Цончо Родев
Тътени (62)

10

Сливналии пък и хора от казата се бяха научили да го причакват сутрин, като отиваше в конака. Усетили бяха, че тогава — ободрен от крепкия сън или още под влияние на спомена от вечерта, прекарана с Гюлсума, Юммю или Сеяр — е склонен да се показва великодушен, снизходителен, по-лесно да дава опрощение, правдина или подкрепа.

Тъй беше и тази сутрин. Докато крачеше нервно към конака, Тахир ага отдалече зърна как някакъв старец и една невеста с дете на ръце — и двамата гяури — се отлепиха от сянката на сградата и с плаха надежда се упътиха към него. Ала днес аянът носеше в гърдите си не бодрост и радостен спомен, а смес от зимен мраз и опустошителна вихрушка.

Махна им отдалече, да ги отпъди от пътя си. Искаше му се да им извика да не го закачат сега, нали този гарван буквояд хаджи Молла го бе измъкнал от топлината на леглото, за да забоде в сърцето му новината. Не приличаше нему, аян и самовластен господар на Сливен, да споделя с някого своите злополучия, а най-малкото — с гяури. Махна им пак, но те не го разбраха и се повалиха на колене в праха на четири-пет крачки от него. Старецът свали калпак и загъгна нещо, жената протегна насреща му детенцето си и зави жалостиво; Тахир ага не си даде труд да разгадае какво опява, но долови жалба срещу някакъв правоверен, който намушкал мъжа й и задигнал всичката аба, изтъкана от тях през зимата.

— Оставете ме, хора! — Аянът се канеше да мине между тях и да влезе в конака. — Оставете ме! Днес не ми е до никакви жалби…

Но навляците (така, с тази българска дума ги нарече в себе си агата) се направиха на глухи и даже не помисляха да се отместят. Дъртакът редеше нещо за трето събиране на някакво испенче, а жената, както беше на колене, посегна да прехване с една ръка нозете му.

Аянът се дръпна. Кръвта се надигна в него и го удари в главата. Ръцете му от само себе си се пресегнаха към позлатените дръжки на пищовите.

— Ще се махнете ли? — попита ледено. — Или искате по един куршум в дебелите си чутури?

— Не ни отпъждай, войводо. — Старецът го каза отчетливо без предишното гъгнене. — Ако ти, наместникът на султана, откажеш да ни чуеш, от кого да потърсим правда?

Ръцете измъкнаха пищовите и запрегнаха кондаците.

— Какво? На мен ли ще дръзнете сметка да дирите?

Съвсем неочаквано за него отговори не старецът, а жената. И това му спомни друга една жена, Силдаровата щерка, която така веднъж запрати в лицето му неразбираеми, но хулни думи.

— Какво пък, стреляй! — рече тя; в гласа й имаше повече презрение, отколкото предизвикателство. — Стреляй! Ти не си по-добър от другите читаци. — И добави: — Сетне се чудите защо горите се пълнят с отмъстители…

Кой знае, ако този намек за хайдутите бе в друг ден, не днес, Тахир ага може би щеше да пощади тези побъркани от злочестината си люде. Но сега червено перде се спусна пред очите му.

— Обърнете се гърбом! — заповяда, смутен от тези лица по на една педя от дулата на пищовите.

Една секунда оглушително мълчание. После старецът каза студено:

— Защо пък, гръмни така.

Полудели от отчаяние ли бяха тези хора? Или вярваха, че с дързостта си пред смъртта ще смекчат сърцето му?

Тахир ага сви рамене:

— Ваша воля…

И дръпна спусъците.

За някое време остана неподвижен. Не от гризене на съвестта — безразличен беше той и към двата трупа с пръснати черепи, и към писъка на повитото в чистички пеленки кърмаче, и към вида на сеймените, изскочили из конака и затичали се към него. Сякаш омагьосан, войводата слушаше как къщи и зидани огради подхванаха неговия двоен гърмеж и си го препращаха насам-нататък като постепенно замиращ екот.

— Тътени! — сами се сетиха устните на агата.

По гръбнака му пролази тръпка. Защото си спомни…

Гълчавата го върна към действителността. Натика в силяхлъка празните пищови, пък заповяда на сеймените:

— Разкарайте ги оттука. — Сетне помисли, че ония, за да се престараят пред него, може нещо да се погаврят с мъртъвците, та допълни: — Издирете кои са близките им и ги предайте на тях, да си ги погребат по своята вяра.

