Цончо Родев
Тътени (65)

13

Заедно с Добри през отворената врата нахлу диханието на зимата — мразовито, свирепо, понесло със себе си вълма снежинки. В одаята на Мавроди обаче беше топло, прикътано. Новодошлият хвърли ямурлука, но трябваше да изчака, докато очите му привикнат със здрача — нарочно не бяха запалили лампа.

— Да ви кажа правичката, мене захваща да ме гони страх — рече хаджи Нойко, очевидно в продължение на предишния им разговор.

— Чест ти прави, че го признаваш — каза Иван Селимински. — Само не виждам кое поражда страха ти.

— Тъй де — намеси се и Цено Коньов. — Ако питате мен, не нас, ония трябва да ги е страх.

— Кои са „ония“? — попита Иванчо Куртев; беше дошъл отново от Цариград по своите търговски работи.

— Как кои? Турчулята и преструванковците, дето съскат по гръцки.

— Добре, добре — сложи ред в приказките учителят. — Да чуем хаджи Нойко.

Очите на Добри Желязков посвикнаха със сумрака, та различи в одаята още Бяно, Мавроди Коджакара и хаджи Людскан. Неда я нямаше; погрижила се бе оджакът да е разпален и мъжете да имат мезе и стомна вино, па бе отишла някъде на гости с малкия Иван, шестмесечния им син.

— От какво ме е страх ли? Помилуй, господи, ами че от всичко, което става. Завъртяхме ние една въртележка, пък сега вече тя се върти сама и за нас не пита. И като се върти, докъде ще стигне, един бог знае. Е, може би и Сатанаил…

Както се случваше често напоследък, думите на хаджи Нойко хаджи Божилов подразниха Добри. Той изобщо не гледаше с добро око на този търговец и попски внук, много мекушав му се виждаше, лесно се огъва, па и е готов да угодничи на тия, срещу които ужким се бореха. Като го чу сега, не се стърпя и подметна злъчно:

— Що чиниш тогава сред нас, хаджи? Ние анджак да въртим въртележките сме си дали обет…

— Хайде пък и ти! — смъмри го хаджи Людскан уж полугласно, пък навярно го чуха и на Карандила. — Страх го е човека и ако си дадеш малко зор, ще видиш, че има защо да го е страх. Зер въртележката… Де го има това турчинът да се крие като бито псе по кюшетата, а християнският народ да управлява, както си ще и както му е удобно?

— Пък и ония не са кьорави — добави Иванчо Куртев — и не стоят със скръстени ръце.

Разбраха го за какво говореше. Преди неделя кьосавият калугер Партений и шишкото Кирияк се върнаха от Одрин, размахаха името на владиката Герасим и с него на уста разпердушиниха християните в Сливен, закриха училището на Селимински и още едно-две училища в града, дето децата се учеха на църковнославянски. Не спряха дотам, а отлъчиха Селимински от църквата, затвориха храма „Света София“ и отстраниха от богослужение поп Исидор и още неколцина свещеници и монаси от българско коляно.^[1]

Разговорът се прекъсна от влизането на Христодул и Паскал хаджи Кутьов. Добри използува това, за да подпита:

— Няма ли вече да ни кажеш за какво сме се събрали, хаджи Иване?

— И аз не знам. Събра ни Коста…

— Пък виж — възропта хаджи Людскан, — само него го няма.

— А, и той е тук! — чу се глас от вратата и с него се появи и Коста Топракчиев. Пък като се настани, започна загрижено: — Случи се нещо по пладне, та реших, че е неотложно да го съобщя не само на бате, на хаджи Иван или на друг от вас, а на всинца. — Той изтри разтопените капки сняг от челото си. — На обед в дюкяна дойде Анифе ханъм…

 

 

Възрастната кадъна така оглеждаше осолените риби в качето, сякаш избираше пръстен или гривна, а не цариградски турук. Но когато другите мющерии един по един се изнизаха, тя мигом се преобрази.

— Не ме познаваш, нали? — каза го на ясен български език.

Коста Топракчиев вдигна рамене — кой може да познае туркиня, когато тя се е забелила с всичките там фереджета и яшмаци?

— Ако си християнин, не издавай, каквото ще ти кажа. Аз съм Анифе, майката на хаджи Молла…

— Хаджи Молла? Писаря на войводата?

— Същия. Слушай, момче, слушай и не ме прекъсвай. Кажи на когото трябва, че чорбаджи Димитраки е ходил да ковлади торлаците пред Тахир ага.

Въпреки предупреждението, Коста Топракчиев я прекъсна:

— Да ги ковлади? За какво, Анифе ханъм?

— Че правели някакъв заговор, че насъсквали раята и я учели на неподчинение, че малко, по малко вземали връх в еснафите, черковните настоятелства и общината, като изхвърлили на бунището старите чорбаджии, доказали своята вярност към султана и аяна.

