Цончо Родев
Тътени (100)

13

Никой не знаеше по-добре от него, че не е редно лентата на Георгиевския орден да се опасва върху мундира, но въпреки това Дибич реши да я постави. Стоеше прав пред огледалото и се остави да бъде гизден от опитните ръце на камердинера Степан. Не само не се подразни, че с лентата нарушаваше уставите — нейният вид върху изпъчените му войнишки гърди дори го възторгваше.

Днес никой не можеше да помрачи настроението му — той, фелдмаршал Дибич-Забалкански (титлата Забалкански получи няколко дни, след като на 8 август влезе победоносно в Одрин, старата столица на султаните, а фелдмаршалският чин пристигна, едновременно с целия списък на наградите^[1], заедно с ратификацията на мира), „малкият Наполеон“ на руската армия, извърши великото дело на своя живот и сега му оставаше само „да сложи точката над и-то“: да произнесе речта на триумфатор, да премести в Бургас главната си квартира и да се върне в Русия, за да приеме с пълни шепи радостите, които се полагаха на победител като него.

Да, днес е неговият ден, на Дибич-Забалкански, и никой и нищо не може да го принизи. Злобата на завистниците, одумките на клеветниците, подмятанията на съперниците — всичко днес е прашинки под стъпките на човека, който прекрачва в историята. Той самият ще се погрижи да забрави онези неща, които могат да хвърлят сянка върху неговия триумф. Некадърността на противника прекалено безцветното за да бъде славно превземане на Одрин^[2], онези турски войници, брулещи орехи, гледката на които го бе накарала да изпитва желание да повръща^[3] — всичко това Дибич-Забалкански ще забрави, ще захвърли зад себе си, ще го изличи от ума си. И ще остане само съзнанието, че е единственият пълководец на Русия за всички времена, достигнал предишната столица на Османската империя и спрял само на две нищожни крачки от сегашната, ще си спомня изучавания дълго и тайно пред огледалото жест, с който върна сабите на тримата пленени паши Ибрахим, Халил и Шефик-Али-Мехмед, ще се опива от съзнанието, че е диктувал и подписал „Адрианополския мир, най-славния от сключените когато и да е“, и то в същия дворец, от който султаните на Турция са изпращали пълчищата си, за да завоюват половината Европа.

Докато гледаше с премрежени очи как светлината на многобройните свещи играе върху скъпоценните камъни на ордена му „Свети Андрей Първозвани“, той рече на застаналия крачка зад него камердинер:

— Добре е, Степан, всичко е comme il faut^[4]. И все пак…

— Какво ще заповядате, господарю?

— Струва ми се, че няма да бъде излишна една глътка за смазване на езика.

— Пуншът е готов, господарю.

Фелдмаршалът изпи на един дъх приятното топло питие, хвърли последен поглед в огледалото и останал доволен от своята външност, тръгна към величието си.

Слизаше по стълбите, за да отиде в големия салон на приземния етаж, където бе събрано цялото висше офицерство на похода, и си повтаряше главните точки на словото, което щеше да произнесе, но изведнъж умът му се отплесна по съвсем друго. Погледът му спря върху позлатените дъсчици, на които длетото на майстор-резбар бе изписало с релефни арабски букви стихове от Корана — единствената украса на двореца. Те не го дразнеха, но все пак съжаляваше, че наред с тях няма картини или други произведения на изкуството; от всеки свой поход той бе донасял по някакъв сувенир, не непременно скъпоценен, но почти винаги характерен за страните и народите, през които бе минавал, и напоследък, особено отсам Балкана, все си бе представял как венец на неговата колекция би бил например един портрет на Баязид Светкавицата или на Сюлейман Великолепния…^[5]

Не беше се още освободил от тези мисли, когато влезе в големия салон. Облечените в разкошни мундири офицери удариха токовете, дипломатите във фракове сведоха глави, само нововъздигнатият в графско достойнство Тол (така сам Дибич бе продиктувал церемонията) отиде да го посрещне до вратата и на крака зад него го съпроводи до отсрещния край на салона. Сухотата на руския дворцов церемониал, обикновено твърде допадащ на строгата му прусашка природа, сега го подразни: друго би било, ако тежката тишина в салона се заменеше със стройното римско „Ave!“, с разпуснатото, но бурно френско „Viva!“, че дори и с панаирджийското „Bravo!“ на халтавите италианци…

Сред шпалира на бляскавото множество Дибич стигна до подиума, където някога бе стоял тронът на османските завоеватели, изкачи няколкото стъпала и се обърна. Стотината погледи, събрани в него, поласкаха суетата му, дадоха му онова чувство на крилатост, което обикновено получаваше само от алкохола. И като направи измерена до секунда драматична пауза, фелдмаршал граф Дибич-Забалкански заговори.