И продължи към конака. Повече изобщо не се сети за тази двойна смърт — не беше юначество, че да го помни с гордост, нито пък нещо, дето да умилява спомените му. Просто нищо особено не беше се случило.

Щеше да проводи за Кула Байрактар, но Кула, изглежда, бе очаквал това повикване, защото отнапред бе дошъл в конака, та влезе в одаята на аяна само две-три крачки зад него. Тахир ага му посочи миндера и оня се запъти нататък; както повечето много високи хора, и той ходеше възтромаво, непохватно.

— Чу ли?

— Чух — потвърди Кула Байрактар. — Туй е работа пак на онзи чапкънин. На Алтънлъ Стоян.

— И го казваш тъй — кипна аянът, — сякаш туй не засяга и тебе?

Друг на негово място би замълчал благоразумно, но Кула Байрактар се бе одързостил напоследък, та не премълча:

— Направил съм, каквото съм можал, войводо. Не се случи да застанем със Стоян един срещу друг. Иначе… отдавна да си го забравил…

Тахир ага също седна на миндера, натъпка един чибук и го запали.

— Туй трябва да се свърши веднъж завинаги, Кула Байрактар — измъкна по едно време захапката от устата си. — И ще го свършиш ти!

Дълго, много дълго мълчание. И после:

— Ти може би не знаеш, войводо, че аз съм гяурин, българин?

От изненада Тахир ага изпусна чибука из зъбите си и горещият тютюн се разпиля по чергата.

— Тъй ли? — успя да каже само.

— Тъй. Роден съм гяурин и още съм гяурин. Пет пари не давам аз за Христос и вярата му, ама съм кръстен, а сетне не съм потурчен.

— И защо?…

— Какво защо? Защо не съм потурчен ли?

— Пикая му аз на твоето потурчване. Питам защо като си българин, си на служба при нас. И гониш твоите, българите.

Странна усмивка се хлъзна по месестото лице на Кула и се сгуши някъде под мустаците му.

— Исках да се въздигна, аян ефенди. И пред себе си виждах два пътя: или да хвана гората и да стана хайдутин — с този бой и това вярно око можех да бъда нещо като Злати Кокарчоолу, или да служа на вас. Това избрах. Пък и добри пари ми дадохте на времето, когато се хванах дервентджия, пък и сетне…

Имаше и друга причина, тя беше най-важната, но за нея Кула предпочете да премълчи. Някога в родното му село го опозориха: хванаха го, че честичко навестява хорските курници да краде кокошки, та го оваляха в катран, а после в кокоша перушина и тъй го преведоха през цялото село, е и през къщата на онова девойче, дето отдавна лежеше на сърцето му. Тогаз Кула прокле рода си — целия християнски род — и си даде дума да мъсти. Същата нощ избяга. И на второто утро вече се бе пазарил дервентджия.

— Защо ми казваш това, Кула Байрактар?

— За да разбереш, че познавам българите отвътре, както само те си се познават. И да ми вярваш онуй, което ще ти кажа, войводо. Лесно е да се рече: „Да свършиш с Алтънлъ Стоян“. Потери, пусии, капани — тъй може да се спипа само някой аджамия, аян ефенди, не и стари лисици като Алтънлъ Стоян или Кара Танас. Тях ги закриля всичко: гора, трева, звяр, птица, камък, всичко.

Без да разбере защо, Тахир ага си помисли за стареца и жената преди малко. И си рече, че такива хора като тях, дето не мигват срещу дулото на пищова, също закрилят Алтънлъ Стояновци и Кара Танасовци…

— И какво означават думите ти? — рече гласно с тъжен присмех. — Че няма оръжие срещу човек като Алтънлъ Стоян? То ще излезе, както той сам се хвали в песента:

„Мене ма куршум не фата,

мене ма сабя не сече,

че ризата ми й от куршум,

елечето ми й от злато,

пък фесът ми е от алтън,

от алтън, от махмудии…“

Сега беше ред на Кула да се изненада — не бе очаквал той, аянът, да даде ухо и да запомни песен за омразния му хайдушки войвода.

— Не, и срещу Алтънлъ Стоян има оръжие, аян ефенди.

