Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

7

Почти по същото време името на Неда, хаджи Нойковата храненица, се споменаваше и на друго място в Сливен.

Напоследък Димитраки чорбаджи често се ядосваше на сина си. Колкото и да се правеше, че не вижда, колкото и с бащинска снизходителност да оправдаваше постъпките му, нищо не се променяше към добро — Евтим от ден на ден все повече се превръщаше в обикновен хаймана. Не работеше нищо, а харчеше с широка ръка; пушеше като комин, а да се прибира пиян-залян, на четири крака, беше станало за него едва ли не катадневно приключение.

В този неделен ден на Димитраки чорбаджи най-сетне му прекипя. Оправяше тефтерите си, когато чу, че Евтим се прибира пак пиян. Не можеше да не го чуе — то комай не човек, а мечка се изкачваше с пъшкане и грухтене по стълбите. Не стига туй, а повика слугинята Минка и заръча да му донесе от избата стомничка вино. Тогава кипна кръвта на Димитраки и тръгна да вкарва в пътя непрокопсаника си. Застанаха един срещу друг. Макар и позастарял, бащата беше прав, изпъчен, висок, с господарски вирната брадичка, по руменото, свежо за годините си лице все още нямаше никаква бръчка. Синът, дваж по-млад, изглеждаше по-възрастен от баща си — пълнотата, сплъстените и увиснали черни коси и мустаци и торбичките под очите и под брадата правеха лицето му уморено и повяхнало.

Димитраки го погледна, па кресна:

— Сто? Малко ли ти е било виното днеска, це осте поръцвас?

Евтим не оцени дълбочината на бащиния си гняв, прие го като едно от зачестилите посмъмряния. И се усмихна глуповато:

— А, туй е за капак. — Езикът му се плетеше, та благородното съскане не му вървеше. — Няма ли да седнеш, че да си направим дружина?

Това преля чашата. Задавен от ярост, бащата произнесе едно неясно „Ти… ти…“, пък като не можа да каже нищо повече, неочаквано и за двамата лепна една плесница на месестата буза на сина си. За зла случка точно тогава се появи и Минка със стомната. Все още неспособен да говори, чорбаджи Димитраки възнагради усърдието на слугинята също с шамар, сетне изтръгна стомната из ръцете й и я запрати през отворената врата и през хаета чак долу, на калдъръмения двор. Евтим изтрезнял, разтриваше пламналата си буза и се чудеше днес ли се случи това или преди десет години — толкова време беше минало, откакто получи последния пердах от баща си.

Димитраки отпрати слугинята, после рече на сина си:

— Седни! Сте поговорим!

Седнаха на миндера в единия ъгъл на одаята.

— Ти на колко си лазарника? — започна бащата. — Двайсет и пет? Е, погледни се и ми кази: прилицас ли ти на цовек, който е на двайсет и пет? — Беше въпрос, но Евтим благоразумно предпочете да не отговори. — На двайсет и пет — продължи тогава Димитраки — мъзете работят, пецелят и правят цудеса. А ти? Науцил си се да пусис и да се прибирас ката ден кьор-кютук пиян, на лентяйство и прахосницество си се науцил, на нисто друго!

— Туй е вярно. — Евтим беше окончателно изтрезнял и знаеше какво да отговори. — И защото е вярно аз съм за окайване, не за ругатни.

Надушил клопка, бащата го изгледа подозрително.

— Сто знаци туй?

— Упрекваш ме — тихо каза синът, — че не работя, не съм научил нищо, не правя чудеса. А запитвал ли си се защо аджеба не работя и не правя чудеса? — Бащата изсумтя нещо, което трябваше да се разбира като „защото си хайлаз, затуй!“ Евтим поклати глава: — Защото ти, тате, никога не си ми давал работа. Помниш ли по̀ лани, когато ти исках чаирлийския чифлик, — аз да го работя, аз да се трепя в него, аз да се поочукам като печалбар? Е, помниш ли? Какво ми отвърна ти тогава? Синът на един Димитраки чорбаджи нямало да става чифчия…

Това беше вярно и не беше вярно. Наистина Евтим беше искал чифлика, но не за да прави мазоли и добродетели, а за да си има на ръка повечко пари за прахосване.

— Или да оставим Чаирлий. Ти и в Сливен въртиш големи работи. Дал ли си ми някога в нещо да те заместя? Тефтерите поне да ти водя дал ли си ми? Кажи де!

— Хайде, изкара мене виновен за дембелъка си — рече Димитраки, почувствувал се притиснат до стената. — Ами пиенето? Ами пушенето? Аз ли ти дадох цибук и аз ли ти наливам вино в цовката?

Разбрал, че е спечелил първата схватка, Евтим отговори вече по-спокойно:

— То едното върви след другото, тате. Пиел съм, пушел съм. Та имам ли какво друго да чиня? — След малко въздъхна престорено и додаде: — Има и още една причина, тате, за да търся утеха в тютюна и виното. Не съм малък вече, искам… искам да се оженя…

— Що? — Димитраки облещи очи и забрави своя „елински“. — Що рече?

Видът му беше такъв, като че ли е получил плесница. За Евтим той винаги си бе мислил като за дете. Може би поотраснало, но дете. А сега изведнъж същото това дете заговаряше за женитба…

— Искам да се оженя — повтори синът.

— Да се разберем — пресипнало произнесе Димитраки. — Искаш да се жениш ей така, да сещаш топла снага до себе си на одъра, или имаш на ум някое момиче?

— Харесал съм една мома, избрал съм си я, за нея искам да се оженя.

— И коя е тя?

Евтим се поколеба, но отговори ясно:

— Неда е името й. Осиновена дъщеря на хаджи Нойко.

