Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

5

Не от празнодумство говореше непрекъснато за пари. Една нужда, силна и мъчителна колкото глада, терзаеше брат Партений, човъркаше и шибаше го денем и нощем, а за нея трябваха пари, много пари. Името на тази нужда той не можеше да изрече, но съзнателно въртеше разговора все около „презрения метал“ — надяваше се, че в тези приказки бог ще го осени с отдавна чаканото прозрение как по-лесно и по-бързо да предизвика мечтания поток от акчета и махмудии в дълбоките джобове на расото си.

Прозрението обаче се инатеше, не идваше. Постепенно в гърдите на Партений се натрупа негодувание и като пестник стисна сърцето му.

— Лека нощ — сбогува се той със станалия Кириак. — Аз ще поседя още…

Навън стълбата заскърца и след малко в общинската стая се появиха чорбаджи Еню и Тодория Ексара. Пожелаха си по едно „Добър вецер“ и лъх на вино удари чувствителните ноздри на монаха; двамата чорбаджии идеха от кръчмата — това личеше не само от миризмата, но и от развеселените им лица.

Разположиха се на миндерите, поприказваха — на „елински“, разбира се — за едно, за друго. Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, калугерът се наведе към чорбаджиите и заговори доверително:

— Голяма, много голяма вест имам, братя. — Той умееше да къдри гласа си като от вълнение. — Но каквото си кажем, тук, между тези стени да остане.

Нито вестта беше голяма, нито беше потребно да се забулва с такава тайна, но Партений знаеше от дълъг опит, че такова предисловие винаги предразполага събеседниците. Успя и сега — двамата чорбаджии кимнаха в потвърждение и наостриха уши.

— На път за светогорската ни обител — (Партений беше от манастира Дохиари в Света гора) — минаха днес двама братя от Търново — продължи все така монахът. — И знаете ли какво носеха? — Той се прекръсти благоговейно. — Носеха мощите на светата и пресвета Петка.

— А, това ли било — нехайно рече Еню и пренебрежително се облегна на възглавниците. Но Тодория Ексара, прочут с набожността си, каза нетърпеливо:

— Разказвай, разказвай нататък, отче.

Безразличието на Еню жегна калугера. Той се поколеба за миг да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа — нацупването можеше да му струва много.

— Невям сте чували коя е света Петка — продължи все така шепнешком. — Преди една неделя светият игумен на Преображенския манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: иска ли да облекчи страдущите, да върне здравето на болните, нека отиде на това и това пусто място и там да изрови костите на света Петка. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и сладка черковна песен и тоз час пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо, братя? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Ана, такова било името й. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Та същата тази нещастница срещнала братята от Преображенския манастир и ги помолила за благослов. А те, как им дошло на ума, дали й да докосне с пръст свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на Ана се възвърнало към светлината, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.

Таксидиотът без особена мъка съчини тази приказка, но после съзна, че Еню и Тодория Ексара имаха здраве за по десет здрави, а и челядите им не минаваха за болнави, та реши да продължи:

— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали братята един опропастен търговец, Атанас на име. Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко, до последната аспра, и сега таман отивал да се хвърли в Янтра. Усетили братята, че насреща им е отчаян човек, па и на него дали да се допре до костите.

— И веднага в джоба му се появили две кесии с нови алтъни — през смях завърши вместо него чорбаджи Еню. — Или може да са били три, отче?

Проклет да остане този Еню! Ще дойде време, Партений ще му го върне тъпкано… Но сега монахът се задоволи да попита смирено:

— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса, чорбаджи?

Чорбаджи Еню попита троснато в отговор:

— И каква костичка ти оставиха търновските братя, отче?

— Ей тази, най-мъничката. — Партений показа на кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да остане в нашия град. Е, склониха братята, но ми заповядаха за по-малко от хиляда гроша да не я давам.

Тодория Ексара се прекръсти набожно, но Еню се изсмя.

— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, отче Партение? Слушай, слушай, по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра Дръжпетлювката, бог да я прости, там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. Божият служител ги събрал всичките и още на часа̀ ги нарекъл: тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…

Цялата злоба, натрупана в монаха, избухна изведнъж. Той скочи, рядката му брада трепереше от гняв, очите му замятаха светкавици:

— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…

— По-кротко, по-кротко с анатемите, отче Партение — рече уж незлобливо чорбаджи Еню, но имаше нещо отвъд думите му, което подплаши Партений, та той грабна калимавката си и набързо излезе навън.