— Аллах керим!^[1] — разпери ръце към небето Тахир ага, но личеше, че го прави на майтап. — И що може да ни помогне, Кула Байрактар?

— Парите.

— Парите? — вдигна хубавите си вежди Тахир ага. — Парите не са за нас оръжие срещу харамиите. Още Злати Кокарчоолу, оня, с чаталестото сърце^[2]… Пък и в последните години не съм престанал да…

— Трябват пари, за да купуваме, не да даряваме продажни души, аян ефенди. Трябват толкова пари, че за тях син да се полакоми да продаде майка и майка — син. Времената се промениха, аян ефенди. Работите се извъртяха тъй, че раята се замогна. Виж ги тукашните сливналии. Речеш ли да подкупваш човек измежду тях с някакви мизерни алтъни, ще ти се изсмее в очите. За цената ще ти се изсмее.

Няколко минути Тахир ага съсредоточено смука от отдавна загасналия си чибук.

— Добре — кимна накрая. — Пари ще имаш. Друго?

— Другото е бадява, безплатно — засмя се беззвучно Кула. — Време. Прибързаността е лош ортак, аян ефенди.

— Вярно — кимна повторно аянът. Изглеждаше така, сякаш приказва едно, а мисли за друго. — Времето е голяма сила. „Заман саман сатар, саман заман сатар“^[3]. — Най-сетне спря замислени очи върху Кула Байрактар. — Добре — рече. — Ще имаш и време. Пари и време ти давам, без да ги броя. И насреща искам само едно: главата на Стоян…

* * *

Привечер Киро Възела, горският кехая, редеше гюмовете с мляко, когато с крайчеца на окото си зърна отсреща, сред първите дървета на Равна^[4], издайнически да блясва седефен приклад на пушка. В първия миг сърцето му изстина, но Киро бързо се съвзе и като се престори, че не е забелязал нищо, наду бузи и засвирука уговорената „Тодорчо иде отдолу, отдолу откъм Цариград…“ Преструваше се той чак дотогава, докогато хайдутите — седем-осем на брой и разпилени в голям полукръг — почти изминаха разстоянието от гората до него. Тогаз страх сграбчи сърцето му — онова, дето му бе изглеждало просто и лесно, сега му се видя черно като зейнала дупка на ада. Че към него идеше не какво да е, а дружината на Алтънлъ Стоян — чуло ли се не някой да се е опитал да излезе насреща й и да не е получил олово в сърцето? Чак сега се отвориха очите на Киро и разбра той защо такава луда плата му дадоха за такваз проста услуга. Да имаше колай, Киро би се върнал една неделя назад и би бягал през три баира далеч от този кемер, който като жарава гореше кръста му. Но виждал ли е някой да се върне времето? И Киро проумя наведнъж две неща: че вече е късно да се покайва и че за него спасение ще има само ако ония, на които свиркаше сега, свършеха работата си.

Стигна до тази мисъл и пак се уплаши: ами ако те, още замаяни от обедното пиене, не забележеха знака, дето им даваше? И с избила на челото му пот той засвири тъй, че комай и в Котел би се чула свирката му.

— Бре, много си се разсвирукал бе, Киро! — изгвори един познат глас на десетина крачки от него. — Като те слуша човек, ще рече, че на султана в Цариград ортак си станал на хазната.

Чак сега горският кехая вдигна очи от гюмовете, престори се на изненадан и повика уж божем усмивка на приятност върху лицето си. Каква ли е излязла тази усмивка, сам не можа да си отговори. Защото онова, което видя, съвсем не го зарадва. И друг път го бяха навестявали хайдутите, но сега не стояха скупчени, а разпръснати като за битка и ръцете им все лежаха върху пушките и пищовите. И друго стресна кехаята — откакто го познаваше, днес за пръв път виждаше войводата окичен в злато, както го пее песента; а знаеше се, че той облича златните дрехи само тогаз, когато турски глави ще сече.

— О, ти ли си, войводо! — насили се да възкликне весело. — Заповядай и добре дошъл. Добре дошли са и юнаците ти. — Па рече да се ухили. — А туй, за свирнята, си има крушка опашка. Не съм на султана ортак, войводо, ама си имам и аз радост. Снощи ми се отели крава и то с мъжко теле, вакличко.