Не червенина, а гъста моравина беше това, което излезе изпод елечето на бащата, изпълзя нагоре и заля цялото му лице. Евтим не можеше да прецени дали баща му се готви да се нахвърли върху него с нови плесници, или дамла̀ ще го катурне върху чергата. Но не стана нито едното, нито другото. Само посинелите и пресъхнали устни на Димитраки чорбаджи с мъка произнесоха:

— Ти… Ти си ахмак!… Една хърцойка[1] да оплете птичия ти акъл!…

— Виждаш ли? — едва помръдна дебелото си тяло Евтим. — Знаех си, че точно тъй ще ме изхокаш. Иди след туй да не пиеш…

И млъкна. Бащата обаче не отговори на подмятането му, беше зает с много по-сериозни мисли.

— Да поговорим като мъже — рече, овладял гласа си. — Кажи ми направо: ти с жена спал ли си?

Подобен въпрос беше последното, което Евтим би могъл да очаква.

— Ех, тате, и ти… — беше единственото, което успя да произнесе.

— Аха! — кимна многозначително бащата, разтълкувал правилно неопределения отговор. — Коя те учи: измекярката Донка или вдовичката Султана? Или и двете по малко?

Евтим беше двойно поразен: от самата подхваната тема и от неподозираната прозорливост на баща му (Наистина именно Донка и Султана бяха двете единствени жени, които, къде срещу подаръци, къде срещу заплахи, го бяха запознали с плътската любов). Той нямаше високо мнение за жизнения опит на родителите си, а баща му…

— Отговори ми сега на друго — продължи Димитраки. — Защо не поиска да се ожениш нито за Донка, нито за Султана?

— А, рече го и ти!… — сопна се Евтим.

— Точно тъй, точно тъй — закима доволен бащата. — И да не си го търкалял тука — той се почука по челото — ти си разумял най-важното: с жените чорбаджията и ратаят не постъпва еднакво. Прище ли му се жена, ратаят се венчава за една и до смъртта си не вижда друга. За чорбаджията обаче има възможности много — тях му ги дават парите и властта. Налюбва се той още като ерген, сетне си взема жена от сой, която да му ражда деца, а иначе пак си походва, дорде му кръстът държи.

Евтим вътре в себе си се бе гордял със своите няколко тайни похождения и смяташе, че те му дават предимство пред другите мъже, включително пред баща му, та сега се почувствува потиснат.

— Разбираш, нали? — продължи Димитраки. — Да му се спи с една жена, за чорбаджията не значи да тръгне да се жени за нея.

Потиснатостта на Евтим се превърна в раздразненост:

— Е, и после? Че случайно ли е момичето? Или забравяш, че преди да му мръдне чивията, хаджи Нойко седеше коляно до коляно с тебе в съвета на общинарите?

Бащата обаче не му остана длъжен:

— Чуваш ли се — хвалиш един завераджия, по чудо отървал се от въжето… А спомни си още, че момичето дори от такъв пишман чорбаджийски род не е — не е тя нито родна, нито даже осиновена дъщеря на Хаджи Нейко, а само храненица. И никой не е чувал на какъв баща е отроче — бял ли е бил или черен. — Дотук Димитраки казваше истината. Но като видя, че думата му не хваща дикиш, не се поколеба и додаде: — И друго помня аз, Евтиме. Тази Неда като дете е била робена от анадолци. И анадолците, чувал си какви са, прекарали една по една всичките робини. Също и твоята Неда минала по реда си. Сетне, когато хайдуците ги отървали, и те си получили за награда по едно крехко девойче… Та такава е тя, тая „мома“, дето си тръгнал да я правиш моя снаха.

— Не знаех тези неща — рече синът и в гласа му имаше вече и извинение.

Бащата бързаше да кове желязото, докато е горещо:

— Сега кажи: Неда жена за венчило ли е или само за…?

— Разправяш ги и ти! — наежи се отново Евтим. — Като те слуша човек, ще рече, че Неда лежи оттатък на менсофата, съблечена и бяла, и само мене чака…

Димитраки чорбаджи беше доволен — синът му в същност вече бе направил онзи избор, към който го бе направлявал съветът на баща му.

— Там е работата — каза. И се върна към своя „елински“ говор: — Трябва да намерим хитър цалъм — искаше да каже „чалъм“, — та да ти я докараме тая Неда. Такава съблецена и бяла, каквато я искас.

— Ще я докараш на кукуво лято — продължи да се цупи Евтим. — Знаеш какво семейство са Хаджинойковците. Набожни, че чак…

Димитраки съсредоточено натъпка чибука си, после подаде пунгията на сина. И този жест повече от разговора за жените и леглото доказваше, че занапред Евтим ще има всичките права на един възрастен мъж.

Замислени, двамата пушиха дълго, пущаха към тавана кълбета и кръгчета, докато най-сетне бащата тупна ръка по коляното си:

— Ами це разбира се! — възкликна. — Сто реце ти одеве? Це Хадзинойковците са набозни, нали? Е, хубаво, няма ли да е опецена работата, ако сам господ посъветва Неда да се съгласи?

Евтим го изгледа изпитателно и недоверчиво.

— Слусай, момцето ми. Баста ти е зивял дълго на тоя свят и много неста е видял, много неста е науцил. Бог съветва людете црез изповедниците. А знаес ли кой е изповедник на Хадзинойковците?

— Да не е?… — с надежда и вълнение произнесе Евтим, започнал да схваща мисълта на мъдрия си родител.

— Състият. Отец Партений. За някоя и друга зълтица Партений сте доведе на одъра ти не само Неда, а и родната си майка.

Двамата се спогледаха, после едновременно избухнаха в тържествуващ смях.

Бележки

[1] Хърцой (хърцойка) — обидно прозвище на селяните от Търновско на север към Дунава.