Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

2

— Той е, Бяно Абаджи, човек — започна Иван Селимински, — дето по търговия и богатство подхожда и би бил приет от която и да е свободна християнска народност, пък той не забравя, че е от поробеното българско племе и не минава ден да не помисли за него. Какво говоря! Той не само не забравя и мисли, а навсякъде с гордост изтъква принадлежността си към българите. Ето какво е Антон Иванов! Три деца има, Иван, Диаманти и Каролина. И трите са родени в далечна чужбина, и трите са изучени в Немско. Ще помислиш — трябва да са забравили род и език. Но те, Бяно Абаджи, казвам го без преувеличение, те са по̀ българи от тебе или от мене — тъй ги е възпитал баща им.

— Хвала му! — прошепна Бяно.

— Всеки българин, стига да почука на портата му, среща отзивчивост и подкрепа. А ако се случат ученолюбиви българчета, той ги праща да следват на негови средства висши науки, та сетне да са в полза на своя народ. Имало е по-рано един такъв ученолюбец, Янули на име. Лани замина за Немско друг. Тъдявашен от Котел. Да си чувал името Петър Берон? — Бяно поклати глава отрицателно. — А Петър хаджи Беров или хаджи Берович?

— Не, не съм чувал.

— Но ще го чуеш — уверено рече другият. — Няма да мине много време и всеки българин ще научи името му. Или сам, или чрез сина си. — Селимински се поколеба, пък придърпа чемодана към себе си, отвори го и извади една печатна книга. Подаде я на Бяно: — Виж! Това велико дело принадлежи на Петър Берон. И дори да остане само то, името на Петър пак ще се запомни от народа. — Сетне добави: — Дял в делото има и любородецът Антон Иванов. Защото с негово злато бе заплатено отпечатването…

Бяно пое книгата, отвори меката кожена корица и прочете:

БУКВАРЬ

с различни

ПОУЧЕНИЯ

събрани от

ПЕТРА Х. БЕРОВИЧА

За Болгарски-те училища

Напечата ся сас помощь-та

Г. АНТОНЬОВА ИОАННОВИЧА

В годе 1824

— Прости ме, хаджи Иване — простичко попита скромният сливенски абаджия, — но що значи „Буквар“?

— Книга за буквите. От нея малък или голям може да научи българското четмо.

— Аз пък мислех, че само по Псалтира и Часослова… — усмихна се виновно Бяно. Той отвори книгата напосоки, прочете тук-там по нещо и усмивката му стана по-широка: — Аха, наистина ще да е котленец Петър хаджи Берович. Друг не може да каже котор за котарак и целба за лекарство…

Иван Селимински бе на път да изпита дълбоко разочарование от начина, по който спътникът му посрещна буквара. Но нема̀ време затова — Бяно възкликна с възторг и умиление:

— Свети боже, нивга не съм допущал, че може да има такива книги, мъдростта на които не повтаря евангелската мъдрост, а…

— За какво говориш, Бяно Абаджи? Кое те впечатли толкова?

— Послушай. — Бяно зачете: — „Някой философ отиде у едного княза и слугите, като го видяха с прости дрехи, не го оставиха да влези. А той се върна, та ся облечи в красна одежда, ачи дойде пак: тогази стражарите отвориха портите и го возприеха с чест, та го отведоха. Като тъй влези философът, за да ся присмей князю, съблечи си дрехата, ачи начена да й ся покланя. Князът ся почуди и го попита: защо прави това. А той отвърна: защото познах, чи у вас не почитат добродетелта и достойнството, ами красната одежда.“ А, какво ще речеш, хаджи Иване?

— Чудесна притча. И цялата изтъкана от мъдрост.

Селимински каза това, а мислеше за друго: чудеше се на познанията на сливенския абаджия. Защото Бяно четеше равно, сигурно, почти без запъване.

— Кои са Филип и Александър, хаджи Иване? — попита Бяно, погълнат изцяло от книгата. И след като Селимински му обясни накратко: — Слушай още едно четиво. „Филип подканяше сина си Александра да залега да ся учи, за да не стори много работи, за които той ся скърбеше, че ги е сторил.“[1] Велики господи, едно едничко изречение, а ти казва толкова много!… Безценна, истинска безценна книга!…

— Безценна е, вярно. Човек не може да й се нарадва — съгласи се другият, дълбоко трогнат от впечатлението, предизвикано от Буквара. — Чрез нея авторът й ще застане на второ място след отца Паисия…

— А, не, на трето — поправи го Бяно, загледан в рисунките на страниците животни и риби в края на книгата. — Не забравяй и Софроний…

Повторно се удиви Селимински. Как би могъл да подозира той, че тук, на билото на Стара планина, ще срещне човек, знаещ „Кириакодромиона“ на Софроний Врачански, първата българска печатна книга!

