Цончо Родев
Тътени (12)

9

Стоян Шопов бе казал, че ще го изведе само до края на града, но не спря до последните къщи на Ново село, а го придружи далеч в полето. Вървяха двамата в тъмното, препъваха се по камънаците, но не проговаряха — свидлив на думи бе клуцохорчанинът. Едва като стигнаха до началото на Хайдушката пътека, те поседнаха на земята, Стоян Шошов издума няколко пестеливи приказки, накара го да ги повтори и се разделиха.

И точно по същото време, когато, уморен от насладата и упоен от измамната тишина на Сливен, Тахир ага задрямваше върху китениците на харемлъка си, Манол не потегли, а се втурна нагоре по стръмната, измита от дъждовете пътека. Но като измина стотина крачки, стъпките му натежаха, задъха се; млад, пъргав и силен беше Силдаровият син, но по такава върла пътека би видяла зор и планинска коза. След още петдесетина крачки спря, избърса с ръкав потта от лицето си, почака да се усмири учестеното му дишане. Когато кръвта престана да чука в ушите му, Манол долови хилядите шумове на планинската тишина. И потръпна. Не, не беше от страх; поне не беше оня безпаметен страх, който те кара ни в клин, ни в ръкав да вършиш какви ли не щуротии. Той само се почувствува сам, запокитен сред една катранена бездна, изпълнена с какви ли не опасности. Ръката му неволно посегна към дръжката на пищова, но той я изтегли рязко — засрами се от себе си. После се огледа. Очите му различиха мътната белота на пътеката, но всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак. Изпита желание да запее (така правеше някога, като дете, когато нощем се боеше от караконджоли и върколаци), но си спомни наставленията на бай Стоян и яростно стисна зъби. После му се прииска вече да подаде хайдушкия знак. И това не стори — ятакът на Генчо Къргов войвода му бе поръчал първият знак да бъде отвъд Керемидената къшла, някъде около баира при „Жабата“ — не по-рано! — и да го повтаря после на всеки четиридесет-петдесет крачки. За какъв юнак се имаш, Маноле, щом още се плашиш от призраци и таласъми?

Пое отново по стръмнината, но сега вече по-бавно, с отмерена крачка. И повторно спря чак когато различи изкорубения покрив на къшлата. Зарадва се — рече си, че най-трудното е минало. И някак си по-леко стигна баира при „Жабата“. Там сви ръце във фуния около устата си и три пъти изписка като горска сова, после намери два камъка и три пъти ги похлопа един о друг. Ослуша се. Планината му отговори с песен на щурци и със сънно прошумяване на листа и шубраци, но нито глас, нито ответ на знака му. Ами ако дружината на Генчо Къргов не е по тези моста? Ако се е прехвърлила другаде, без да обади на ятака си? Като си каза тези неща, Манол — такъв си беше той, твърдоглав и неизпълнителен — стори нарушение на заръките. Стоян Шошов му бе наредил: един знак при „Жабата“, а сетне все по един на всеки петдесетина крачки. А той още тук повтори знака — нови три изписквания на сова и три почуквания на камъни. Но пак не получи уговорения отговор. И като въздъхна, тръгна отново по върлото…

Когато за четвърти път спря и подаде знака, един дрезгав глас се обади току-до него:

— Ким о бре?^[1]

Не видя човека, който го бе спрял, но точно този въпрос отдавна чакаше да чуе. И според уговорката отвърна на български:

— Българин. — После, както го бе научил Стоян Шошов, добави натъртено: — Пътник съм из Хаинето^[2].

„Хаинето“, родното село на Генчо Къргов, беше лозинката на дружината му.

Непознатият излезе от тъмното и приближи. Манол не можа да види чертите му, но различи възниската му плещеста фигура. А после — и пищова в ръката му.

Човекът с дрезгавия глас, без да сваля пищова, поде кратък разпит:

— Кой си ти?

— Манол. Син на Георги Силдаря от Сливен.

— Що щеш посред нощ в Балкана?

— Търся войводата Генчо Къргов.

— Кой те праща?

— Баща ми.

— Отгде научи знака и лозинката?

— От бай Стоян Шошов.

— Ще рече, бай Стоян те е проводил?

— Двамата, бай Стоян и баща ми. Пък и трети. Алтънлъ Стоян войвода.

Непознатият помълча известно време, размисли, пък рече късо:

— Хайде тръгвай с мене.