— А той, Анифе ханъм, аянът?

— Той не клъвнал изведнъж въдицата, казал нещо такова, че е доволен от сегашните управи на еснафи и общини. Такъв ред и такова точно плащане на вергиите, рекъл, не е запомнено в Сливен. Но и друго казал — че ако има заговори, той знае как да ги лекува с нажежено желязо. Тук чорбаджи Димитраки се позапънал, не можал да изрече нито едно име. Но обещал всичко от край до край да изпита и да го донесе на аяна.

Младият мъж поразмисли върху думите й, пък попита тихо:

— Защо ми казваш всичко туй, Анифе ханъм?

— Аз нося шалвари и фередже, ала в жилите ми има само българска кръв. Това, момче, не всеки може да забрави…

И с тези думи си тръгна — имаше болнава, залитаща походка, — но на вратата се обърна и прибави:

— И една молба имам към тебе. Иди в църквата и запали свещ. Нека всеопрощаващият и всеблаг наш бог Исус да се смили и оправдае майката, която за род и вяра може би сторва грях към детето си…

 

 

Дълго мълчаха след думите, на Коста. После хаджи Нойко се завайка:

— Казах ли ви аз? Въртележката… Помилуй нас, господи!…

— Майната й на твоята въртележка! — изруга го Добри Желязков. — Ако ще се цивриш, излез на двора или върви по дяволите, ама тук си мълчи!

— Так-а-а — провлече Иван Селимински. — Работата е ясна. Нека кажем по едно „бог да поживи Анифе ханъм“… — Той се усмихна; стори му се чудновато да призовава християнския бог в закрила на една ханъмка. — И да решаваме, каквото има да решаваме.

При важни решения Селимински изчакваше думата на другите, а после, без да дава натрапливи съвети, все постигаше своето. Но този път крачката, която трябваше да се направи, беше такава, че всички, дори способният на безразсъдства Мавроди, се стъписаха пред нея. И обърнаха пълни с очакване погледи към него.

— Да направим една равносметка — поде отново учителят. — И да се видим накъде сме. От ясно по-ясно е, чорбаджиите са си плюли на ръцете да ни задушат. За владишките поразии нека кажем само едно „било, каквото било“ и да не се занимаваме повече с тях. Но с аяна не е същото.

— Как ще е същото? — не се стърпя хаджи Христодул. — Ако Тахир ага се разшета, глави ще падат…

— Така е, глави ще падат. Лошо е, че могат да паднат главите на някои измежду нас. Още по-лошо — че главите може да са и на съвсем невинни хорица.

— Не те разбирам, хаджи Иване — обади се Паскал.

— Пък то не е трудно за разбиране — изпревари отговора хаджи Людскан. — Димитраки ще иде отново при аяна и този път ще му носи имена. Иначе ще излезе, че преди го е излъгал. Ще отиде, казвам, пък ако до тогаз не се е добрал до нашите имена, на братствените членове, ще посочи други люде, които му се случат на мерника.

— Така е — кимна Селимински. — И щом е така, остава да решим как да предвардим злините.

Продължи да му отговаря хаджи Людскан — не беше случайно, дето членовете на Братството го имаха за втори по ум след Иван Селимински.

— Няма чалъм да повлияем на Тахир ага. Остава да запушим устата на Димитраки…

Думите „да запушим устата“ можеха да се разбират по много начини — зависеше от нрава на човека, който ги е учил. Пръв прояви своя нрав Мавроди Коджакара. Той скочи на крака и извика:

— Да го осъдим, братя, този злодей, пък аз се наемам да стана палача!…

— Ти луд ли си! — рипна насреща му Бяно. — Ние сме си дали обет да вършим добро, не да ставаме колачи на хора…

„Ето го снопа на нашите братя — мина през главата на Селимински. — И крехки съчки, и жилави дряновици, и чепати кюскии, нищо не липсва в него…“ А гласно рече:

— Истината най-вероятно е някъде по средата. Нашата и на делото ни безопасност изисква да сторим нещо, за да сплашим клеветниците, но ние ще навредим на самите себе си, ако си позволим крайности.

— Туй щях да река и аз — обади се Иванчо Куртев. — Един хубав кьотек комай ще отнеме ищаха на мюзеверджиите…

Никой не възрази, а Добри Желязков на часа̀ скрои плана:

— Работата може да стане така. Пара̀та е всичко за ония чибукчии, чорбаджиите. Ще отида аз една вечер при тях в метоха, ще ги заглавичкам с приказки за печелене на пари с моите прословути чаркове, та да окъснеят. А тръгнат ли си по пустите улици…

И този път проявиха съгласие, а седмина побързаха да се препоръчат, когато Селимински попита за доброволци; въздържаха се само хаджи Нойко и Бяно Абаджи, докато Добри Желязков отпадаше поради простия разум, че той щеше да бъде примамката.

