Цончо Родев
Тътени (116)

5

— Ще прескоча да навестя Трънкини — каза Бяно, като гузно избягваше погледа й.

— Сега? — изтръпна Яна. — Та кръвниците дебнат по кьошетата с ножове и шишанета в ръце… Луд ли си да излезеш?

— Трябва — рече късо Бяно. — Ето ти този пищов, запрегнат е. Вземи го, вземи го, за всеки случай… Залости портата зад мене. Ако се чука, не отваряй! Ще отвориш само ако чуеш гласа ми.

Бяно изчака на улицата, докато вратата се затвори зад гърба му, после не се опусна надолу към Аба пазар и Клуцохор, а виновно, като крадец, свърна точно в противоположната посока. Към Ески Намазгях…

Градът отново бе замрял. Временното съживяване се бе стопило едновременно с привечерието — в ден като днешния никой, българин или турчин, не смееше да замръкне вън от портата си.

На улицата, където беше хаджи Рифатовата къща, Бяно не срещна никого. Спусна се надолу към Двата аслана, после полека се върна по стъпките си — никого не зърна, никой не му се обади.

Изкачи се пак нагоре, поколеба се, пък с решителни стъпки се отправи към дома на стареца. Портата не беше заключена. Бяно я бутна, открехна я и влезе в двора. Посрещна го гробовно безмълвие, по-страшно от всякаква заплаха, облечена в плът и кръв. Той се пребори с порива си, който го подтикваше да се обърне и да побегне от този мъртвешки пуст дом. Стисна юмруци и бавно пристъпи към къщата. Но в подножието на стълбата, която водеше към хаета, отново спря — кой влиза в чужда къща, без да се обади?

С глас, който сам не позна, Бяно подвикна тихо:

— Има ли някой тук?

Предишната зловеща тишина беше единственият отговор.

— Дядо Хаджи, тук ли си?… — Мълчание. — Нехиря ханъм?… Божуро?…

Като стъпваше крадешком, той изкачи стълбите и…

И за малко не се препъна в тялото на хаджи Рифат, проснато по гръб сред локва съсирена кръв — въртопът, за който бе споменал старецът, бе споходил и неговата къща. Бяно се наведе. Смъртта бе дошла от изстрел право в сърцето. И толкова отблизо бе гръмнала злодейската ръка, че огънят на барута бе обгорил ризата на жертвата. Кой ли е могъл да посегне на добрия старец? И защо? Откъде се намери българин, който да има да отмъщава именно нему? Или някой се полакоми за дрипите на сиромаха? Безсмислено дело на заслепен злосторник ли бе тази смърт или…?

Бяно заобиколи смъртника, премина по хаета и надникна в ашодаята и в двете стаи. Пустош! Такава пустош, сякаш от хиляда години човешки дъх не бе сгрявал тези синкаво-бели стени, весел пламък не бе заигравал в това огнище, грижовна ръка не бе докосвала калайдисаните синии и сахани по лавиците.

Изведнъж — за пръв път! — Бяно помисли за онова, което би го очаквало, ако го откриеха тук, сам, в чужда къща и с този труп до стълбите: никаква земна сила не би го спасила от бесилото. Уплаши се и побърза към портата. Но когато слезе от хаета, неопределен звук, долетял откъм двора, го накара спре. Заслуша се. Да, чуваше се нещо, което можеше да бъде и плач, и котешко мяукане, и стенание, че и скърцане на несмазана врата. Измина седем-осем крачки нататък през двора и…

— О, господи!… — простена гласно.

На земята пред него лежеше Божура. Мъртва. Лежеше ничком, напълно гола, дрехите й, разпокъсани, бяха разхвърлени наоколо. Тялото й щеше да бъде със съвършена мраморна белота, ако убийците не бяха направили с ножовете си три кръста — на челото, на гърдите и на корема, та засъхналата кръв и подаващите се от раната на корема вътрешности привнасяха към студената красота на снагата й цветовете и грозотата на насилието.

Беше време, когато Бяно, бе помислил, че ако види Божура мъртва, ще се повали като подкосен върху бездиханния й труп и там ще издъхне. Сега стоеше вцепенен, само две сълзи се откъснаха от очите и се търкулнаха по бузите му. Сетне се приведе, взе от земята един разпарцаливен фустан и покри тялото — срамуваше се от тази среща с Божурината голота. После извади ножа си и се залови да копае влажната пръст наблизо до трупа. И тогава до ушите му отново долетя онзи странен звук, който го беше довел дотук. Остави ножа и се заслуша. Протяжният неопределен звук долиташе от един шубрак на няколко крачки по-нататък. Бяно полека приближи и раздели клончетата на храста. Захвърлено на земята, там плачеше пеленаче…

Провря се в шубрака и с непохватни, но грижливи ръце извади детето, полюля го и му погука; сякаш усетило ласката и топлината на прегръдката, то се успокои и млъкна. Сега вече не беше трудно за Бяно да разбере какво се бе случило. Когато читаците са затропали по външната порта, Божура е грабнала детето си и с него в ръце е побягнала през двора. Но портата не е устояла. Тогава, верен на себе си, в името на човещината и на истинското Добро, хаджи Рифат се е опитал да прегради пътя на злодейците. Опитал се е и там е намерил гибелта си. Разбрала, че не може да спаси и детето, и себе си, жената го е захвърлила в гъстия храсталак, а сетне е тръгнала назад, срещу убийците си. И срещу смъртта…

Той остави повитото дете до себе си, взе отново ножа и продължи да рови пръстта. Изкопа плитък трап, положи в него вкочаненото тяло на Божура и с шепи зарина върху него изкопаната пръст, сетне нахвърли отгоре камъните и клоните, които му попаднаха под ръка — страхуваше се кучетата да не разровят гроба. Накрая взе отново детето на ръце, застана там, където под пръстта бяха краката на покойницата, и шепнешком прочете „Отче наш“.

Сторил и това, Бяно излезе на улицата и тихо затвори след себе си вратата на мъртвия дом.