Знаеше, че е превъзходен оратор, способен със силата на думите да изтръгне сълзи от очите на слушателите или да ги доведе до екзалтация, но въпреки това дълго бе премислял днешното си слово, зазубрял бе особено сполучливи изрази, репетирал бе пред огледалото интонацията и жестовете си. Защото този ден бе неговият ден и днешните му думи от устните му отиваха направо в историята…

Но още преди средата на речта си забеляза, че аудиторията не само не се възпламеняваше от нея, а или се отегчаваше, или даже тайничко му се присмиваше. Удвои патоса и повиши глас, ала зърна усмивки, при това лошо прикрити. Разбира се, той нито за миг не допусна истината — че хората се присмиват на словесните му напъни, тъй като неговото ораторско изкуство съществуваше само в собственото му въображение. И трескаво затърси възможната причина за този присмех. Единственото, което му се видя правдоподобно, беше, че Тол, останал в подножието на подиума с лице към аудиторията, разсмива офицерите с някакви гримаси. Няколко пъти хвърли уж случайни погледи към своя началник-щаб, ала държането на граф Тол беше повече от образцово.^[6]

Дибич претупа останалата половина от тъй грижливо подготвената си реч, после, противно на първоначалния си план, не остана в салона, а се оттегли в апартаментите си. Отключи чантата с най-важните документи и извади трите писма, които стояха най-отгоре, та да са му винаги под ръка. Бяха писма на императора. Дибич не ги зачете от начало до край, а направо потърси пасажите, които му бяха необходими в този момент. Да, да, ето това: „Мой драги приятелю, с радост Ви казвам БЛАГОДАРЯ, ЗАБАЛКАНСКИ; това наименование Ви принадлежи по право и Аз Ви го давам от все сърце. Но преди всичко да бъде хиляди и хиляди пъти благословен бог за помощта, оказана Ви по толкова ясен начин; да признаем неговото покровителство във всичко, преминало при нас щастливо.“ Остави настрана това писмо и потърси сред другото: „Днес ние отслужихме молебен в новата Преображенска църква и Вашето ново наименование беше произнесено първо в божия храм; нека това да Ви донесе щастие! След литургията и молебена Кавалергардският и Конният полкове донесоха в църквата трофеите от двата похода, на брой 562; това беше прекрасно и внушително зрелище!“ От третото писмо, което бе получил преди няколко дни, препрочете само пасажа: „Адрианополският мир е най-славният от сключените когато и да е и Вие съумяхте да му придадете характер, какъвто подобава на мир, сключен след такава война; нашата умереност ще запуши устите на всички наши клеветници, а нас самите помирява със съвестта. Още веднъж благодаря за цял живот. Фелдмаршалският чин, с който сте награден днес, Ви принадлежи по право…“^[7] Напрегнатостта изчезна от лицето му, той прибра писмата и посегна към чашата. А един час по-късно Обручев, дежурният генерал, го завари приятно отпуснат в любимото му кресло и усмихнат на собствения си образ в огледалото.

— Неприятна новина, ваше високопревъзходителство — започна още от вратата генералът.

— Неприятна ли генерале? — попита в отговор Дибич, без да отмества поглед от огледалото. — В ден като днешния?

— От Сливен, ваше високопревъзходителство. — Обручев приближи, но запази почтителното си държане. — Получи се съобщение, че сливенските българи са недоволни от клаузите на сключения от ваше високопревъзходителство мир и се готвят да вдигнат въстание.

Дибич отлепи поглед от огледалото. Обручев очакваше да срещне в него раздразнение или поне неприятна изненада, а видя само присмехулна недоверчивост.

— Монтрезор ли съобщи това, генерале? Откога поляците започнаха да се тревожат, когато нещо обещава да обърка нашите планове?

