Цончо Родев
Тътени (55)

3

Услужливи съседи се притекоха на помощ, та занемареният му дом скоро се върна към живот. И три недели тук се нижеха гости да му кажат своето „добре дошъл“ и безмълвно или най-много с далечен намек да му покажат, че с него чакат да видят в Сливен нещо ново, целебно, обновително, обещаващо по-добри дни. Идеха при него далечни роднини, забравени другари от махленските игри и от школото в килията на поп Никифор, напълно непознати люде, всякакви; единствените, които не пристъпваха прага му и даже тайно се присмиваха на общото оживление, бяха „елините“.

Когато оставаше сам, Селимински се стараеше с хладен разсъдък да огледа от всички страни това отношение на „елините“, да го прецени безпристрастно. И винаги достигаше все до един и същ отговор: те, гърчеещите се чорбаджии, с държането си сами му показваха къде, в кои среди трябва да дири съмишленици и ревнители на начинанието, на което се бе посветил — при безпросветните, малоимотните, но честни, трудолюбиви и останали чужди на фанариотската поквара торлаци.

Върнеше ли мисълта си на „начинанието“, в паметта на Селимински винаги оживяваше онази вечер в Брашов, когато той застана пред всички тамошни свободолюбиви българи — между тях личаха такива люде като Антон Иванов, хаджи Йордан хаджи Генович, Анастас Кипиловски (от сливенското село Кипилово, който по-късно щеше да си създаде име на поет и преводач), родолюбивите търговци Начович и Михайлович, Петър Берон, свищовлията Ненович, изоставил търговията, за да се посвети на родополезна книжовност… Тогава Селимински с убедителни думи им доказа защо Заверата донесе само зло за българите, а не мечтаната свобода или даже само облекчение на положението им. С ярки слова той показа на всички, че помощта и жертвите на отделни родолюбци губят своето значение, щом народът български е неединен, невеж, неподготвен за някакво велико дело. И стигна до единственото — нужно е един готов на саможертва мъж да отиде в отечеството, да занесе там свободолюбивите идеи, властвуващи вече над Европа и света, и факела на просвещението, та да образува едно всенародно дружество, което да възроди по четирите краища на българската земя удавеното в кръвта на мъчениците и изпепеленото в пламъците на пожарищата народностно чувство. И така чрез просвета, единство, родолюбие и всеобща организация българският народ да превъзмогне и се извиси над своя многовековен застой и да узрее за свободата си. Когато в онази паметна вечер млъкна, в много очи блестяха сълзи. Изправиха се след него и други оратори — с разтреперани от благоговеен трепет гласове признаха правотата на неговото слово и призоваха бога да благослови великото начало, което се раждаше в този час, за възкресението на българския род. А накрая всички погледи се извърнаха с надежда и вяра към него, Селимински, в него виждаха апостола на тази преславна идея.

Стигнеше ли до тази точка в спомените си, върху устните на Иван Селимински кацваше една кротка, мечтателна, но и тъжна усмивка. Същата, която се появи за пръв път на устните му тогава, в онзи час на самообричане. Защото пред очите му — в брашовската вечер и днес — неизменно заставаше миловидната по лик и предана по сърце Тодорица, дъщерята на преуспелия търговец Ангел Ангелович, с която Селимински бе почти сгоден… Когато брашовските родолюбци му предложиха връщане в Българско със същата тази дума „апостол“, то в същност, съзнавайки го или не, поставиха на везна цялата съдба на Селимински. В едното блюдо туриха трагично-високата цел — да посвети себе си на Отечеството, на народното дело; в другото — опасността от мъченическа смърт, ако бъде припознат като участник в пелопонеските битки, отказа от спокойно и богато бъдеще като утрешен наследник на Ангелович и може би по-силното от всичко — необходимостта да пожертвува първия и най-сладък трепет на младото си сърце (той щеще да остане и единствен до края на живота му), като стисне за сетен път крехката ръка на Тодорица и завинаги отдели житейския си друм от нейния. Премислил бе всичко това Селимински, усмихнал се бе, както в днешния ден, пък бе направил единственото, което човек като него можеше да направи — приел бе своя жребий, отричайки се от лично щастие и обричайки се тялом и духом на своя народ…

