Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

7

— Няма ли в тая къща кой да почерпи по една ракия бе? — провикна се по едно време Мавроди Коджакара.

Пею Смеденов щеше да издума нещо от рода на: „Не е дошло още време за черпене“, но Трънка го сряза с поглед.

— Тъй ами! — отговори вместо мъжа си и тръгна да намери ракията. — Ракиено време е…

Цялата работа беше в това, че както по-късно Мавроди се шегуваше, Бяно беше съвсем сдрефил. Шетнята в къщата го бе напълно объркала — тайнствената и по своему тържествена шетня на жените, важните им лица, когато влизаха и излизаха от собата, хараниите с вода, къкрещи над огньовете в двора, тефтикът и другите кърпи, които се появяваха в ръцете на жените и пак изчезваха, всичко това създаваше една обстановка, сред която той, уж корав и силен мъж, изглеждаше безпомощен и (пак израз на Мавроди) сащисан. А когато от собата започнаха да се чуват провлечените викове на Яна, Бяно вече окончателно изпадна в това свое състояние на безпаметен смут.

Трънка внесе ракията и мезетата и със себе си въведе и хаджи Людскан — и той водеше жена си да помага при бабуването. Сигурно Трънка му бе подшушнала нещо навън, та той се престори на сляп за объркването на стопанина, нито изрази изненада от тази ракия по никое време.

Пийнаха по глътка и хаджи Людскан, уж да разсее Бяно, рече:

— Чухте ли тоя маскара, Димитраки чорбаджи, що е сторил?

— Маскарлъкът не е само негов — каза Коджакара. — А и на всички лицемери и бъзливци, дето са й отказали подслон…

Трънка видя, че брат й, още замаян от онова, което ставаше в къщата, не даваше ухо за разговорите на мъжете. Напрегна се да намери как да промени овреме разговора, но умът й не роди нищо. А в същото време мъжът й, както е думата, наля масло в огъня:

— За какво хортувате бе, хора? Нищичко не ви разбирам. Какъв е тоя маскарлък, дето го е сторил Димитраки чорбаджи?

— Какъв ли? — отговори хаджи Людскан. — Напъдил вчера братовата си дъщеря. А нощес майка й, Жечка Стефанова, се обесила.

— Коя бе? — продължи да пита Пею Смеденов. — Да не е Божура?

— Коя? — събуди се Бяно. — Коя рече?

Трънка така сплете пръсти, че ставите й изпукаха.

— Болките на Янка зачестиха. Гаче ли скоро ще се освободи…

Бяно остана глух за това нейно вметване.

— Коя рече, хаджи? — сега не говореше, а крещеше.

— Божура Стефанова. Тоя мръсник Димитраки я натирил.

— Я разкажи, я разкажи! — подкани Пею, който не разбираше отчаяните знаци на жена си.

Хаджи Людскан разказа, каквото знаеше. И завърши:

— Това е. Димитраки я изгонил. И оттук захваща една, дето да се чудиш за корене ли е Божура, за оплакване ли.

— За корене ли? — попита Бяно; личеше, че е съвсем искрен в почудата си.

— А, как щяло да е за корене! — отвърна му Пею. — Това в корема й да не е дошло така, от Светия дух, както на Богородица?

— Срамна, срамна е тя — обади се Мавроди.

— Ти бе! — сопна му се неочаквано Трънка. — Ти пък от кога стана такъв добронравник?

— Не ма, Трънке. Думата ми беше за друго. Момичето отишло при всичките си дружки подслон и закрила да дири. И при вашата братовчедка Зафирка отишла, внучката на дядо Танас Нишанлията. Никой не намерил в къщата си две крачки място за прокуденицата. И Зафирка също.

— Аз турски много-много не отбирам…

Силен вик долетя откъм собата и прекъсна изречението на Пею по средата. Бяно извади шарена кърпа и избърса челото си. И само Трънка разбра откъде се бе намерила тази пот в хладната одая…

— Та какво с твоя турски? — попита хаджи Людскан.

— Едва го ломотя с мливарите, думам — продължи Пею, — ама една тяхна приказка зная: „Кенди дюшен агламаз“.[1]

— Що искаш да кажеш? — озъби се насреща жена му.

— Ясно е какво иска да каже — рече вместо него хаджи Людскан. — Можеше и да не си трошиш езика на турски, нашата „Кой каквото е дробил, това сърба“ не е по-лоша. Тъй ли е, Пейо?

— Точно тъй.

— Точно тъй ли? — повиши глас Мавроди Коджакара. — Мигар искаш да кажеш, че ако Божура Стефанова беше почукала на твоята порта, ти също щеше да я изпъдиш като куче?

Пею Смеденов опули очи, сякаш не проумяваше как се е намерил човек, който да гледа снизходително на така опозорена жена.

— Че моят дом да не е бардак бе, та да става подслон на разни гювендии?

Бяно се наведе застрашително напред. Ала за разлика от преди, Трънка този път успя да предвари бурята:

— Я си събирай езика зад зъбите! — изхока тя мъжа си. — Когато било да оплюеш човека, не си бил чак толкоз бос в турския, а? Бардак, гювендия… Когато ще си отваряш устата, първо помисляй за кого ще изпадне дума от нея. Нито нашият дом е бардак, нито Божурка Стефанова е гювендия, тъй да знаеш.