Като се намери на улицата, Партений се обърна назад и размаха юмрук в тъмнината:

— Трижди анатема на тебе, куче краставо!

После обаче си каза, че анатемите не могат да напълнят джоба му. Размисли се. Какво пък, защо да не опита още веднъж на вересия? Толкова пари е спуснал в ръката на Балабана, все ще му има вяра за една вересия… Вдъхнал си сам надежда по този начин, калугерът се отправи по непрогледните улици към Ески Джами. Но колкото повече приближаваше, толкова крачките му ставаха по-неуверени. Защо да се лъже, не знае ли най-добре от всички как щеше да го посрещне оня сребролюбец?

Помая се из пустата улица и тръгна обратно. Един беден нещастник — така наричаше сам себе си Партений, като мислеше за предстоящата нощ в светогорския метох с хилядите огнени шишове, които щяха да изгарят тялото му.

След стотина-двеста крачки надеждата отново трепна в него — насреща, в дома на Георги Силдаря, блещукаха светлинки, а където нощем горят лампи, там можеше да има работа за един таксидиот-изповедник. Похлопа на мандалото. Отвътре се разнесоха пъргави стъпки, вратата се открехна и в нея застана един младеж с фенер в ръка. Партений го позна. Беше Манол, вторият от синовете на Георги.

— Добър вечер, отче — учтиво поздрави младежът, но не отвори вратата като пред гост.

— Добър вечер, Маноле. У дома ли е баща ти?

— Че къде ще е, отче? У дома е.

— Спи ли вече?

— А, не, буден е.

— Я да ме заведеш тогаз при него, имам да му казвам нещо. — Партений приготви крак да прехвърли прага, но забеляза, че и след тези думи Манол не помръдна. — Какво, няма ли да ме заведеш?

— Да те заведа, ама… — Младежът приглуши глас: — Тате е с Тахир ага, отче. От видело са заседнали на ядене, пиене и лаф-мухабет…

Като чу името на аяна, калугерът неволно направи крачка назад — всеки в Сливен знаеше ненавистта на Тахир ага към кешиши, папази и изобщо всички „карабаши“.

— Ще заповядаш ли, отче? — с лукава любезност го покани Манол.

— А, не! — бързо-бързо отговори Партений, като мислено пустосваше страха, който звучеше в гласа му. — Ще мина друг път…

И свърна надолу. Вече се готвеше да завие надясно (светогорският метох беше на края на града, в подножието на Бармук баир), когато видя отдолу, откъм Аба пазар, да се задава човек с фенер в ръка. Монахът се спотаи в сянката на дърветата и се загледа. Скоро позна в закъснелия минувач даскал хаджи Илия, клуцохорчанина. Този път не можеше да сгреши — даскалът нито отиваше, нито се връщаше от зияфет, това се познаваше от бързането и от неугледния му вид: хаджи Илия много държеше на своята тежест и на облеклото си, пък сега крачеше колкото сили има и не беше в дългото си сукнено джубе и хубаво надиплените също от сукно шалвари, а с торбести на коленете шаячни потури и риза с разгърдена пазва.

— Добър вечер, хаджи — поздрави Партений и излезе от прикритието си до дървото. — Къде си се разбързал така по късна доба?

— А, ти ли си, отче. — Даскалът спря, но виждаше се, че не му е до приказки. — Остави, голям дерт ме е подгонил.

— Голям късмет имаш, че ме срещна. — Калугерът наистина се развълнува. — Днес се отбиха при мене двама светогорски братя. От Търново идеха. И знаеш ли какво носеха, хаджи? — Той натърти многозначително: — Мо-щи-те на све-та Пет-ка! Чудо на чу…

Не можа да завърши. Даскалът го прекъсна нетърпеливо:

— Разбирам, разбирам, отче. Сигурно велики чудеса вършат тези мощи. Но те надали могат да бабуват… Веднъж да се освободи жената, аз сам ще те потърся да ми разкажеш.

Партений гледа подир него дълго след като светлината на фенера угасна в тъмнината и забързаните стъпки заглъхнаха нагоре по калдъръма. Тогава таксидиотът стисна пестници, разтърси ги заплашително към небето и изсъска горестно:

— Ах, проклети да са!… Проклети, проклети, проклети!… Всичките — и живите, и неродените!…