* * *

След като три седмици приема гости, други три — докъм средата на декември — Селимински привидно се шляеше из града, а в действителност внимателно проучваше обстановката. Внимателно, защото знаеше, че е следен; туй следене не приличаше на ходенето по петите на полицейските хрътки от Австрия и Франция с което бе имал случаи да се запознае. Тукашното бе друго, ориенталско: комшия някакъв „случайно“ ще го види, като излиза от къщи и уж да се намери на лаф, ще го попита къде отива, няколко чифта очи на дембели от кафенето на Мустафата ще го подхванат още от края на улицата, ще видят с кого е спрял да поприказва и ще го изпратят до другия край, влезе ли в дюкян, все ще се намери мющерия, който дълго, прекалено дълго ще избира какви ли не стоки и накрая ще купи за пара̀ сол или сяра, а по някое време през деня или вечерта всички тези и още много като тях наблюдения ще бъдат надълго и нашироко претегляни и прецеждани в затворения кръг на общинарите или в собата на някой от чорбаджиите. Пък кой го знае — може и в конака…

През тия три седмици Селимински си създаде много познанства — главно из средата на торлаците, на второ място идеха турците, с които той успяваше да завърже лаф-мухабет в кафенето, а едва след тях бяха чорбаджиите, но, боейки се от провокация (думата, липсваща тогава в българския речник, той си казваше по този начин), избягваше да създава приятелства. Най-близък в Сливен му беше онзи, когото сякаш самата съдба бе изпратила на пътя му — Бяно Абаджи. Още в първия ден, а и в дните след това сърцето на Селимински беше спечелено от простодушието на този човек, от безпримерното му преклонение пред Доброто, от странното съчетание в него на Херкулесова сила с Богородична милозливост и състрадателност, от честността и трудолюбието му и от отпечатъка на примирен със съдбата си неудачник, който личеше върху цялото му същество.

Чрез Бяно се бе сдружил и с неговите приятели. Във всеки от тях бе открил по нещо, което да му допадне и да му се стори полезно за времето, когато ще подхване великото дело.

В Добри Желязков — човек докачлив, упорит, извънмерно честолюбив, пълен със самочувствие и с жажда за Успех с главна буква — виждаше черта от онзи порив към новото, към техниката, който наравно със завладяването на колонии въздигна англичани, нидерландци, немци и французи. Наистина зад Успеха, бъдещия и тъй желан успех, Добри виждаше само своето лично тържествуване и своето лично могъщество, но това не означаваше, че е съвършено нехаен към тегобите и надеждите на народа, напротив — в неговата не съвсем подредена философия именно икономиката беше един от пътищата, ако не дори най-обещаващият път за изскубване от турската зависимост и в крайна сметка за отърваване от робията.

Двамата братя Топракчиеви, Христодул и Коста, имаха в неговите очи една голяма прилика и една голяма разлика помежду си. Разликата се проявяваше в малко наивното желание за големство на Христодул, в самоизтъкването му в познаването на Европа. А иначе и двамата имаха може би инстинктивно, но благоговейно преклонение пред просвещението и вярваха, че образованието и науката ще дадат на българите връх над затъпялата от леност и простотия турска маса. Вярно, просвещението те прекалено свързваха с чисто търговския си практицизъм (по това се доближаваха до Добри Желязков, но за тях стълбата към възхода беше търговията, а не усъвършенствуването на техниката), обаче радеенето им за наука беше един лост, който в бъдещата машина на Селимински би могъл да играе важна роля.

Мавроди Коджакара и неговата млада невеста бяха хора с участта на библейския Йов: едва ли имаше турско издевателство, което те или семействата им да не са изпитали; но ако Йов бе запазил примирението си през всички изпитни, поставени му от бога, злощастията на Мавроди и Неда ги бяха довели до другия библейски закон — „Око за око, зъб за зъб“. Непримирима и жадна за мъст — такава беше тази двойка.

