Цончо Родев
Тътени (4)

1

Както му беше обичаят, привечер Тахир ага излезе на разходка.

Щом прекрачи прага на къщата си и стъпи върху новия калдъръм на улицата, изпод сянката на яловата круша от другата страна на малкото мегданче се появи „Патриката“ Ахмед, ясъкчията му, като прибираше в пояса си недоизпушения чибук. Присъствието на този бинкоски^[1] дингил, дълъг до три аршина, винаги накачулен с калъчи и пищови, дразнеше агата. За какво бе нужен ясъкчия нему, аяна, станал пословичен с това, че ходи из своя град без кесия (кому ще хрумне глупешката мисъл да иска за нещо пари от Тахир ага?), но и без силях? Кой би посегнал, правоверен или гяурин, на страшния, но и справедлив аян, който с еднаква леснота трепе и защищава и рая, и мюсюлмани? Та не беше ли този град, управляван от желязната ръка на Тахир, най-тихото и уредено място в обширния девлет на султана? Е, случваше се наистина отвреме-навреме хайдутин да стори зулум в Балкана или хаирсъзин-турчин да напълни — бисмиллах!^[2] — корема на хубава гяурка с някое здраво момче, но стадо без мърша бива ли? Ясъкчията съкълдисваше господарската душа на Тахир ага и той — ден подир ден — години вече псуваше, че му го бяха наложили. Но днес настроението му беше тъй ведро, че дори появата на „Патриката“ не помрачи настроението му.

Аянът по привичка подръпна чепкена и оправи чалмата си, пък хвърли поглед наоколо. Подранил беше — на запад слънцето едва-едва е опряло лакти на Урум Тарла и Бармук баир! Мисълта, че това подраняване щеше да го принуди да направи вечерната си молитва в някоя джамия, отначало го подразни (не че беше лош мюсюлманин, напротив, ала мразеше да се вре с разните там михлюзи по джамиите и коленичейки, да гледа кирливите им пети), но имаше причина за неговото необичайно избързване и заради нея, примирил се с предстоящата молитва в джамията, той дори се усмихна. Че знаеше: откакто сабахлен получи хубавия хабер, целия ден все искаше да се похвали пред някого.

Отмести очи на север Тахир ага и минута-две съзерцава мътното сияние над Сините камъни и гордо устремената към небето Чаталка, сетне кимна на Ахмед и полека закрачи към Татар мезар. Тъй правеше той: през Татар мезар излизаше до реката, после поемаше нагоре срещу течението й, продължаваше по Новоселския или Селишкия боаз да наслади погледа си по чудните бои на губерите и чергите, проснати по сергиите пред долапи и бари, и да отмори слуха си със сънното ромолене на водата в хавузите, а вече по здрач се прибираше, като следваше същия път. Изобщо по-настрана от шума на чаршията, от досадата на хората; до гуша бяха дошли на Тахир ага хвалебствията на подмазвачите, гъгненето на просителите — цял ден ги слуша, защо да трови с тях и разходката си? Днес обаче не му трябваше тишината на крайните махали. Новината имаше нужда от хора. Какво е една победа, ако не върви от уста на уста?

Аянът стигна до тази мисъл, когато вече бе преминал вадата при Айше Хатун и навлизаше в Татар мезар. Друг път на това място той винаги си промърморваше по някоя злъчна дума за тези „пис татари“ (не ги обичаше още преди онази случка с есирлийския султан), безподобната нечистотия на които бе станала причина чумата да ги натръшка до крак и… от тях да остане само името на махалата^[3]; сега, поддал се на внезапното си решение, той остави на мира костите на татарите и следван на три крачки от изненадания Ахмед, свърна наляво, към града.