— Съобщението не е от генерал Монтрезор. Някакъв чорбаджия, преди войната бил първенец на християнското население в Сливен, съобщил за готвеното въстание на тукашния митрополит Герасим Критски, а той ни го предаде по доверен човек тази вечер. При това — добави дежурният генерал — митрополитът напълно гарантира за сигурността на информацията и за личността на информатора.

— А, това е вече друго нещо — каза Дибич. — Но не си заслужава да гледате толкова трагично на вестта, генерале. Българите нямат хора, които да оглавят едно въстание…

— Позволявам си да не се съглася с вас, ваше високопревъзходителство. Съобщението съдържаше името на капитан Буюкли…

— Капитан Буюкли? Не е ли онзи, който при Силистра…?

— Същият. Напуснал войската, установил се в Сливен и посветил силите си за подготовка на въстание. — Обручев помълча малко. — Капитан Буюкли не е фигура, която да бъде подценявана, ваше високопревъзходителство. Достатъчно е да си го спомним при Силистра…

Дибич вдигна чашата си и цяла минута наблюдава играта на кехлибарените отблясъци на искрометната течност в нея.

— И това не е за тревога, генерале. Заповядайте арестуването на Буюкли. Изпратете в Сливен някой по-безцеремонен майор с двеста казаци. Това е достатъчно. Да отведат Буюкли в Бургас. Нали вдругиден всички се отправяме нататък? — Обручев тракна токовете и се запъти към вратата, когато Дибич допълни лениво: — Впрочем подгответе още една заповед, генерале. Монтрезор да се завърне в полка си.

— А за комендант на Сливен? Кого ще благоволите да оставите за комендант на този важен център, ваше високопревъзходителство?

Негово високопревъзходителство помисли малко, после изпразни чашата си и се изкиска:

— На сливенци ще сторя голяма чест. Ще им изпратя един истински княз. Княз Дабиджа… — Дибич се престори, че не вижда усмивката на Обручев. — Но това не е така бързо, генерале, ще го уредим по обикновения служебен ред. Докато казаците трябва да заминат още тази нощ!

Генералът поздрави и излезе. Графът се намести по-удобно в креслото и отново спря размътен поглед върху образа си в огледалото. Но не можа да се върне към предишната приятна унесеност — един шум му подсказа, че не е сам в стаята. Извърна се. Беше камердинерът Степан.

— Какво? — вдигна вежди. — Друг посетител ли?

— Не, господарю.

— Тогава?

— Мога ли аз, вашият слуга, да запитам нещо, господарю?

Откакто го бе прибрал, обучил и произвел свой камердинер, Степан пръв път отваряше уста, без да е бил питан. Заинтригуван, фелдмаршалът го подкани:

— Говори, Степан!

Обикновено слугата имаше безизразното лице на слепец; сега то издаваше огромно вътрешно напрежение.

— Вярно ли е, господарю, че в мира, който подписахте, българите си остават роби, както досега?

Това бе последното, което Дибич бе могъл да очаква — Степан задаваше въпроси из областта на дипломацията!

— И ако е така? — попита. — Мигар те засяга? — Слугата помръдна по начин, който би трябвало да се разбира като: „А мигар смятате, че може да не ме засяга?“ — Аха, разбирам — снизходително рече Дибич. — Православие и така нататък.

— Вярно, православие и така нататък, господарю. Но не само това.

— Виж ти! Има, значи, и друго?

— Страх ме е, че него вече може да не разберете, господарю.

— Поне ще се опитам — кисело се засмя графът.

— Послушайте: нашите слова хлеб, воздух, вода, свобода, брат, бог, на български се изговарят хляб, въздух, вода, свобода, брат, бог… Малко ли е, господарю?

Наглед не беше нищо — езиковедски напъни на Степан и… толкоз. А в същност зад това „наглед нищо“ Дибич долови добре измерен намек за неговия неславянски произход. И усети как вълна̀та от гняв и смут отново удари в слепоочията му.

— И после? — попита сухо. — И после, Степан?

— Мисля, че е грях пред православния бог да бъдат изоставени под ботуша и ножа на езичника и антихриста люде, наши братя по вяра и говор.

Дибич направи последен опит да удържи избухването си:

— Говориш от свое име или…?

