Цончо Родев
Тътени (32)

3

Уж гледаше в чарковете, пък умът му упорито търсеше месеци назад, връщаше го в онази лятна сутрин, когато седеше на кьошка в чудния хаджи Михалов дом, гледаше поовехтялото джубе на домакина, срамеше се от предвзетостта на празничните си дрехи и… имаше непреодолимото чувство, че е сторил голям, гибелен пропуск. Повече от половин година измина оттогава, а това чувство не намаля.

Вече месеци наред Добри Желязков усещаше с цялото си същество, че нещо ставаше в Сливен. Познаваше своя град — бе роден тук, а като шекерджийче бе научил и всеки камък и всеки зид от него. Нещо ставаше! То витаеше във въздуха, разнасяше се с пушеците от комините, долавяше се в изпънатите лица и напрегнатите очи на людете, пълзеше подмолно като къртица в дупката си; то караше възрастните да се оглеждат предпазливо и да претеглят думите си, жените — да се стряскат, когато гост потропа на портата, децата — да снижават гласчетата в игрите. Да, нещо ставаше, а Добри не можеше да открие какво в същност бе това „нещо“. И се измъчваше, че е останал настрана от кипежа и доверието на хората, а двойно се измъчваше от съзнанието, че лятос бе на една стъпка да научи всичко от устата на хаджи Михал хаджи Василов и… не прекрачи тази стъпка.

В живота с превратната съдба, който го чакаше занапред, той много пъти щеше да изпада в днешната безпътица и в днешното раздвоение между самотните радости на жадния за успех човек и мъката да си останал настрана от народните работи. Но все още беше рано, за да може Добри да схване тази безпътица и раздвоеност като своя орис. Сега само се измъчваше. И подгонен от тази болка, той стори нещо, което сам не би повярвал за себе си — посред бял делник заряза становете, поизми се и тръгна надолу към чаршиите и пазарите, воден от смътната надежда, че случайно ще открие името на онова, което бунеше Сливен.

Новоселската река бе придошла от снеговете, които се топяха горе, в Стара планина, та Добри не можа да я пресече на близкия брод — там камъните, които лете стърчаха високо над водата, сега лежаха до две педи под повърхността й, — а слезе доста надолу по течението и премина по гевгирлията мост, който водеше към Ямалъ Оглу джамия.

Докато прекосяваше турските махали Ески Джами и Айше Хатун, той забеляза как при появяването му приказките на агаларите, излезли на припек пред къщите си, секваха и преминаваха в шепот, усещаше недоверчивите им погледи, които го посрещаха от края на улицата, следваха го през цялото време и го изпращаха чак до другия край.

Изпита облекчение, когато при Ески джамия излезе на по-широкия сокак, който водеше към конака. Но това чувство не продължи дълго. Друг път Добри щеше да мине, изпълнен с безразличие към хаплювците-заптиета пред конака, но недоверчивите погледи на агаларите събудиха у него неясна тревога и смут, та краката му сами свърнаха надясно към Машатлъка, за да избягнат и конака, и онези, които бяха в него. Чак някъде около Сахатя (така наричаха тогава часовника и неговата кула, започнати още през миналия век от аяна хаджи Юсмен и завършени в началото на този, деветнадесетия, от приемника му Мехмед ага, русчуклията) един глас го повика:

— Какво, Добре? Май, не ти се дощя да попаднеш пред очите на хългъзниците от конака?

Беше хаджи Рифат. Добри щеше да отговори нещо троснато, но благата усмивка на стареца го разоръжи. И само смотолеви:

— Ами, не съм сторил никому зло, та няма защо да ги отбягвам.

Хаджи Рифат поклати глава:

— Нещо се мъти, Добре, което не само тебе, но всички ни кара без вина да се чувствуваме виновни. Не го зная какво е, но го усещам ей тука, по края на пръстите си, на върха на носа си. Ще дойде то, непременно ще дойде, пък тогаз „алтта каланън джанъ чиксън“^[1].

— И какво ще правиш ти, дядо хаджи, когато туй, дето се мъти, дойде?

Хаджи Рифат помисли, после показа часовника до тях:

— Двамата с тоя ще правим едно и също. — Той посочи мраморната плоча, вградена в стената на часовниковата кула. — Тук е казано: „… ще разчита на благодарността на тия, които го гледат от четири страни.“^[2]

Старият човек поздрави и отмина. Изглеждаше по-приведен от обикновено, сякаш притиснат от мисълта за онова, което наближаваше.

Ето, и хаджи Рифат също. И той усещаше идващата буря…

Добри постоя така, после продължи пътя си към Сарашката чаршия и Аба пазар. И сега навсякъде виждаше следите на онова, „нещото“ — в оределите посетители в кафенето на Мустафата, в празните дюкяни на търговците, в угрижените лица на минувачите.

Чак до шадравана на Аба пазар той най-сетне зърна едно познато лице — при вратата на пустия дюкян на Георги Силдаря стоеше Бяно, клюмнал нос и зазяпал се някъде на север. Знаеха се само от три месеца, но за това време Добри се увери, че двамата „си разбират от лафа“. Разбират си от лафа, а не — че си приличат. Напротив. Добри не притежаваше нито волската сила (веднъж на зияфет по Новоселския боаз заради един бас Бяно вдигна като агне на раменете си едно магаре заедно с товара му аба — сетне пресмятаха, че общата тежест трябва да не е била под сто и четиридесет оки! — и го пренесе на сто крачки, и то нагоре по баира), нито душевната унесеност на Бяно.