Навярно нямаше втора жена в Сливен, която да би дръзнала така да среже мъжа си. Но Трънка всички я познаваха, та нейното репчене не направи впечатление никому.

— Аз съм на Трънкиния акъл — каза Мавроди Коджакара. — А ти, хаджи? Ти как я виждаш тази?

Хаджи Людскан изчака да заглъхне поредният вик от собата.

— Не знам — сви рамене той. — Не мога да отсека така, с едно слово. От една страна си думам, че за всяка грешка трябва да има и прошка и че не е редно млада жена да се изхвърля като парцал на улицата, да се осъди на несрета. Ами че тя можеше да стане играчка в ръцете на първия катил, който я срещнеше…

— А другата страна, хаджи? — попита Пею Смеденов, който се бе видял да остава сам срещу всички.

— Има и друга страна — въздъхна непресторено хаджи Людскан. — Баща съм на момчета, ама и на момичета. Божура Стефанова аз не познавам. Но и да я познавах, и близка да ми беше, щях много да се размисля. Защото не ми е все едно дали под един покрив с моите момичета ще се приютява и пример, който не би ми се щяло те да следват.

И пак сториха място в разговора за едно стенание на Яна.

— И какво е станало с братаницата на Димитраки? — попита Бяно. — Знае ли се участта й?

— Как не — отговори Трънка и за пръв път показа, че мълвата не е отминала и нея. — Един турчин се е показал по-християнин от всички сливенски християни. И я прибрал от улицата.

— Хаджи Рифат — добави с добродушна усмивка хаджи Людскан. — И сабахлен разправял в кафенето: Където двама гладуват, все ще се намери залък за трети…

— Шшшшт! — сложи пръст до устните си Трънка. — Тихо! Оттатък май е…

Оттатък наистина бе минутата на великото тайнство на начеващия се живот. Зачестиха викове, изпъшквания, неразбираема тупурдия и най-сетне Силдаровият дом се огласи от врясък на новородено.

— Честито, бате! — първа в одаята се опомни Трънка. — Честито? Баща си вече!…

След нея всички заговориха в един глас. И още се надприказваха, когато на вратата цъфна Неда, ухилена до ушите.

— Пею и Мавроди да не вирят нос! — извика. — И Бяно е мъжки баща!

Нова гълчава, още по-весела, изпрати думите й. Мавроди даже извиси глас и запя:

— Добре ни дойде, юначе!

Юначе, море, юначе,

убаво ръка целувай

да не посрамиш татка си,

татка си, со все майка си…

Трънка побутна брат си по рамото:

— Хайде. Не се пули такъв — оттатък ще те водя. Да си видиш рожбата. Че и Янка да видиш.

Когато се появиха в другата стая, четири-петте жени, които се суетяха там, се отстраниха. Бяно видя най-напред Нехиря ханъм. Тя правеше нещо в едно корито и като го забеляза, вдигна ръце. Почти закрито в шепите й, толкова дребно беше, се червенееше и приплакваше детето. Бяно го погледа, после премести очи на менсофата. Яна, завита с чаршафи, със залепнали върху челото потни коси, му се усмихваше безсилна.

— Бяно — прошепна тя, — кажи, че си радостен, Бяно!…

Все така вдървен (на другия ден из Сливен щеше да се приказва, че си бил глътнал езика от мъжка гордост), той пристъпи до менсофата и прекара длан по мокрите коси на Яна.

— Хайърлъсъ олсун[2], Бяно Абаджи — провикна се през яшмака Нехиря ханъм. — Да е жив и здрав новият Георги Силдаря!

— Георги ли? — попита все още унесен Бяно. — Че защо Георги?

— Как защо? — рече една от жените. — Да продължи името на дядо си.

Замълчаха. Другаде бащите презглава бързаха да дадат име на сина си, пък този тук… Трънка се опита да му помогне:

— Че нали нашият Георги вече го продължи?

— Руско тогаз, Руско — рече друга от жените. — На бабалъка…

Бяно погледна объркан жена си.

— Боян ще го наречем — с неочаквана твърдост каза Яна. — Не на дядовците — на баща си името нека да носи. — На най-добрия баща на земята…

Беше необичайно — рядко се случваше да кръстят дете на името на жив баща, — но това решение внесе облекчение, а заедно с него и оживление в собата. Заваляха поздрави и пожелания. Трънка отново смушка брат си и му посочи коритото. Като не я разбра, тя излезе навън, върна се и хвърли във водата една златна махмудия.

— За тебе, бабо Нехиря! — рече бодро и радостно. — За тебе, че донесе мъжка рожба в този дом!

Това беше повече от достатъчен, „царски“ бакшиш, та затова всички се почудиха, когато видяха Бяно да вади още една махмудия.

— Вземи, Нехиря ханъм, вземи! И човешката доброта може да се превърне в злочестина, ако върви ръка за ръка с немотия…

Другите щяха да припишат и щедростта, и това объркано слово пак на Бяновата гордост, че е станал баща на мъжко дете.

Единствената, която го разбра, беше Трънка.

Бележки

[1] „Който сам падне, не плаче“ (турска поговорка).

[2] „Да е честито!“ (тур.).