Цончо Родев
Тътени (46)

5

Не десет, сто пъти щеше да му изхвъркне душата по върлото, ала той не се отказа, продължи — можеше ли да скърши хатъра на такъв човек като Бяно? И когато му се стори, че много пъти е превалил и Кутелкая^[1], и Булгаркая^[2], най-сетне разпозна долапа.

Поспря отвън — колкото да поеме дъх, толкова и да поогледа долапа на Силдаровците. Не го намираше за загубено време: дългият му живот го бе научил, че вещите и имотът са огледало, в което проницателното око може да види образа на техния собственик. Поклати глава — не беше от най-доброто онова, което научи от огледа си…

— Хей, има ли хора тука? — извика.

Не беше още заглъхнал гласът му, когато от открехнатата врата се подаде едно младежко лице, върху което, веднага щом очите разпознаха госта, заигра радостна усмивка.

— Има, има, хаджи Рифат, има. Буйрун!

— Я си хортувай по български, Силдароглу Маноле — каза старецът, пристъпвайки през двора към долапа. — Като рече това „буйрун“, сякаш си навехна гръцмуля…

След като се здрависаха, Манол изнесе из постройката две ниски столчета и ги разположи под навеса.

Поприказваха за това-онова — може ли един важен разговор да започне ей тъй, от вратата? — и най-сетне гостът уж се сети да попита:

— Хе, сега ми мина през ума. Чувах, коне си отглеждал…

Манол обаче го разочарова — прояви се като ойун булмез^[3]. Изсмя се в лицето му и каза:

— Е, изплю камъчето. Ама защо не започна направо оттук, дядо хаджи? Защо бяха всичките тия усукваници шикалкавеници? Е, хайде, вкарвай в пътя заблудената овца…

Старецът забави отговора си, за да даде време на Маноловия смях да се уталожи. А после каза тихо:

— Аз те попитах нещо, Маноле. Поне от уважение към годините ми трябваше първом да ми отговориш, та после да се глумиш с мене…

Доста кусури може да имаше Манол, но тепегьозлукът положително не беше между тях.

— Нямам коне, хаджи Рифат, а само един кон. — В гласа му не бе останала и следа от предишната заядлива присмехулност. — Искаш ли да ти го покажа?

Старецът прие с удоволствие. И едва последвал домакина, веднага разбра защо одеве Манол не го покани навътре, а изнесе столчетата извън постройката. Причината беше, че в същност долапът не съществуваше. Всичко онова, което е било долапът, сега бе превърнато в грамадна конюшня за един единствен кон. Къде спеше самият стопанин, това не личеше веднага; най-вероятно да си е сложил одър в някое от онези помещенийца, които преди са служили за килери или складове за сечива.

Но всичко това хаджи Рифат едва свари да си го помисли. Защото видя коня и забрави всичко останало — като всеки истински турчин той ценеше и се, прехласваше по хубавите коне, та този арабски ат пред очите му, истински породист красавец с лъскав косъм, вирната глава, дълги крака на бегач и тънки глезени, не можеше да не спре дъха му.

— Машала! — произнесе възторжено. — Такова добиче може да вземе очите и на султана! — И попита като човек, който разбира от тези неща: — С какво го храниш?

— Само със зоб.

— И правилно постъпваш. „Атън еджели йемден олсун!“^[4] То си личи, хубаво го гледаш. — Хаджи Рифат с мъка си наложи да си спомни услугата, която беше обещал на Маноловия по-стар брат. С още по-голяма мъка, — да се направи на глупав: — Ти що, Маноле — попита, — да не си решил кираджия да ставаш?

— Какви ги приказваш, хаджи Рифат? — възкликна младият мъж. — Хич ти на такъв вихрогон хамут слага ли се?

Най-лошото беше, че хаджи Рифат, повече от половин век страстен любител на хубавите коне, в себе си мислеше по същия начин, а беше принуден да говори като истински серсемин.

— А тогава? За какво го гледаш този кон тогава?

— За кушии.

— За кушии?! — Старецът се постара да вложи в гласа си изумление, примесено с укор и недоверие. — Истина ли говориш, Маноле?

— Истина, хаджи Рифат. За кушии гледам жребеца. С него ще ме видиш на Тодоровден.

— Е, това не е лошо. — Турчинът изчисти от гласа си изумлението и недоверието. И остави само укора. — Сигурно добре печелиш от долапа, щом като едничкият ти кахър е бил ат за кушии да си отгледаш…

Сега беше ред на Манол да замълчи. Старецът го почака предизвикателно, пък после потупа коня по задницата и излезе. Малко по-късно двамата с младежа пак седяха един срещу друг на трикраките столчета.

— Да оставим майтапите — миролюбиво наруши напрегнатото мълчание хаджи Рифат. — Ти знаеш, че бях приятел с баща ти. Знаеш също, че след неговата смърт прехвърлих приятелството си към вас.