— Слушай — рече абаджията, когато приближи на две крачки от него. — Ти приятел ли си или не?

Бяно даже не помръдна. Може би изобщо не го чу. А че не го забеляза, това беше съвсем очевидно — той продължаваше да гледа нагоре по улицата. Добри също погледна нататък. Улица като улица, какво има да се пули: три заптиета минаваха покрай Нурул Кудус джамия, току зад тях някакъв селянин шибаше един катър, още по-назад жена и момиче вървяха притиснати една до друга към Мангърската махала, май че бяха братовата жена и племенницата на Димитраки чорбаджи. Абаджията сложи ръка върху рамото на приятеля си.

* * *

Също и Бяно вече от месеци безпогрешно усещаше, че Сливен ври и кипи. Сливен приличаше на поле между две вражи войски — по него уж се полюшват зрели жита и се кипрят пъстри цветя, пък то вече тръпне, невям отнапред угадило тропота на крака, който утре ще го разтърси, и кървите, с които ще го оплискат. Чувствуваше това Бяно, пък акълът му все в Божура. Унесе се през час, през два и все в спомените си за нея се връща. То и спомени не бяха, ами само сънища, истински като преживени, и треска. Ето и сега той се виждаше заместил Жечка Стефанова, да крачи там, до Божура, чуваше стъпките и шумоленето на фустата й, усещаше рамото й до своето рамо…

После… после ръката на Добри силом го накара да се свести…

— Прости ме, брат — каза смутено. — Прости ме, унесъл се бях нещо, та не съм те забелязал.

Добри не се опита да го задява за неговата заплеснатост. И попита съвсем друго:

— Кажи ми право в очите — ти честен приятел ли си ми или не?

— Приятелят е само честен. Не е ли честен, той не е никакъв приятел.

— Тогаз щом си ми честен приятел, отговори без завъртулки: що става в нашия Сливен?

Въпросът на абаджията го смути. Малкото, което знаеше, не можеше да каже, а да излъже не искаше.

— И аз усещам, че нещо става в нашия Сливен — каза, след като мисли дълго. — По-право — че се готви да става. Повече нищо не мога да ти кажа, Добре. Защото нищо не зная.

— Не знаеш, казваш. — Бяно потвърди. — Никой ли не се намери да те посвети в онова, което става или се готви да става?

— Почти никой — след известно колебание каза Бяно, като мислеше за баща си.

Дълго мълчание.

— И мен почти никой — рече на свой ред Добри Желязков. Пред неговите очи пък в този момент стоеше хаджи Михал, наметнал раменете си със своето вехтичко джубе.

* * *

Случи се, че онези, чиито имена двамата приятели благоразумно премълчаваха, точно в същото време се срещнаха. И то не надалеч, в дома на хаджи Михал хаджи Василов, главния завераджия на Сливен.

Когато прекрачи в собата — той идеше непоканен, — Георги Силдаря сбърчи недоволно вежди: надявал се бе да намери домакина сам, пък на миндерлика до прозореца забеляза още двама души. После възелът на челото му се поотпусна — видя, че двамата са хаджи Нойко и чорбаджи Еню; свои, ще рече. И заговори още от вратата:

— Лошо, братя, от ден на ден по-лошо става.

— И ти ли лош хабер носиш? — въздъхна хаджи Михал. Очите му заприличаха на сини стъклени маниста.

— Кой друг е донесъл лоши вести?

— Аз — обади се Еню. — Ратаите разправят, гаджалите ками точели, невям за клане се стягат. Ще да са надушили нещо… Колко им е на тях да турят едно хиляда души под нож?

— Че ти какво си чакал? — сопнато му отговори Силдаря. — Разумява се, че ножове ще точат, а не на кадъните си иглите за плетене. Та ние не точим ли за тях ножове? Да не се готвим на кафе да ги каним?

— Щом само се стягат агаларите, то е на добре, Еньо, това пък ще ти кажа аз — чу се тънкият и звучен глас на хаджи Нойко. — Ако знаеха нещо, те без много-много тупурдия и без стягане щяха да бутнат в хапуса който им трябва.

В смълчаването, което последва, Силдаря се настани на миндерлика и отложи калпака си.

— Моят лош хабер е друг — рече — и той обещава анджак хапус и въже на врата. Онзи проклет издайник, дето като тахтаба смуче кръвчицата на нашите люде, или ще ни разреди войската още преди първата битка, или ще даде на гъжвалиите онуй, което те още не знаят.

— Не те разбирам добре, Георге — проточи тънък врат хаджи Нойко.

— Джендо кюмурджията се разбрал още снощи с двама кираджии, сабахлен си натоварил где щото имал и поел накъде Загорето. Още два пъти ако ме споходи отчето с големия дирник, рекъл на комшиите, и ще стана гол като тояга. Срещнах одеве чорбаджи Захарий. И той премисля с бягство да се отърве от непосилната изнуда. Та туй ми е думата: издайникът или ще ни прогони людете, или, като няма кого да скубе, ще ни продаде на агаларите.

Хаджи Михал стана, сплете ръце отзад и се заразхожда из собата. Личеше, нерешителност някаква го глождеше отвътре. Най-сетне спря и се огледа.

— Повелено ми е да мълча, но на вас, братя, ще кажа. — Той извади от джоба си една изписана хартия и я развя. Сега очите му грееха със синя светлина. — Наближава, братя. Скоро, много скоро ще бъде…

— Бог да благослови думите ти! — нестройно му отговориха тримата.

И се прекръстиха с такова благоговение, сякаш молеха всевишния да даде берекет…