В турските махали Ески Джами и Ески Намазгях цареше тишина — агите още си почиваха по кьошковете или в хладината на херодаите, преживяха тлъстите обеди и така щеше да бъде до сумрак, когато, прозявайки се, щяха да повлекат папуци към най-близкото кафене, та да прогонят махмурлука си с филджан каймаклия кафе. Друг господ владееше в по-горната, Кафтанджийската махала. Отдалеч Тахир ага долови равномерните удари на чуковете, по-късно го лъхна и парливият мирис на разгорян кюмюр и разтопен метал от бакърджийниците и тюфекханетата. Аянът не се интересуваше от бакърджиите, конаците му и без това бяха пълни догоре с всякакви тави, харании, ибрици и сахани, ала друго нещо бяха тюфекчиите — зер оръжието не е каква да е, а девлет-работа и Тахир ага два пъти в годината пращаше доклади за него направо до Портата.

Аянът премисляше тези неща и докато се колебаеше да се отбие ли при някой тюфекчия — ей така, макар да надзърне само, — отмина две-три тюфекханета. Но после с изненада забеляза, че краката му са спрели от само себе си, а погледът му гали няколко готови, адамбой дълги пушки — „джувери“, по кондаците на които с топъл блясък грееха седефени украси. Любопитството надви предишното колебание. Тахир ага приближи и огледа отблизо подредените по стената пушки, после направи още крачка-две и се загледа в самото тюфекхане. Там едно дванайсетгодишно момче, черно-почерняло от пушека, дърпаше пръта на духалото; друг, калфа трябва да беше, с големи клещи държеше в жаравата едно разкалено дълго желязо. По-нататък трима млади мъже приликата в лицата им издаваше, че са братя, бяха заети да пробиват една вече изкована цев: единият въртеше тежкото колело, другите направляваха цевта да бъде точно срещу челичената бургия, която колелото движеше. Не забеляза нечакания гост и майсторът на тюфекхането; седнал настрана от останалите, заградил се с най-различни алеати, той правеше, най-сложното в една пушка — нагласяше чарковете й.

Но заглъхна духалото, а след предупредителното покашляне на момчето замлъкна и свистенето на бургията. Последен, който вдигна очи и забеляза надничащия от вратата аян, беше майсторът. Видя го, но не показа нито изненада, нито някакво престараване: грижливо подпря на станока почти готовата пушка, подреди алеатите си, пък едва тогава се изправи и като бършеше ръце в кожената си престилка, приближи към знатния гост. На крачка зад него застанаха тримата левенти, които допреди минута пробиваха новата цев; стиснатите им юмруци висяха като шест топуза покрай телата им.

— Колагеле, тюфекчи! — поздрави пръв Тахир ага.

— Добре дошъл, войводо — отговори без раболепие майсторът и тези думи едновременно се понравиха и поразядосаха аяна: хареса му простият и безхитростен начин на посрещането, но го подразниха българските думи — е, знаеше се, че в Сливен всички тюфекчии са българи (в този занаят изобщо нямаше правоверни), но защо пък да попадне точно на човек, който и един поздрав не може да върже на турски?

— Как е? — Тахир ага, преминал на български, се постара да прикрие първоначалното си недоволство. — Върви ли занаятът?

— Никой занаят не върви сам, войводо. Вървят ръцете, пък занаятът ги следва отдире. — Човекът замълча, сякаш очакваше нов въпрос, но изненаданият от мъдрите му думи аян (в този град аяните открай време бяха наричани също и войводи) не проговаряше. — А иначе за вървене — върви — някак снизходително продължи майсторът. — Рече бог, този път дойде по-хубаво сурово желязо от Самоков. Една ока пречистено желязо изкарваме не от три, а от две и половина самоковско. Така и трудът е по-лек, и печалбата ще е по-голяма.

— Разликата да не я плати низамът, който ще стреля с пушката? — подхвърли турчинът. Подхвърли го ей тъй, на майтап, но видя, че другият се засегна, а тримата зад него се изчервиха от обида и гняв.

— Нека ми покажат една-едничка калпава пушка, излязла от ръцете на уста Кутьо — с достойнство рече тюфекчията, — пък нека я строшат в главата ми.