— Прав си — съгласи се, — не бива да забравяме светеца Софроний. Чудно, той също е котленец… А за книгата… Вземи я, Бяно Абаджи. Нека тя да ти бъде спомен от нашата среща.

Бяно не благодари, не се сети за това. Дощя му се да поднесе книгата до устните си, да целуне надписа й с благоговение. Подържа я като икона, пък я прибра в торбичката си.

Помълчаха, после Селимински подхвана отново:

— Спомена, че баща ти бил… — Той се запъна. — Че турците го…

— Да, обесиха го. На портата на нашата къща го обесиха.

— Защо?

— За Заверата. Разкри се, че в Сливен той бил от главните съзаклятници срещу султана.

— Бог да го прости — въздъхна Селимински. — Напусто е била жертвата му…

Бяно трепна, извърна се към него:

— Напусто? Какво искаш да кажеш с тази дума?

— Че жертвата му е велика, но е отишла за цел, осъдена още от зародиш на неуспех. Нека да размислим спокойно, Бяно Абаджи. Турция не е малко нещо, милиони са хората, дето са под властта и заповедите на султана. Може да има десет, двайсет пъти повече от нас, които сме останали верни на вярата и рода си. И те са богати, ние — сиромаси; те имат оръжие, ние — празни ръце; те…

— Но нали така е и с гърците, и със сърбите? За тях не е ли същото?

— Наглед е същото, а ако се взреш по-надълбоко, не е. Колко турци имаше поселени в Сърбия и Гърция? Да ти кажа с число не мога, но няма да сгреша, ако река, че на един турчин в Сърбия и Гърция се падат поне петима в българските земи. Пък има и друго. Ако Цариград е сърцето на Турция, България е белият й дроб, докато Гърция, Сръбско и Влашко са… е, нека речем пръстите на краката. Ха сега кажи: по един и същ начин ли се бори човек да опази белия си дроб и кутрето на крака си? Е, вярно, никой не си дарява така, нахалост, кутретата, ама е готов да ги пожертвува заедно с краката, за да опази дроба. Защото не живее ли дробът, няма живот и за сърцето.

Бяно седеше в каруцата изтръпнал, неспособен да проговори. Той бе имал случаи да слуша мненията и преценките за изгледите на едно въстание на такива хора, които, ако то се бе сбъднало, навярно щяха да бъдат измежду водачите му — баща си, Алтънлъ Стоян войвода, Сяро Барутчията, Кара Танас… И всички те стигнаха в кроежите си дотам: вдигне ли се турска войска по този и този път, да се заварди еди кой си проход; удари ли башибозук това и това село, да се помогне на селяните, като… И прочее, и прочее все по същия начин. Днес за пръв път Бяно срещна човек, чиято мисъл не се свърташе в тесните граници на едно село, един град, една местност или една каза, а погледът му се ширеше по цяло Българско и даже още по-широко, извън Българско. За този човек всичко онова, което сливенските завераджии предвиждаха и решаваха, беше дреболия, не повече от един гвоздей или един камък в постройката. Селимински със смел замах оставяше настрана всички подробности и гледаше само цялото, общото.

— Мигар искаш да кажеш — тихо проговори Бяно най-сетне, — че тогава, по Заверата, днес и во веки веков ние, българите, не бива да повторим онова, дето вече извършиха сърбите, а сега вършат и гърците?

— Далеч съм от тази мисъл!

— Но тогава… тогава не си ли противоречиш?…

— Народът и повече от всички други народи българският е способен на чудеса — каза другият, претегляйки всяка своя дума. — Разбираш ли, Бяно Абаджи, народът. Вдигне ли се цял един народ, за него комай няма нищо, дето да му се опре. Но по Заверата народът и хабер нямаше за онуй, което има да се върши. На град по десетина посветени в съзаклятието чорбаджии са нищо, прашинка само някаква от скалата, чието име е Народ.

— Баща ми — замислено произнесе Бяно — вярваше, че той и другарите му ще вдигнат народа…

— Когато одеве заговорихме — отново се разпали Селимински, — аз ти заприказвах за Турция. Сега твоите думи сами отварят реч за другата причина за неуспеха. Баща ти и другарите му вярвали да вдигнат народа, казваш. Но кой е този народ, който са щели да вдигнат? Народа на Сливен? И народа на Котел? Може би и народа на още няколко села и касаби от казата?

Както и преди, на Бяно отново се стори, сякаш словото на Селимински го водеше пред един прозорец, отвъд който се разкриваха необятни широти.

— Това е второто ни нещастие — редеше нататък Селимински. — Ние, великото племе на българите, сме загубили своето съзнание за народностна общност. Изговаряме святата дума „народ“, пък разбираме само семейството си, роднините, комшиите, някои познати от махалата…

— Е, тази дума е твърде прекалена… — засегна се Бяно.