Хаджи Людскан хаджи Нойков, отскоро в тази дружина, имаше по малко от чертите на всички останали: доброта според принципите на християнския морал, вяра в силата на просветата и в могъществото на икономиката, при случай можеше да посегне и към оръжието, но към всичко това прибавяше и една чисто своя черта — уравновесен по природа, той беше враг на всяка прибързаност и можеше да приеме всичко, но само след премисляне в най-тънки подробности. Хаджи Людскан имаше и друга, чисто своя черта — пресметливост, твърде близка до скъперничеството, — но нея Селимински снизходително отминаваше.

Така Селимински видя Бяно и неговите другари. А как му се стори неговият роден град, това той по-късно щеше да разкаже сам:^[1]

„Природното местоположение на града е превъзходно, ала всичко е в първобитно състояние: никаква наука и техника, каквито срещнах в Гърция, Италия, Унгария, Австрия и Влахия.

Народът, поради здравия климат, бе добре телосложен, здрав, бодър, трудолюбив, умен, но неук. Първенците-чорбаджии — във висша степен развратени от фанариотите, които им бяха образец за живота. Свещениците приличаха на народа, от който и произхождаха; владиката не изискваше от тях нищо друго, освен да знаят да четат по гръцки литургията, и това бе главното; колкото за разбиране прочетеното — то се считаше второстепенно и дори излишно. Те изразяваха това със следните стихове:

Молитвеник — хранителник,

друга книга — губи време.

Гражданството се състоеше от две племена, турско и българско, първото управляващо, а второто управлявано; първите изповядваха Корана, а вторите Евангелието… — Турците бяха лениви, фанатици и варвари, както ги описва историята от край време, придържайки се о старите понятия и вярвания. Те се отдаваха на своите прищевки и страсти спокойно, без гризение на съвестта; убийства, отвличане и изнасилване на български девойки и жени беше в реда на верските им изповедания. Грабежи, присвояване на движими и недвижими имоти на българите ставаше сред бял ден, при пълна свобода, пред очите на самата власт.

Българите се деляха на две класи — благородни и прости. Благородните наричаха себе си «елини», а останалите «торлаци»… Гръцката класа бе покровителствувана от владиката и властта, държеше в ръце общинските работи — беше съществен съучастник в двойната политическа и черковна власт, мразена от народа.

Неблагородните, простият народ или торлаците държаха в ръце промишлеността и търговията. Те бяха честни и със здрави нрави, препитаваха се от труда си и се ползуваха с почитта на народа и на властта…

Властта, ако може да носи това име, имаше за оръдия фенерските владика и архиереи, заедно с гръцката класа, и вършеше най-големите произволи над трудолюбивото мирно население, преследваща главно две неща: да ги ограбва и държи в бездействие чрез заплаха.“

Така Селимински оценяваше положението, когато една сутрин си каза, че е време да премине от думи към дела…

* * *

Не чу ткалото и отначало помисли, че Бяно не е у дома си. Но щом се изкачи горе, завари не само него, но и Мавроди Коджакара — навели се бяха над стана и майсторяха нещо.

Като го усетиха, двамата се изправиха и на лицата им разцъфтя искрена радост. После въпреки протестите му зарязаха захванатата работа, избърсаха ръце и тримата насядаха около мангала. Мавроди, единствен пушач от тримата, напълни чибука си и го запали с едно въгленче.

— Кажи му едно „хаирлия да е“ — каза засмяно домакинът, като посочи на Селимински към Коджакара. — Рекла му Неда, че ще става баща и така му подскочило сърцето от драгост, че не го свъртало на едно място и, делник-неделник, дошъл да ми се похвали!…

— Е, стига и ти де!… — сопна му се Мавроди, пък личеше, че задявката на Бяно беше като песен за ушите му. — Да те остави тебе човек, ще хванеш телялина да…

Новодошлият го поздрави с топли думи и изказа няколко от обичайните пожелания за още неродения син. А че ще бъде син, не се спореше — по този въпрос тримата бяха единодушни. Спорът възникна за друго: Бяно пожелаваше бъдещият син да стане служител на Доброто, докато Мавроди искаше да го направи хайдутин, „турски глави да сече, закрилник на сиромаси да бъде, песни за него момите да пеят“. Послуша глумливата им препирня Селимински, пък заговори:

— Когато идвах насам, спомних си една случка от времето, когато бях ей толчав, колкото един палец. Казвал съм ви вече, че баща си не помня; бил съм на годинка, когато един потурнак от Гогооларите го убил. А баща ми му плащал да му бъде телохранител… Но както и да е. Майка ми сетне се омъжи повторно. Бог да го прости, и вторият й мъж не беше лош към мене, ала все пак аз живеех повече при дядо Георги и баба Драгана, бащата и майката на майка ми. Та от това време е споменът, дето искам да ви разкажа.