Лоша и несполучлива шега е била Тахираговата. Това той почувствува още като я изрече, а напълно се убеди, когато чу името на майстора. Че хаджи Кутьо беше прочут далеч извън Сливен и сливенската каза. Говореше се, че едно време Мустафа паша Байрактар, онзи, дето свалил Мустафа хан Четвърти и въздигнал на негово място сегашния Махмуд, не признавал друго оръжие освен изработеното от сливенския уста Кутьо.

— Пошегувах се, майсторе — благородно се извини аянът. — Сам виждам, пушки за чудо и приказ правиш. — Той кимна към онези, които го бяха привлекли към тюфекхането. — Ще дойда някой път и за мен една да пазаря.

Думите му поразсеяха първоначалното напрежение. Лицето на хаджи Кутьо се поотпусна.

— Не знам дали ще пазариш с мене, войводо. Остарях вече, очите недовиждат и ръцете не държат здраво алеатите, потреперват. А човек със слабо око и несигурна ръка не е за тюфекчия. Но ако не ме намериш тук, когато дойдеш, ей с този поприказвай. — Майсторът улови за рамото и избута до себе си един от младите мъже. И го похвали: — Синът ми Паскал. Паскал хаджи Кутьов. Запомни това име, войводо. То ще затъмни моето в тюфекчийския занаят.

Аянът избъбри нещо неясно за поздрав и отмина. Не беше направил повече от четири-пет крачки, когато зад гърба му пак запъшка духалото, пригласяно от свистенето на бургията, отново захапала кованото желязо.

Вървеше Тахир ага, ослушваше се и по хлопането отляво и дясно познаваше: тук живее тюфекчия, там — бакърджия, по-нататък — бъчвар, дограмаджия… А от която къща не се разнасяха удари на чук или тесла, от нея до ухото долиташе глухо прихлопване на ватали, които набиват нишките на абата, нямаше български дом в този град, в който от сутрин до вечер да не хлопат така по няколко стана, за да съберат за годината до сто хиляди топа — цялата османска войска се обличаше с абата, изтъкана от тукашните българи. Аянът изкриви устни в кисела усмивка. Понякога правоверните — особено ходжи и молли — го обвиняваха, че прекомерно зачитал раята. Не беше в зачитането работата. Но всеки може да мине през Ески Джами и Кафтанджийската махала, да сравни господарските салтанати на агите с продънени чешири и волското залягане над работата на раята. Па ако има акъл, ще разбере, че не от аянското зачитане иде боллукът на едните и съкънтията на другите.

Той продължи надолу, все така следван от „Патриката“ Ахмед. Постепенно друг един шум, който идваше срещу него, заглуши ударите на чуковете — трескавата и възбудена гълчава на чаршията.

Тахир ага отговори на няколко поздрава и излезе на Машатлъка. Едва сега, когато пред него се възправи стройната снага на часовниковата кула, той си спомни защо бе тръгнал насам — не улисията на града търсеше, а човек, с когото да сподели радостта си. Огледа се. Вляво, на излъсканите от задниците на дембелите пейки пред кафенето на Мустафата, неколцина размекнати от топлината турци оставиха димящите филджани и го поздравиха с теманета. Отпред, откъм Сарашката чаршия, трима-четирима селяни водеха катъри и се провираха между пъстрите групички търговци и зяпачи по Машатлъка. Вдясно старият Рафик ходжа лениво се влачеше към джамията.

— Добър вечер, Тахир ага — стресна го един глас. — Зивот^[4] и здраве на тебе и твоя дом.

Тахир ага се извърна.

— Добър вечер и на тебе, Димитраки чорбаджи.

— Какво така по царсията? Несто да купис ли си тръпнал?