И те тръгнаха. Сега на Манол нито нощта му се струваше толкова черна, нито пътеката толкова стръмна. А и не вървяха дълго по пътеката, скоро удариха направо. Хайдутинът познаваше планината като петте си пръста и имаше очи на бухал, вървеше и отвреме-навреме се обаждаше: „Мини след мене, ще се блъснеш в дървото“ или „Отбий се вляво, не виждаш ли канарата?“

Повървяха така петнайсетина минути и Манол зърна в една падинка тлеещ огън. Двамата се насочиха нататък. Когато приближиха, четирима души, които спяха край огъня, завити в ямурлуци, скочиха на крака и мигом изтеглиха оръжията.

— Аз съм, момчета — успокои ги Маноловият спътник.

Четиримата сведоха пищовите, но не ги прибраха. В слабата светлина на огъня Манол ги разгледа. Бяха все здравеняци мъже с отдавна небръснати бради. Само единият от тях надвишаваше средния ръст и в сравнение с останалите изглеждаше едва ли не дълъг.

— Какво ни водиш, Пача? — попита по-високият. По-късно Манол научи, че той беше Генчо Вяранов, съселянин и другар от детинство на Къргов, а сега — байрактар и втори човек в дружината му след него. — Да не си спипал зелка за сечене?

На хайдушки език „зелка“ се наричаше турчин, който трябва да бъде наказан за зулумите си.

Васил Пачата, хайдутин от Твърдица, цъкна:

— Не. Момчето е от Сливен. Проводил го при нас бай Стоян. — Сетне добави: — И знака подаде, и лозинката каза, както трябва.

Байрактарят хвърли наръч съчки в огъня, почака да се разпалят и огледа изпитателно пратеника на Стоян Шошов.

— За какво те праща бай Стоян?

— Кой от вас е войводата Генчо Къргов? — запита в отговор Манол. — Каквото имам да кажа, само нему ще го кажа.

— Бре, младо, пък серт! — изсмя се един от хайдутите, като засука дълъг мустак. Този, така научи след няколко часа Манол, беше Петко Кортенчето.

Генчо Вяранов поразмисли, после заповяда високо:

— Хайде, Радой, иди повикай войводата. Знаеш го, на стража е по пътя към Слънчева поляна. — И вече по-меко додаде: — А ти поседни тука. Трябва да си уморен, щом си бъхтал цяла нощ. Ако си жаден, ей там е изворът. — С внезапно движение той измъкна пищова от пояса на Манол. — Не се тревожи де. Тук си между приятели, нямаш нужда от силях. — Каза го дружелюбно, но личеше, че няма да отстъпи от решението си.

Манол се поколеба, после свърна в посоката, указана от байрактаря. Позна извора по неговото бълбукане и разбра къде са: дружината на Генчо Къргов бе разположила стана си край Кушбунар^[3]. Приклекна, напи се със сладка планинска вода, плисна няколко шепи на лицето си, пък се върна и приседна с гръб към огъня.

Не мина много време и мъжете наскачаха. Изправи се и Манол. И видя — към тях с тихи стъпки приближаваха Радой и още един човек. По уважението, с което го посрещнаха, Манол се досети, че това е Къргов.

Войводата се изправи пред него и го изгледа втренчено. Изгледа го и Манол. Генчо Къргов беше около тридесетгодишен^[4], среден на бой, плещест. Облеклото му не се различаваше от облеклото на другите хайдути. Но за разлика от тях беше наскоро избръснат, с къси, добре разресани тъмни мустаци. Изпод калпака му се подаваше перчем също така тъмна къдрава коса. Беше дълголик, с румени бузи, леко изгърбен нос и със сиви умни очи — истински хубавец.

— Хайде добре дошъл — рече най-сетне войводата. Имаше звучен плътен глас; ще речеш — глас на псалт, не на хайдутин. — Да поседнем! — И когато всички насядаха: — Та бил си, казваш, син на Георги Силдаря? Ако е вярно, ще излезем чат-пат познати. Едно време, то беше преди десетина години, със Силдаря бяхме почти достове.

Манол не обърна внимание нито на доброжелателния тон, нито на думите за приятелството.

— Защо казваш „ако е вярно“, войводо?

— Защото си разправял, че си проводен от Стоян Шошов и че от него си научил лозинката ни.

— И така си е! — вметна обидчиво момъкът.

— Ако наистина си е така — продължи войводата, — бай Стоян щеше да ти каже лозинката, но… нямаше да забрави да ти даде и нишан…

— И друго ми се видя чапрашик, войводо — обади се Васил Пачата. — Първи път като даде знак, момчето веднага го повтори. Пък знаеш как сме се разбрали с нашите хора…

— А, това ли било! — ухили се Манол, пък бръкна в пояса си и извади вързана на четири кърпичка. — Анадолски тютюн, така ми поръча да ти кажа бай Стоян. Пусто да остане, забравил го бях…

Войводата пое кърпичката. Очите му смекчиха израза си, но въпреки това поклати укорно глава:

— Не се забравят такива работи, момче. Като имаш работа с люде от нашия занаят, нищо не трябва да забравяш. А онова повтаряне на знака?