— От свое. Но зная, сигурен съм, че то е мнение и на още мнозина.

— Например?

— Например на стоте хиляди православни солдати, които са под вашите заповеди, господарю. Онези, които във всеки град и село бяха посрещани по православно и с думи като хляб, въздух, вода, свобода, брат, бог.

Графът може би и сега нямаше да избухне, ако политиканствуването на слугата му, наивно и славянски-сантиментално, останеше само за себе си. Но в съзнанието му то се покри с по-дипломатичните, но също тъй укорни думи на един висш офицер, казани му край Шумен, за славяните и кариеристите в армията, та придоби окраска на всеобщо неодобрение. Кои са те, тази славянска паплач, че дръзват да съдят него, един Дибич-Забалкански?

Той не се стърпя, кипна. И като се наклони напред, изкрещя с необуздана ярост:

— Raus!^[8] — И тъй беше ядосан, че изобщо не забеляза, дето говори не като фелдмаршал, граф и главнокомандуващ, а с речника на един обикновен пруски фелдфебел: — Raus, der Teufel soll dich holen!^[9]

Степан, по всичко изглежда, бе очаквал именно такава развръзка, та не прояви изненада. Но до вратата го настигна гласът на Дибич:

— Заповядвам ти на часа̀ да отидеш при дежурния офицер в щаба на Рот и да му кажеш, че съм наредил да получиш порция от десет дни карцер, после да бъдеш разжалван — (преди време графът го бе произвел унтерофицер) — и зачислен в някоя от пешите роти.

— Разбрано, ваше високопревъзходителство — без следа от покаяние каза Степан и излезе от стаята. За пръв път не употреби унизителното „господарю“.

Когато остана сам, фелдмаршалът направи усилие да се овладее, да отърси от себе си слюнките на това кучешко ухапване. Каза си: „Какво в същност се случи?“ Но веднага разтърси глава и не пожела да си отговори; да си отговори, то би означавало да продължи спора със слугата си, а именно това той не желаеше. Помисли и разбра: онова, от което се нуждаеше сега, бе не човъркане в славянските чувства на войници и офицери, а една хубава глътка алкохол. Погледна към масата; чашата му беше там, но празна. Изруга на ум: може би не трябваше да стига до такава крайност, той вече добре знаеше колко трудно е да превърнеш един мужик в камердинер… Поколеба се, пък отиде в другата стая. Купата, в която Степан разбъркваше пунша, беше празна, но до нея стърчеше една начената бутилка ром. Дибич отново се поколеба, после грабна бутилката, надигна я с маниерите на берлински кадет и когато я постави пак на масата, течността в нея бе спаднала с четири-пет пръста.

— Я виж ти — каза си, — то и така не било лошо!…

И в този миг отведнъж възвърна доброто си настроение — помогнаха му неосъзнатият спомен от кадетските години и топлината на алкохола, разляла се по тялото му. Сипа си в една чаша още няколко пръста ром и с нея в ръка се заразхожда; не се върна нито в своя апартамент, нито в Големия салон нявгашната тронна зала на султаните, а заскита по другите части на сарая. Краката му не го държаха особено сигурно, но затова пък бързо-бързо забрави избухването си и отново усети онази лекота и подема които го бяха изпълвали до проклетата среща с генералите и дипломатите. Да, той беше Дибич-Забалкански. Великият победоносец на руската армия. Фелдмаршалът, достигнал почти до стените на Константинопол — заветната мечта на руските царе. Човекът, който — на два пъти се видя в последния час — си играеше със съдбините на другите човеци. Могъщата личност, думата на която въздига или сгромолясва хора и цели народи…

И както се разхождаше, Дибич внезапно и за самия себе си последва едно свое напълно случайно хрумване. Откърти от стената една от позлатените дъсчици с изречения от Корана и грижливо я отнесе при багажа си в своите апартаменти.

— Himmelherrgottdonnerwetter!^[10] — Както в моменти на гняв, в доброто си настроение той също често се връщаше към речника си от Берлинския кадетски корпус. — Как не съм се сетил? Ами че именно това най ще подхожда за стената с трофеите…

Той наистина отнесе в Петербург дъсчицата.

Не подозираше, че на нея пишеше на арабски: „Всичко в света е суета.“^[11]