— Аха — отвърна разсеяно Алтънлъ Стоян, сякаш, думите на кехаята се хлъзнаха покрай ушите му. — Сетне ще ми го покажеш, да му се порадвам и аз.

— А защо сетне, Стоян войводо? Ела още сега, на часа̀ да го видиш.

Съгласеше ли се войводата, кахърите на Киро Възела щяха да свършат и кемерът на кръста щеше да му отвори вратите към всичко. Но Алтънлъ Стоян не бързаше. Оглеждаше се нехайно, като че имаше поне три дни време пред себе си.

— Всяко нещо по реда си — рече. — Искам по-напред един алъш-вериш да направим. Ще продадеш ли едно теле да нагостя момците си?

— Ще ли питане, войводо? Че сефте ли е да нахраня дружината ти?

— Ама този път даваш ли аз да го избера, Киро кехая?

Да го избере, туй значеше да влезне в кошарата.

— Не едно, две телета избери. И не срещу пари, армаган ще ги имаш от мене.

— Хубаво! Тогаз избирам хей това…

Не беше изрекъл последната дума Алтънлъ Стоян и се преобрази. Станал в миг сякаш целият от жили, той измъкна пищов от силяхлъка си и без да се цели, гръмна на посоки в кошарата. Човешки вик отговори на гърмежа му: дали бе видял предателски блясък на очи или оръжие, или, както мълвеше народът, през стени и скали усещаше османлиите, на този въпрос Киро никога не успя да си отговори, ала нямаше съмнение — в кошарата бе останал един сейменин по-малко.

Пушекът от пищова на войводата не се бе разсеял, когато момците му се бяха вече укрили зад дървета и камъни и взеха кошарата на прицел.

Ако досега Киро можеше още да се съмнява, следващите думи на войводата показаха, че той е знаел отнапред за приготвената му пусия:

— Хайде, Кула Байрактар! Какво седиш там при телците? Тъй ли се ловят хайдути?

Защо не стреляха тези ахмаци от кошарата? Гибелта на техния аркадаш ли ги порази? Или войводата ги омагьоса със златната си премяна? Изглежда, и туй беше вярно, понеже след малко, когато по даден от Алтънлъ Стоян знак дружината едновременно се хвърли в кошарата и захвана да пушка и да сече. Киро не чу Кула и сеймените му да отвръщат на ударите с удар и на куршумите с куршум. Само едно чу: „Този не! Оставете го!“ И продължи да се носи само тропотът и мученето на подплашения добитък.

Мина още минута и от кошарата излезе кривокракият Хаккъ Кясимоглу, дето минаваше за пръв ездач в тайфата на Кула Байрактар. В едната ръка Хаккъ носеше главата на Кула, с другата влачеше обезглавения му труп. Още единайсет пъти се върна той в кошарата и скоро на земята покрай Кировите гюмове се строи цялата тайфа: половината сеймени бяха изсечени, другата половина — с дупка от куршум в сърцето или в челото.

— Твоя живот пощадявам — рече му войводата. — Ще отидеш при Тахир ага и ще му кажеш да си намери друг човек за колаузин и байрактар. — Хаккъ Кясимоглу понечи да се хвърли на колене в краката му, но Алтънлъ Стоян го спря с властен жест. — Ще кажеш още на аяна, че златото, дето е платил за кръвта ми, ще стане хляб за сиромасите.

Киро пребледня, па извика:

— Тоз кръст отгоре ми, войводо, никакво злато не съм…

Чак сега Алтънлъ Стоян се обърна към него и спря отгоре му очи, челиченосиви бяха.

— Не ща клетви, Киро, а кемера!

Горският кехая с треперещи пръсти развърза учкура на потурите си, откачи кемера и го подаде на най-близкия до себе си хайдутин.

— Е — каза тогава войводата, — сега можеш да получиш и наградата за предателството си.

И Киро Възела пак видя светкавичното измъкване на пищова, зейналото срещу челото му черно дуло и блъвналата от него огнена струя.

Това беше последното нещо, което той видя през живота си.

Така и падна, със свлечени до коленете потури…^[5]

Когато Тахир ага научи за гибелта на Кула Байрактар, възкликна:

— Аллах, аллах, сламата продаде времето!…

И никой от онези, дето се случиха около него, не го разбра.