Манол гузно наведе поглед; досрамя го да признае, че тогава, при Керемидената къшла, се бе уплашил. Генчо Вяранов се застъпи за него:

— Искало му се е по-скоро да стигне до нас, войводо. Я виж каква нощ е! За непривикнал чиляк…

— Добре, добре — съгласи се Къргов. — Разказвай сега, Маноле!

Манол не чака да го молят. Изслушаха го с гробовно мълчание. А когато замлъкна, тишината продължи още няколко минути. Накрая Генчо Къргов се засмя:

— Личи си, че си присъствувал на този разговор, Маноле. „Да не забравят поганците, че тук не живеят роби, а юнаци.“ Такова слово само Силдаря може да изрече. И никой друг не може го измисли. Пък Алтънлъ Стоян се сети за мене, а?

— И много те похвали, войводо.

Манол видя, че и тези страшни мъже се радваха на благата дума.

— Е, какво ще кажете, момчета?

— Работа тъкмо за нас, Генчо — изтърси веднага байрактарят.

Но Васил Пачата заклати глава:

— Скроим ли този кюлаф на Тахир ага, ще ни гони и няма да спре, дорде не ни види в трапа. Той невям още не ни е простил оная случка в Кортен…

Обадиха се и други. Едни настояваха за действие („Малко нещо ли е това, хазната да пипнем!“), по-предпазливите, Васил Пачата и Петко Кортенчето между тях, съветваха да се откажат („Ами ако Тахир ага е скроил двоен капан? Хитрец е той, не ни трябва на баир лозе!“)

— Работата е важна — рече по едно време Генчо Къргов. — Длъжни сме да чуем думата и на другите ни двама другари. — Той кимна на Колю Папареца: — Я иди повикай Цвятко и Димо Яламов.

Повикаха ги — те също бяха на стража някъде из околността. Димо Яламов, буйна глава из Габровските колиби, веднага препоръча да ударят хазната, но Цвятко Караджов се опъна:

— Ритам ви аз сербезлъците и юнашкото племе. Думи са това и празни масали, а моята кожица си е само една. Не съм тръгнал аз по пущинаците да продавам бабаитлъци, а…

Хайдутинът прекъсна някак си по средата. Мълчанието сякаш никога нямаше да свърши, така бе започнало да се струва на Манол, когато войводата най-сетне едва забележимо помръдна:

— И какво „а“, Цвятко? — попита сухо.

— Знаеш какво „а“ — отговори сопнато хайдутинът, но наведе очи към земята. — Бабаитлъкът е хубаво нещо, но гърло не храни.

— Е, какво — озъби се насреща му Генчо Вяранов, върви тогаз да храниш гърлото си, като бастисваш жени и деца. Зер само тогава няма опасност!…

— Не е до опасността. Знаеш ме, Генчо, не съм аз от пъзливите. Но като си излагам кожицата на читашки куршуми, искам да знам за какво го правя. Това е!

И пак млъкнаха. И зачакаха тежката дума на войводата.

— Така си е, Цвятко. Ще излагаш кожицата си на турски куршум, но не за някакви си там „юнаци“, а за твоя пай от ягмата. Спипаме ли хазната, ще я деля, както е било до днес. А сега, братя, да ставаме. Доста поприказвахме, а къде са Джендемите!

Всички настанаха и застягаха дрехи, цървули, оръжие. Всред общата шетня Манол приближи до войводата и жално-жално му се примоли:

— Войводо, нека и аз… Не искам пай от ягмата, само да…

Генчо Къргов го изгледа продължително, после изговори ясно:

— Разумява се, че ще дойдеш и ти. Но първо ще дадеш клетва, че ще се подчиняваш и че нищо не ще правиш на своя глава.

Манол се прекръсти не три, а тридесет пъти. И никога и не разбра, че съгласието на Генчо войвода не беше само от някакво милозливо благоволение, а защото — предпазлив до недоверчивост по душа и привичка — искаше той, вестоносецът, да е сред тях по време на битката. И да си получи заслуженото, ако се окаже предател…

Скоро угасиха огъня и тръгнаха в редица по един на изток, където небето вече едва-едва просветляваше над планината.

Манол, отново втикнал пищова в пояса, също беше в редицата. Вървеше по петите на Димо Яламов, а по неговите стъпки крачеше вторият кортенлия в дружината — Радой Караколев.