Цончо Родев
Тътени (111)

11

Оставаше още една раздяла, може би най-гнетящата — с покойниците.

Още на утрото народът се събра в трите църкви — клуцохорската „Свети Никола“, малката новоселска „Света София“ и в двора на опожарената „Свети Димитър“. Свещениците отслужиха литургии, после от главните махали на Сливен се проточиха три тъжни процесии, за да се съединят в една при входа на гробищата. Никое погребение в града не бе събирало толкова народ, никое не бе предизвиквало такава всеобща покруса. Нямаше очи, в които да не напира влагата на сълзите, нямаше гръд, от която да не се откъснат горестни въздишки…

При гроба на Георги Силдаря Бяно Абаджи и Яна се срещнаха с Пею и Трънка. Плачеха и четиримата; Яна не познаваше свекъра си, но не оставаше безучастна към скръбта на своите най-близки. Двете жени приклекнаха да изчистят сухите листа от гроба. Рекоха на Трънка, наедряла от напреднала бременност, да остави тази грижа на снаха си, но тя така ги сряза, та никой не се осмели да я увещава по-нататък. После запалиха четири вощеници и ги забиха в подножието на потъмнелия и прояден от времето дървен кръст — там, където беше главата на покойника. Огледа се Бяно за свещеник, когото да повика за заупокойката. Не зърна свещеник, но остана поразен от изгледа на уж познатото му гробище — покрито бе то сега от истински човешки мравуняк. Цял един град се прощаваше със своите мъртви.

— Почакайте тук! — каза Трънка, забелязала погледа на брат си. — Аз ще доведа поп…

Докато я чакаха, Бяно попита зет си:

— Защо няма никой от хаджи Нойковите? Виж, само на неговия гроб не се е намерило кой да запали вощеница…

— Не знаеш ли? — учудено го изгледа Пею. — Благата и медената спипала Стефан хаджи Нойков, брата на хаджи Людскан. От онази нощ бил в треска, храчел кръв, лицето му, казват, било синьо-черно, като патладжан!…

— Господ да му е на помощ! — прекръсти се Бяно. После попита: — И що ще стане сега с Людсканови?

— Сам хаджи Людскан не знае що да прави. Ако бог прибере набързо брат му, щял да изгори, каквото е за изгаряне, другото да накисне в оцет и да тръгне с вас. Но ако болестта се проточи… — Пею вдигна рамене. — Уж беше попреминала, дяволската му чума, пък виж каква поразия и в какъв час направи!

Бяно повика жена си и заедно с нея се заловиха да почистят гроба на хаджи Нойко като за последна молитва. Бяха почти привършили, когато някой го повика:

— Бате Бяно!

Обърна се. Непознат млад свещеник стоеше прав до него и чинно се кланяше със сплетени на гърдите пръсти. Трябва да се знаеха, щом оня го назова така свойски, пък Бяно не успяваше да разпознае човека, скрит под калимавката и меките руси мустаци и брада. Попът му помогна:

— Не се чуди, бате Бяно. Нали ти ме запопи. И то в джамия…

— Юрданчо! — възкликна Бяно и се изправи.

— Не Юрданчо, а поп Юрдане — поправи го с пресилена, надута кротост свещеникът. — Или, ако предпочиташ, дядо попе. — Лицето му не се измени, но в очите блясна огнец, който недвусмислено напомняше за нявгашния пакостник на Кафтанджийската махала. — Този ли е вашият гроб?

— Нашият е ей там — рече Бяно, докато си мислеше за смешката, която му устройваше съдбата, пращайки именно такъв поп да опее покойник като баща му. — Този е на хаджи Нойко.

— Дето се беше писал луд?

— Същият. Прочети първо нему една молитва, че ги няма близките му да се погрижат.

Поп Юрдан приближи съвсем близо до него и прошепна в ухото му:

— Молитва ли да прочета, бате Бяно, или „Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…“

Не дочака отговор, а размахвайки кандилницата, запя. Имаше хубав глас, добре познаваше църковната песен, а и безупречно произнасяше словата на заупокойката. Когато малко по-късно отиваха към гроба на Георги Силдаря, Бяно похвали тези му способности.

— Нали съм учил азбукето при хаджи Илия^[1] — обясни попчето. — Той беше колкото даскал, толкоз и протопсалт. Е, даскалът не само ни изучи на Псалтиря, Часослова и черковнославянското пеене, но и всяка събота и неделя ни водеше на църква и ни караше да пеем с анагностетата^[2], та сега ми е лесно, знаеш…

Прочетоха предвидената от каноните молитва и върху гроба на Георги Силдаря. Уж всичко беше по реда си, но Бяно тайно недоволствуваше — участието на поп Юрдан бе развалило магията на мистичното общуване с покойника, в която бе изпаднала дотогава душата му, но същевременно си и казваше: „Кой знае, ако можеше да се чуе волята на тате, невям той точно такъв поп щеше да си поиска…“ На раздяла попита поп Юрдан какъв път е избрал за себе си.

— Оставам — отговори онзи кратко.

— Не те ли е страх, че ще платиш за зулумите си?

— Хич даже не ме е страх, бате Бяно. — Предишният лукав огън отново светна в очите на свещеника. — Ще ме пазят моят господар дядо господ и слугите ми.

— И слуги ли имаш? Че много ти порасна работата…

— Ей ги виж.

Поп Юрдан поразгъна полите на расото си. Под него се видя юнашки червен пояс, в който бяха втикнати два пищова с посребрени дръжки.

— Да се сбогуваме тук — предложи Бяно на Пею и Трънка, когато младият поп ги остави сами при гроба.

— Мислехме следобед… — започна Трънка.

— И да помогнем нещо — добави мъжът й.

— Всичко ни е събрано — рече Бяно. — Драго ще ни е да ни навестите, но то ще е пак за сълзи…

Застанаха един срещу други. И изведнъж разбраха, че в същност нямат какво да си кажат: преди малко бяха изплакали сълзите си, а всякаквите поръки са празни и глупави, когато хората се разделят не за ден, за месец или за година, а за до края на живота.

И само Трънка успя да намери смислена дума, когато на прощаване целуваше ръка на бате си:

— За две неща недей нивга да спастряш кахър в сърцето си — дорде съм жива, този гроб няма, да познае що е плевел или бурен и бащината ни къща, стига да не я заграбят читаците, няма да се съсипе изоставена…