— Всичко зная, дядо хаджи. Ние нивга не ще забравим, че именно ти свали баща ни от въжето, помогна ни да го погребем като човешки труп, а не като купчина скапани и разложени меса.

Турчинът махна с ръка — не беше по вкуса му да се изтъкват някакви негови заслуги.

— Остави това — рече. — Припомних ти моя достлук със Силдаря, само за да знаеш, че пред мен можеш да говориш от сърце.

— Тогава ще ти доверя нещо, гдето пред никого устата ми не го е изговаряла. — Старецът се поклони, но веднага след това облещи очи от изненада — не беше подготвен за следващите Манолови думи: — Вие, турците, ни мачкате, когато ви падне и както ви падне, дядо хаджи. Не само дето ни скубете с данъци и ангарии, туй все още не е най-лошото. Ала вие мачкате душите ни, гаврите се с нас, наричате ни кучета и свини, а се отнасяте с нас и по-зле, отколкото ако наистина бяхме кучета и свини, изнамирате какви ли не чалъми да ни показвате, че в сравнение с вас сме отрепки и нищожества, че…

Старецът го прекъсна:

— И аз ли правя това, Силдароглу Маноле?

Манол махна нетърпеливо с ръка:

— Не е думата ми за тебе. А знае ли човек, може да има и някой друг подобен на тебе. Тъй както може да има и някой измежду нас, българите и християните, комуто вие да спестявате гаврите и униженията. Аз говоря не за капката, хаджи Рифат, а за моретата. За турското море и за нашето море.

Гостът най-сетне преодоля изненадата си и успя криво-ляво да се оправи в неочакваната обстановка. Каза:

— Имам какво да ти възразя, чоджум, ама нейсе, нека речем, че си прав. Е, хубаво, мачкаме ви. Ама какво общо има туй мачкане с аждера, който си отгледал?

— Има общо, дядо хаджи, има общо. Чрез него аз ще натрия мутрите на всички гъжвалии в Сливен… — Увлечен в словото си, младежът, изглежда, чак сега се сети, че и хаджи Рифат в края на краищата спада към гъжвалиите. И се извини: — Пък ти прощавай за тази дума…

Но хаджи Рифат не чу извинението му. Впрочем той и не обърна внимание на обидната дума. Защото по същото време мърмореше под носа си.

— Армуд ааджъндан узак дюшмез^[5]…

— Какво рече, какво рече? — трепна, готов за кавга, Манол.

— Приказвах си, че си се метнал на баща си — обясни старецът. — Той беше същият — душа даваше да натрива мутри на правоверни. Ама ти комай си надминал и баща си… Е, не се радвай чак пък толкоз! Аз не смятам, че натриването на мутрите беше най-големият ербаплък на Силдаря. Да си поставиш за цел да достигнеш някого, трябва да имаш пред очи кадърността или левентството му, не урсузлука, маргазиите и дженабетщините.

Манол сякаш не чу последните думи.

— Стига ми и това — каза, — дето и до толкоз приличам на тате.

— Хубаво — обърна думата хаджи Рифат. — Какво ще стане по-нататък.

— Нищо. Ще бягам в Тодоровденската кушия и ще оставя вашите бабаити да гълтат праха зад мене. Това ми стига.

— Нашите бабаити? — вдигна бели вежди турчинът. — И Каратлъ Емин Пехливан^[6] ли?

Младият човек не се стресна от името на прочутия сливенски ездач и гледач на коне.

— И него — каза. — На кушията ще ви направя за резил.

— Не мислиш ли, че по-хубаво ще ни натриеш мутрите, ако с труд събереш несметно имане, а с имането заслужиш такива почести, дето да те поставят по-напред и по-горе от който и да е турчин в Сливен, без да изключваме и Тахир ага?

— А, може да си прав, ама тази, твоята, е дълга и предълга — с момчешко лекомислие отговори Манол. — Не се обиждай, хаджи Рифат, ама не мога да те послушам. Аз искам да начеша моя хъс сега, веднага, без чакане…

— И колкото и да ти говоря, колкото и да те съветвам, ще бъде все едно да наливам от пусто в празно, нали?

— Тъй е — ухили се момъкът, — няма защо да те лъжа.

Хаджи Рифат си каза, че наистина всякакви приказки са излишни — не до довечера, не цяла нощ, ами хиляда и една нощи да налива в главата на този Силдаровец, то все ще бъде като да гребе с лъжица от морето и да вярва, че ще го пресуши.

— За какво си мислиш? — прекъсна размишленията му момъкът.

— Няма защо да крия, за тебе мислех. Сетих се една от нашите: „Далда̀нда дюшен вар, халиндѐнде дюшен вар“^[7]. Не от клон ще паднеш ти, Силдароглу Маноле…

Като рече това хаджи Рифат и се надигна да си отива.