Аянът не се престара с бързината на отговора си и измери от глава до пети чорбаджията. Димитраки, висок и охранен мъж на четиридесетина, четиридесет и пет години, хубав, румен, с добре сресани кестеняви мустаци, беше облечен в сукнени дрехи, толкова нови, като че ей-сега са излезли от ръцете на терзията. От яркочервения му пояс висеше тежък сребърен ланец, от пухкавата му бяла десница — кехлибарена броеница. Докато още го гледаше и мълчеше, Тахир ага се запита дали именно Димитраки не беше човекът, от когото имаше нужда. Един от първенците на гяурите, с може би най-тежка дума в общината им, уважаван и от „елини“ и турци за богатството си, той познаваше всички по-първа ръка хора в града; само да подшушне новината, която пареше на езика му, чорбаджията за един сахат време ще я разнесе навсякъде. Дори от престараване ще я разкраси и преувеличи така, че после, докато тя обиколи града и се върне при него, сам аянът ще хлъцне и ще се зачуди. Той още се колебаеше, когато срещна очите на Димитраки. И мигом се отказа: те, обикновено дебнещи и опипващи, сега бяха пълни с угодничество — очи на еветчия.

— Какво си засъскал, Димитраки чорбаджи? Болен зъб ли имаш? Аллах ми е свидетел, една думичка не ти разбрах. — Видя как другият пребледня, но не се опита да смекчи казаното, а побърза да се сбогува: — Хайде, остани със здраве.

И отмина, доволен от себе си. Толкова доволен, че десетина крачки по-нататък без малко не налетя на дребния и кокалест хаджи Рифат. Слава на бога, все пак го видя навреме; достатъчно навреме, за да свие наляво и с бързи крачки на измъчван от жажда да се отправи към своята, Тахираговата чешма. За хаджи Рифат той изобщо не се поколеба. Злоезичният старец не само че нямаше да сподели радостта му, но щеше да я осмее, да я принизи и накрая да отрови доволството на аяна с някоя от острите си поговорки.

Докато пълнеше калайдисаното кепче и го поднасяше към устата си, Тахир ага проследи с ъгълчетата на очите си отминаващия хаджи Рифат. Странен беше този човек, един от най-странните, които аянът познаваше. Фукара, това личеше от каяфета му, ала не страдаше от беднотията си, защото нищо не искаше. Беше последна издънка от стар и виден тукашен род (голямата чума преди седем години прати в гроба всичките му деца, а от жените пощади само една; разправяха — най-грозната), пък съвсем не се държеше с подобаващо на потеклото му достойнство. Мързелив беше за трима, кажи-речи никога не беше похващал работа, но никой не го броеше между мързеливците; дори торлаците-българи, за които трудът беше единствената мярка за уважение към човека, се отнасяха с особена почит към хаджията. Каква беше тайната сила на този немощен старец, която отваряше за него всички сърца и всички врати? Имаше зъл и хаплив език, но иначе бе неспособен да стори някому зло — това добре, но не стигаше да оправдае всеобщото тачене. Разсъждаваше със спокойна и улегнала мъдрост за живота — и за кахърите на турци и българи, които ден през ден прибягваха до него за съвет, — но това пък не се броеше за кой знае какво изключение между старците, които аллах е пощадил от изглупяване. Знаеше множество стари мъдри поговорки и умееше да ги каже на място — други обаче знаеха може би повече и също така ги употребяваха на място, а нямаха неговата слава на мъдрец. Тогава? Къде се криеше странната му сила, от която дори аянът се страхуваше? Тахир ага сви безпомощно рамене. А „силата“ на хаджи Рифат имаше само две прости черти — че беше човек и че обичаше да казва истината в очите…

Окачи кепчето на чешмата аянът и се приготви да продължи надолу към Сарашката чаршия и Абапазар, но в същия миг от минарето на близката Хаджи Юмер джамия се разнесе провлаченият глас на мюезина, който приканваше към молитва. Догони го друг от Джин Ибиш джамия, после от Нурул Кудус джамия, от Тахталъ джамия, от Ески джамия… Много гласове, дрезгави и ясни, се проточиха над богатия град, за да напомнят на правоверните, че е дошъл часът, в който трябва да забравят суетата на този грешен свят и да слеят душите си с единствения бог.