— Бях на шест-седем години — продължи той, — когато веднъж посред нощ в къщата на дядо ми влезе един турчин, Хасан Ириазлъ, пиян-залян до безпаметство. Дядо сколаса да се мушне нейде, скри се. Но турчинът пипна мене, дигна ме над земята с една ръка, а с другата размаха ятаган — или да се яви дядо, или моята кръв ще изпие, тъй викаше с цяло гърло. Не се знае как щеше да свърши тази случка, ако точно тогаз в дядовия дом не беше влязъл един българин, цяла канара на ръст. С един поглед той видя какво ставаше в къщи и нехаен към ятагана на Хасан Ириазлъ, спусна се с голи ръце срещу него. Хвана китките на катила и така ги изви, че той пусна и мене, и оръжието. Сетне върза ръцете му на гърба и с един славен ритник го изхвърли през вратата.^[2]

— Чувал съм тая, случка — обади се Бяно, — но не знаех, че ти си бил момчето. А знаеш ли кой е бил твоят избавител?

— Не. Но ако го открия, ще коленича пред него и ръка ще му целуна.

— Не ще можеш. Както аз съм чувал работата, тоя юначен българин бил по онова време хлебар във вашата махала, сетне натрупал слава като непобедим пехливанин, а завършил живота си като хайдушки войвода.

— Да не е…? — със страхопочитание попита Мавроди и Бяно кимна:

— Същият. Злати Кокарчоолу.

Умълчаха се. Това ставаше почти винаги, колчем се споменеше името на някой от прочутите юнаци.

— Защо разказа тази случка баш сега, хаджи Иване? — попита Мавроди Коджакара.

— Спорът ви ме подсети за нея. Исках да ви покажа, че на българското племе са нужни всякакви люде…

— Виждаш ли бе! — възликува Коджакара. — Да не беше Злати войвода, сега хаджи Иван нямаше да е тук и да хортува с нас!

— Желая аз да бъда полезен, колкото Злати Кокарчоолу — продължи Селимински, — но по друг начин, дето по̀ ще ми приляга.

— Измислил ли си го, този друг начин? — тихо попита Бяно.

— Да. И накъсо казано, решил съм да отворя школо. По новому искам да уча децата, както ги учат сега по Европа.

— Тъй ами! Тъй ами! — светнаха очите на Бяно. — Както в Европата, а не както ние зубрехме азбуката в килията на даскал Тодораки. — Той занарежда онези шеговити рими, които децата тогава, пък и сега, изреждаха, за да запомнят гръцката азбука:

Алфа — аз ви съм калфа.

Вита — главата ти пробита.

Гама — главата ти голяма.

Делта — главата ти желта…

Посмяха се, а сетне Селимински каза сериозно:

— Ще отворя школото още веднага след Васильовден. Ще уча младите не само на четмо, писмо и смятане, но и естествознание, земеописание, отечествена история, пък и на… — Той се поколеба една секунда. — Е, да, ще ги запозная и с тези учения, дето сега се ширят по Европа и които поставят над всичко любовта към свободата…

— Е, така може! — успокои се най-после и Мавроди.

— Та минах, Бяно, да ви кажа решението си и да те помоля за една услуга. Онази стаичка в двора на църквата „Свети Никола“ нали знаете? Там ще бъде школото ми. Пък то, виждаш ли, пада съвсем близо до школото на даскал хаджи Илия…

— Аха, разбирам. Да не помисли, че искаш да му мътиш водата…

— Именно от това ме е страх. Та ще ми се най-напред да се видя с хаджи Илия и да му покажа, че не отварям школо, за да бъркам на неговото. Иди, моля те, го предупреди, че, така и така, Иван Селимински желае да го посети, да му изкаже уважението си…

— И тъй нататък — завърши майтапчийски вместо него Мавроди, — както е наредено по закон божи…