликваха ненавист и зла стръв. Кара Танас не отстъпваше на Сяро по сила, но неговата сила беше друга, не като Сяровата; ако Сяро можеше да се оприличи на канара, дъб-столетник или бик, пъргавината на Кара Танас напомняше рис.

Третият от повиканите, Георги, беше висок почти колкото Кара Танас, но имаше толкова широки плещи, че изглеждаше по-скоро нисък. И неговото тяло като на грамадния Сяро излъчваше първична сила — нали заради нея го бяха прякоросали Силдар!, — но тя бе съчетана с Кара Танасовата гъвкавина и подвижност. Лицето му — правоъгълно, кокалесто, сякаш издялано от камък — беше живо, многоизразно: широкото гладко чело подхождаше на мъдрец, тънките чувствителни ноздри — на сладострастник, гъстите триъгълни, вежди — на злосторник, а черните подстригани мустаци — на славолюбец. Само маслинените му очи не можеха да се определят с една дума; те подхождаха на всякакъв човек: сега жестоки, след минута кротки и тъжни, след още една — несдържано весели.

— Е, чухте преди малко — уж бодро рече Индже, — ще се разделяме. — Помълча малко, но никой от тримата не проговори; само Сяро изръмжа неопределено. — За другите казах: всеки да хваща пътя си. Но за вас тримата искам да зная кой какво е избрал за себе си.

— Аз ще се върна в Сливен — пръв се обади Барутчията. Имаше такъв глас, сякаш бичкия пъшкаше над дебела талпа. — Ще се върна и ще подхвана стария занаят.

— Ти, Танасе?

— Тук, в Стара планина ще остана, войводо — глухо отговори запитаният. — В Катунище ме чака въже. Да тръгна по чужди земи не искам. Сговорихме се с няколко момчета — той кимна към огньовете и тъмните фигури, налягали край тях, — тук, в гората ще останем. Досега ни е хранил и приютявал Балканът, невям и занапред няма да ни отблъсне.

— Хубаво! — откъсна се от устните на Кара Колю.

— А ти, Силдар?

— Да ти кажа право — и аз не зная, войводо. Мислих, мислих, нищо не измислих. Но май ще взема жената и челядта и — подир тебе. Нататък върви работата. Пък където си ти, там и ръцете на Георги Силдаря няма да останат яйляк.

— Колко деца имаш?

— Осем. — Черните зеници на Георги грейнаха самодоволно. — Осем живи, искам да кажа: пет момчета и три дъщери.

— Добре си се потрудил, няма какво — вметна полугласно Сяро.

— И сега къде е семейството ти? — продължи да разпитва Индже.

— А, не съм луд да ги оставя в Сливен, та всеки да разбере от какъв корен са издънки. На село са, войводо. На село са и в селото всички знаят, че баща им е овчар някъде в Добруджа.

— Хубаво! — отново се обади байрактарят. Можеше да каже това свое „Хубаво!“, понеже той единствен знаеше мислите и кроежите на Индже Стоян.

Войводата поклати глава:

— Не, няма да дойдеш с мене, ще се върнеш в Сливен, Силдар. Аз разпуснах дружината, но вас тримата — не. Ще…

— Значи заедно ще вървим? — с надежда го прекъсна Кара Танас.

— Не, братя. Ще се разделим, но от клетвата ви още не ще ви освободя. Били сте ми верни, верен съм ви бил и аз. Та и сега: ще чакате знак от мене, ако трябва — сто години ще го чакате, но получите ли го, на часа̀ с днешната вярност да се наредите под байрака ми. Давате ли обет?

— Даваме — нестройно отговориха тримата, но Сяро дотури:

— Ама не те разбирам твърде добре, войводо.

Индже им обясни. Той искаше Георги Силдаря и Сяро Барутчията да се върнат в Сливен, но даже да умират, да не показват, че се познават. Кара Танас нека остане в Сливенския Балкан, ала и той да не се познава с другите двама. Какво си бе наумил войводата, не им каза. Но десет пъти рече и клетва даде, че ще бъде ден, когато ще прати хабер за тях. Това беше заветът му.

Повториха клетвата си. Повториха я простичко, но Индже знаеше: такива хора рядко изричат дума, ала изрекат ли я веднъж, умират за нея.

— Дайте ми по един нишан, братя. Ако не мога сам да ви потърся, подчинете се на човека, който ще ви покаже нишана. Дайте ми по нещо, дето и в преизподнята да го видите, пак да го познаете.

Какво можеха да му дадат тези хора? Какво свое нещо имаха, че да му го дадат? — Освен ризите и потурите — пък комай и те също, — всичко у тях бе ягма, плячка.

Но дадоха му. Георги Силдаря свали от кутрето си желязното пръстенче; преди години то бе красило пръста на една хубава кадъна някъде към Бунар-Хисар. Кара Танас се раздели с прочутата си сребърна кутия за тютюн, цялата покрита с резки; всяка резка по нея означаваше един убит агарянин. Сяро Барутчията свали от дебелия си врат златната пендара. Никога не се делеше от нея: пробил я беше с гвоздей и през дупката прокара обикновена конопена връв; нито той знаеше, нито другите можеха да му кажат, че върху нея личеше образът на българския цар Иван Асен ІІ…

— Господ да ме убие, ако знам какви ще ги бъркам в Сливен — изпъшка Георги.

— Помислил съм и за това — рече Индже Стоян и кимна на байрактаря си. Предугадил, както винаги мислите му, Кара Колю вече му подаваше пет торбички. — Тази е за тебе — подаде войводата първата торбичка на Сяро. — Злато. Да имаш, докато потръгне пак занаятът. Тази вземи ти, Танасе. Ще ти бъде трудно, дорде се укротясат гъжвалиите и си събереш ятаци. А тези три са за тебе, Силдар. Баш търговец в Сливен искам да станеш.

— Търговец? — искрено се смая хайдутинът.

— Търговец. И няма да стискаш парите, щедро ще ги харчиш… — Чак сега се засмя Индже. — Все едно че са крадени… От мен запомни едно: турчинът е подозрителен и се бои от бедняка, а от богатия страх няма.

Главните пред нозете им се събориха шумно и от тях полетяха хиляди огнени пръски.

Индже Стоян се изправи:

— Запомнихте ли завѐта ми? Тогаз… Е, прощавайте, братя…

Бележки

[1] Турска поговорка от епохата.