— Прекалена е, вярно. Нарочно стеснявах границите. Но признай, Бяно Абаджи, „български народ“ не са ли за тебе еднородците и едноверците ни, които са, да речем, от Карнобат, Айтос и Бургас на изток, до Казанлък на запад, от Елена или най-много Габрово на север, до Ямбол или подножието на Родопите на юг?

— Е… то е така… ама…

— В това твое „ама“ е скрита нашата, българската беда — разгорещи се другият. — В тесни черупки живеем ние и сме навикнали черупката си да смятаме за граница на Българското. Ето, ти можеш да се почувствуваш еднородец на човека от Габрово, но що ще речеш за човека от Тулча, Видин или Дедеагач?

— Аз… аз… не съм ги чувал… тези места… хаджи Иване… — посрамено засрича Бяно.

— А там живеят все българи като тебе и габровеца. Но няма защо да се срамуваш — българинът от Тулча също като тебе живее свит в своята черупка. И не е чувал за Сливен. Тази е втората голяма причина за неуспеха на Заверата, Бяно Абаджи. Та затова ти думам: вдигне ли се някой път целият, ама наистина целият български народ на война не „за вяра“, а „за народност“, тогаз нищо не ще може да го спре.[2] И ще победи!

— Чул те господ, хаджи Иване! — въздъхна Бяно.

— Ще победи! — повтори Селимински. — В Пелопонес — това е в най-южния, най-далечния край на Гърция — българите се биха не за своя, за чужда свобода и пак показаха чудеса от храброст, та като се кажеше „българин“, цял свят разбираше „юнак“[3]. А какво ли ще бъде, ако българите се бият за собствената си свобода?

На това място коларят бай Спаско се поизкашля, па рече:

— Е, добър беше господ, пристигнахме живи и здрави!…

Бяно, сякаш събуден от дълбок сън, отвори очи и се огледа. Наистина пътуването до Сливен беше завършило — колата навлизаше между първите къщи на Кумлука.

А пред Лазовския хан се видяха заобиколени от тълпа посрещачи. Бяно си припомни думите на коларя, че е проводил предварително хабер за връщането на Селимински, та се наведе и рече на новия си приятел:

— Не се чуди, хаджи Иване. Когато сливналия се връща след дълго отсъствие, така го срещат…

Селимински пъргаво скочи от колата и усмихнат протегна ръце, които тозчас бяха поети от ръцете на посрещачите. А Бяно пак се смая от лекотата, с която този човек умееше да премахва разстоянията между себе си и другите…

Бележки

[1] В цитатите от Рибния буквар на Петър Беров фонетиката и словоредът са отчасти запазени.

[2] За констатациите относно липсата на чувство за обща народност у българите от епохата авторът е използувал мнението на тънкия наблюдател Феликс Петрович Фонтон, руски дипломат от френски произход, заемал дипломатическа служба в Главния щаб на Дибич през Руско-турската война 1828–1829 г. В книгата си „Хумористични, политически и военни писма из Главната квартира на Дунавската армия в 1828 и 1829 година“ (БИБ, г. ІⅤ, 1931, т. ІІ и ІІІ), в която могат да се открият много доказателства за доброто му разположение към българското население в Турция (и която неведнъж ще бъде споменавана нататък), той между другото пише, (стр. 303): „… българските племена, разделени едно от друго от естествени прегради и разклонения на планините, нямат общо чувство на обща единна народност, на силата, която дава единството; Българите от Добруджа, Румелия, Софийския и Видинския пашалъци съставляват като че ли отделни общества, нямащи между себе си преки сношения. Даже във всяка отделна част не се е родило още съзнанието, че независимостта може да се придобие само със съвместни сили. Ако попиташ българина за какво му е нужно оръжие, той отговаря, за да защищавам своята къща, дом, жена и деца. Чувството на общо въстание и временните жертви за освобождението от презряното иго още се крие в простодушието им.“.

[3] За героизма на българите, сражавали се за свободата на Гърция, могат да се приведат много доказателства, и то от чужд, небългарски произход. Тук ще дадем място само на едно — от малко известната „История на българите“ от Х. Димопулос, издадена в Браила през 1866 година (цитирана по Н. Трайков, „Една неизвестна гръцка история на българския народ“, сп. Родина, г. І, 1939, кн. ІІІ, стр. 165):

„Всички българи, които се числяха в Етерията и които се вдигнаха на крак при повика за вярата и отечеството не сложиха оръжие. Те преминаха в малкия ъгъл, където се съсредоточи въстанието, биха се оттам срещу турчина и ако и да не подобриха участта на собственото си отечество, то поне прославиха българското име, спечелиха признателността на съратниците си и показаха, че всеки поробен има дълга, волята и силата да срази отоманеца.“

На читателя със специален интерес към темата препоръчваме крупното и компетентно научно изследване на Н. Тодоров и В. Трайков „Българи-участници в борбите за освобождението на Гърция“, БАН, София 1971.