Заедно с другите богомолци, заварени на Машатлъка, Тахир ага влезе в Хаджи Юмер джамия, изу еминиите и изми петите си на шадравана, пък прекрачи в храма и се повали на колене върху килимчето, което един услужлив софта му подаде. Тури ръце на бедрата и зашепна молитвите си, после направи изискваните от обреда метани към четирите краища на света, едновременно с останалите молещи се слагаше свити длани край ушите, кръстосваше ги пред гърдите си… Тахир ага вярваше колкото другите добри мюсюлмани, че „Няма друг бог, освен аллах и Мохамед е неговият пророк“, но ги превишаваше във външния, обредния израз на вярата си — животът го бе научил, че хората са злопаметни и знаеше, че мнозина следят под око ревността му в правата вяра, защото за тях той, вече възрастен мъж, бе останал все още само внук на диндьонме, на вероотстъпник.

Молитвата никак не пропъди от душата му нечестивото желание да се похвали с днешната победа. И щом излезе от джамията, той — неотстъпно следван от ясъкчията си — продължи прекъснатата разходка. Извървя открай-докрай Сарашката чаршия, като оглеждаше хората и отговаряше на поздравите им; срещна много познати и непознати, но човека, от когото имаше нужда, не срещна. После излезе на Абапазар при шадравана („шадърфана“, както най-често му викаха тук) и в този миг разбра кого е търсил. Защото точно отсреща, на гърба на Лазовския хан, видя дюкяна на Георги Силдаря. Георги Силдаря — ето кого бе търсил цял следобед аянът!

В очите на Тахир ага Силдаря представляваше нещо като български хаджи Рифат, само дето нямаше неговата османлийска бавност и склонността му към мъдруване. Беше богат, а презираше „елините“ и с някаква хлапашка упоритост държеше да го броят от торлаците. Търговец, който не умееше да печели, за шест години, откакто отвори дюкяна си, той се смрази с другите бакали, защото продаваше почти без кяр, и три пъти успя да пропадне и отново да се съвземе. На българи и турци продаваше щедро на вересия и с царствено безгрижие забравяше борчовете им, но беше способен да убие човека, ако този човек се опиташе да вземе от него нещо с насилие. Турете отгоре и пълната невъздържаност на езика му и ще получите образа на Георги Силдаря такъв, какъвто го виждаше аянът. А баш тия две негови черти бяха станали повод за странното приятелство между двамата — турчин и българин, аян и търговец.

Това се случи преди две години, в навечерието на едно от поредните разорявания на търговеца. Георги Силдаря дойде в конака и се оплака на аяна, че някакъв хаирсъзин от Хаджи Яхя махала вече три пъти с пищов в ръка пълнел дисагите си със стока от дюкяна. Дотук — нищо особено; нито в оплакването, нито в пладнешките обири на хаирсъзина. Особеното дойде накрая, в молбата на търговеца. Защото Георги Силдаря не удари на чувства, не поиска помощта на управителя, а изтърси направо: „Та дойдох да те помоля, войводо, да пречукам тоя крастав пес, дето прави за резил и вярата ви, и града ни, и да го заровя някъде заедно с пищова му, ама тихичко, зер да не ставаме мезе в устата на хората.“ Облещи се тогава Тахир ага от тази дързост, после се смя така, че едва не си изплю джигера. Е, такова разрешение той не даде — къде щеше да му отиде краят, ако разрешеше на раята сама да си разчиства сметките с този или онзи турчин? — и сам се разправи с „краставия пес“ (покани го в конака и оня не излезе повече; сигурно отдавна е изгнил в хумбата под собата). Оттогава започна достлукът между двамата. Достлук между правоверен и гяур наистина, между аян и рая, ама все пак достлук.

Пред този човек искаше да се похвали Тахир ага. Защото Георги Силдаря ачик се гордееше, че е гяур и неговото „Машала!“ — ако изобщо го кажеше — щеше да бъде честно, а не от угодливост. Пък и отдавна се мълвеше, че някога, преди Голямото чумаво^[5] (иди го проверявай, ако нямаш работа), Георги Силдаря сам хайдутувал из Балкана.