— Четирима, не повече — поклати глава Селимински. — Лоша войска е тая, дето за щяло и нещяло се вдига цялата, до последния човек.

Всеки от седемте взе да изтъква предимствата на своето участие. И се стигна дотам, че Селимински трябваше да решава:

— Ти, Мавроди, сам си ми казвал, че имаш зъб на чорбаджи Димитър и на наместника Кирияк. А ние ще мъстим в името на общото, не поради лична ненавист. Не одобрявам също хаджи Людскан и Цено. Те са общинари, сядали са коляно до коляно с Димитраки и Кирияк — може и да ги познаят. От двамата Топракчиеви ще дойде само единият, по-добре Коста; не е редно да ги възправяме срещу опасността едновременно. Па и Иванчо Куртев не трябва да бъде в групата.

— Че кой остана? — изсмя се с цяло гърло Добри Желязков. — Уж щяха да бъдат четирима, а ти не поряза само Паскал и Коста.

— Не разбрах защо поряза и мене — ухили се Иванчо Куртев.

— Защото трябва да те пазим — отговори Селимински. — Всеки от нас е заменим в делата на Братството, само ти — не. — Той се обърна към останалите. — Може да не е ставало дума, ама Иванчо Куртев редовно ми провожда хабери от Цариград, та да знам какъв вятър духа там из сараите.^[2]

— Остави тези работи, адаш — махна ръка Иванчо Куртев. — Аз съм от най-подходящите. Никой няма да се усъмни, че един цариградски търговец и личен познат на Тахир ага ще ходи нощем да налага чорбаджийски гърбини.

— Право е — рече хаджи Людскан и с това се реши участието на Иванчо Куртев. — Ама людете пак станаха всичко на всичко трима.

— Четвъртият ще бъда аз — кратко съобщи Иван Селимински.

— Майтапиш се — усмихна се хаджи Христодул.

— Не, не се майтапя. Нали и аз съм братствен член като вас?

Заговориха в един глас — едни се възмущаваха, други се стараеха да го разубедят, трети изтъкваха неразумността на решението му. Дори Бяно и хаджи Нойко предложиха себе си, само и само Селимински да стои настрана. Но той къде с разумни доводи, къде с неотстъпчивост наложи волята си. И остана при изпълнителите на казънта…

Случи се, че когато се разотиваха, Иван Селимински се задържа последен. И Мавроди Коджакара не пропусна възможността да го попита:

— Много я протакаме тая, хаджи Иване. Мотаем се с еснафи и църковни настоятелства, а защо не вдигнем брата българин на бой срещу амуджите? Че ние да не сме по-калпави от гърчулята?

И за пръв път Селимински поразкри далечните си планове:

— Много бързаш, Мавроди. Ти искаш днес да хвърлиш семето и утре да пожънеш плода. Така не става! По-напред семето трябва да избуи и да узрее за жътва…

* * *

Всичко стана така, както го скроиха. След две вечери хаджи Людскан заведе Добри Желязков в метоха и след като изпиха с другите чорбаджии по едно кафе, остави го с чорбаджи Димитър и архиерейския наместник Кирияк. И Добри така завъртя разговора, че двамата първенци се надпреварваха да го разпитват и да чертаят розови планове за ортачество и общо забогатяване, да предлагат какви ли не кроежи. И тъй отиде до късно…

А когато си затръгваха, на двамината не им провървя. Закрачиха те в мразовитата нощ, унесени в сладките си мисли, и звездиците зиморничаво трепкаха над главите им и снегът хрущеше под краката им, когато… Така и не разбраха много добре какво стана изведнъж, дали земята се отвори под нозете им или къща се стовари отгоре им. Когато можеха да мислят, вече се намираха под два дебели ямурлука и върху тях се сипеше градушка от бая здрави удари. Не стигна това, ами и остриета на ножове надупчиха дебелите им меса… Викаха, ала виковете им — останаха под гънките на ямурлуците, па и сами занемяха, като чуха преправени гласове да им думат, че скоро ще могат да мюзеверджийствуват не пред митрополита и аяна, а само пред свети Петра, но тогава с тях ще бъде и онова дебелодупесто кьосе Партений…

Още същата нощ Димитраки чорбаджи натовари на няколко каруци челяд и богатство и се махна нанякъде — по-малко се страхуваше от преспите и вълците, отколкото от торлаците на Сливен. В страха го навести и една друга мисъл: че може би и аянът не е чужд на среднощното бастисване, — щом е подшушнал тук-там за мюзеверджийството на чорбаджията…

Кирияк последва примера му две денонощия по-късно — толкова време беше необходимо, за да се разбере ще оцелее ли от уплахата си или сърцето му ще се пукне от страх.^[3]

А предупреден от тях, подир месец запраши нейде на юг и Партений…