Аянът заобиколи някаква групичка, улисана в пазарлък за товар аба, и се отправи към дюкяна. Вляво няколко момчета между десет и петнадесет години — от дрехите им личеше, че са българчета — с весели крясъци играеха на „домуз“^[6]. Някога това беше любимата игра на Тахир ага. И сега, забързан към Силдаря, той хвърли любопитен поглед към децата. И добре направи, та забеляза как един от вардяните зърна минаващия управител, направи бърз знак на пастиря да се отстрани и с хубав „случаен“ удар запрати домуза към него, Тахир ага. Аянът отскочи назад и камъкът профуча покрай него. За миг се изгледаха: момчетата, вече с един крак побягнали към комшулуците, и Тахир ага, едновременно ядосан и развеселен. После децата хукнаха, а „Патриката“ Ахмед разпери дългия си чатал подир дръзкия нападател. Но аянът го спря с властно движение:

— Остави! Ще станем за смях, играеха си хлапетата…

В дюкяна още първият поглед разочарова Тахир ага — Георги Силдаря го нямаше; вместо него с мющериите се разправяше един млад мъж, не повече от двадесетгодишен. Не беше трудно да се познае, че е син на търговеца. Навярно точно така бе изглеждал Георги Силдаря преди три десетилетия: същото правоъгълно, ръбато лице, същите тъмни очи (само че по-кротки, не като Силдаровите) под гъстите триъгълни вежди, същата плещеста, пък тънка в кръста снага.

Младият продавач го забеляза, освободи се набързо от другите мющерии и прекрачи почтително към него:

— Буйрум, войводо!

— Ти кой си? — попита Тахир ага. Попита на български — единствения език, който се говореше в този дюкян.

— Син на Георги Силдаря, войводо. Боян ми е името, но всички ми викат Бяно.

Аянът мислено похвали своя дост, Силдаря, за хубавия момък, който беше отгледал. Защото този Боян или Бяно му хареса веднага; допадаха на Тахир ага такива младежи, които пращят от сила, но не продават евтини бабаитлъци със силата си, а знаят да се държат с приличие и учтивост към по-възрастните.

— Къде е баща ти?

— У дома, не е идвал следобед към дюкяна. Него ли търсеше, войводо?

— Е, щом го няма…

— Не отказвай да го посетиш в къщи — вежливо се примоли момъкът. — Превелик ихтибар ще сториш и на баща ми, и на нашия дом.

— Къде живеете?

— Не е далеч, войводо. В Кафтанджийската махала, горе-долу по средата между Машатлъка и Фърчиловата воденица. Завчас ще те заведа.

— Ще ме заведеш? Ами дюкяна, алъш-вериша?

Разбрал, че Тахир ага приема поканата, Бяно непресторено се зарадва. Изскочи навън, сложи два пръста в устата и изсвири пронизително, пък се върна в дюкяна и обясни с усмивка:

— Ще оставя тук братчето си Васил. Не е малък, нека се учи…

Тахир ага чу изтупуркване на боси крака, последвано веднага от кратък писък. Извърна се. Братчето, изтърсакът на Георги Силдаря, едва беше връхлетяло през отворената врата, а ухото му вече се намираше в шепата на „Патриката“ Ахмед. Защото това момче преди малко насочи „домуза“ към минаващия аян. Сега Тахир ага се изненада, че още одеве не е познал в него един син на Силдаря — и Васил беше „одрал кожата“ на баща си, макар че чертите му бяха още недооформени, полудетински. Аянът направи знак на ясъкчията си да пусне ухото и се задоволи да смъмри пакостника:

— Пък щом си такъв кьопав играч, друг път не се залавяй на домуз, ще утрепеш някого.

Кимна на Бяно и двамата, съпроводени от „Патриката“ Ахмед, се отправиха към дома на Силдаря.