Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

Трета книга
Изгревът на надеждата

Първа част
Дядо Иван прегази Дунава

Изгряло е ясно слънце,

ясно слънце до бял Дунав,

та е гряло, та й блестяло,

та й трептяло по бял Дунав,

та е гряло денем-нощем,

цели три дни и три нощи.

Не е било ясно слънце,

най са били казаците,

казаците бре, донските!

Блестели са сабите им,

сабите им, маждраците…

Народна песен

1

(Вместо предговор)

Руско-турската война от 1828–1829 година, останала в паметта на русите като „Дибичов поход“, на турците — „Шумла кавгасъ“ и „Исливне мурабеси“ (Сливенската война) и на българите — „Първото московско“, е причинила огромни за тогавашните военни представи човешки загуби. Руското командуване изчислява жертвите в армията на 139,579 убити и умрели от рани, измръзвания и болести (треска, диария, преминаваща в дизентерия, скорбут и най-вече чума). Турците нямат точните данни, но загубите им се пресмятат между 138,000 и 174,000 души. За жертвите между българското население никой не се е погрижил да води сметка, ала те положително не са по-малки от руските или турските. Но когато започваха кампанията, цар Николай и неговият дворцов и военен антураж не подозираха, че правят крачка, зад която ще останат половин милион трупа — те си представяха предстоящата война едва ли не като кратък церемониалмарш на юг, та затова на Европейския фронт съсредоточиха само Втора армия (Първа воюваше на Кавказкия фронт, където Русия търсеше териториални придобивки).

Погледнато от разкошните петербургски кабинети и дворцовите салони, тези представи сякаш не бяха неоснователни. Успехите на въстанията най-напред на сърбите, а сетне и на гърците и гръмката победа на съюзниците в Наваринския залив свидетелствуваха за чувствително отслабване на турската военна мощ. Знаеше се още за изтреблението на еничарския корпус, представлявал цели столетия главна ударна сила на исляма, а за реформата „низам-и джедид“ беше известно, че като всяка реформа и реорганизация е довела само до пълен хаос: „… в резултат — смееха се в салоните и банкетните зали — се появила армия, устроена по европейски образец, с руски куртки и турски шалвари, с татарски седла и белгийски стремена, с английски саби и френски устави и с инструктори от всички страни на света“. Също и командуването им будеше снизходителна насмешка. Главнокомандуващ (сераскир) на войските северно от Балкана беше Хюсеин паша; за него се знаеше, че докато се наричал само Хюсеин ага и бил началник на еничарите, бе показал сляпа вярност към падишаха, изменил бе на войските си и бе предизвикал пълния им разгром — тези бяха неговите пълководчески качества. За началник на артилерията беше назначен Кара-Джегенем Ибрахим, едно военно нищожество, но също със заслуги при изтреблението на еничарите. За началник на кавалерията султанът беше поставил някой си Кара-узлу-Шагин султан — напълно неизвестно във военните среди име, факт, който сам по себе си беше твърде многозначителен. И най-сетне началник на всички придунавски крепости беше престарелият и изкуфял силистренски валия Хаджи Ахмед паша — толкова овехтял и изхабен, че от него не можеха да се очакват нито бляскави стратегически решения, нито дори сериозна съпротива.

В същото време руската армия беше превъзходно обмундирована, а прегледите и парадите показваха великолепната й организация и дисциплина. Поверена беше тя на опитни командири, доказали своите качества в Наполеоновите войни и дори по-преди, в Суворовите. А генералният план за войната беше изработен в най-големи подробности още в 1821 година, после на два пъти ревизиран през 1826 и 1827 година; негов автор беше генерал-адютант, генерал от пехотата, граф Иван Иванович Дибич, който сега беше началник на Главния щаб на действуваща армия — съвпадение, в което мнозина съзираха знак за сигурен и бърз успех.

Първоначалните военни действия като че ли потвърждаваха предположенията — руските войски нахлуха в Молдова и Влашко, васални на султана княжества, на бърза ръка сметоха хилавата съпротива на слабите турски гарнизони и — посрещнати като освободители от населението, все още пазещо свеж спомен за кланетата през 1821 — излязоха на Дунава и обсадиха силната крепост Браила. Дворцовата камарила побърза да изръкопляска, военните проявиха по-голяма сдържаност — не беше необходима голяма прозорливост, за да се разбере, че турският план за войната е да се отбраняват на Дунава и на станалия вече традиционен за тях защитен четириъгълник, опиращ се на крепостите Варна, Шумен, Силистра и Русчук. А това означаваше, че ако не скромността, то поне благоразумието налагаше все още да не се говори за успехи.

* * *

Същинските бойни действия започнаха на 27 май в четири часа сутринта, когато руските войски форсираха Дунава. Почти по същото време — началото на юни — войските на левия бряг атакуваха Браила. Лошо планирана и лошо подготвена — щурмуващият 7 корпус се командуваше от великия княз и бездарен военачалник Михаил Павлович, най-младия от братята на царя, — атаката не доведе до нищо. Огромният брой жертви показа, че турците се бият с неочаквана упоритост, та можеше да се извлече поуката, че ако продължеха да се бият така, церемониалмаршът на юг щеше да се превърне в мираж. Случи се обаче и един щастлив обрат: поразени от храбростта и жертвоготовността на руските воини, защитниците на Браила на 5 юни сами предложиха да предадат крепостта срещу известни условия и когато тези условия бяха приети от руското командуване, действително опразниха града, като се изтеглиха с оръжието и боеприпасите си към Силистра.

С усилени походи — все сляпо следвайки плана — руските войски на юг от Дунава се разделиха в три големи колони, които обсадиха съответно Силистра, Шумен и Варна. И всичко спря дотук — щурмовете се редуваха, растяха загубите в убити, ранени и умрели (най-много от чумата, която досегът с населението и войската на Турция бързо разпространи в цялата Втора армия), а очакваните успехи така и не последваха. Особено безплодни бяха усилията при Шумен. Турският гарнизон в този град очевидно никак не се впечатляваше, че начело на тридесетхилядния корпус, който го обсаждаше, бе застанал лично прославеният император Николай І, пожелал да украси пооплешивялото си чело с лавровия венец на герой от бойното поле. Падна единствено Варна (29 септември), където нечуваната смелост на руския войник взе връх както над фанатичната отбрана на турците, така и над дългата поредица грешки на собствените му командири.

Когато стана ясно, че с това в същност ще се приключи кампанията за 1828 година, онези в Петербург, които умееха не само да гледат, но и да виждат, започнаха да си дават сметка, че почти всичките им предварителни представи не са били нищо повече от кули върху пясък. Да, войската наистина е била много добре подготвена, но — от Наполеоновите войни насам — това е била подготовка единствено за паради и церемониалмаршове и че шагистиката[1], която в последните десетина години бе поизместила ученията в Суворовски и Кутузовски дух, на бойното поле няма по-голяма стойност от сапунени мехури. Командирите й бяха, казано направо, посредствени; видният военен изследовател на епохата Епанчин[2], комуто, заедно с Лукьянович[3], дължим най-доброто описание на войната, след три четвърти век щеше да произнесе следната тежка присъда:

„… където на своето време Суворов учил войските да не спират пред неприятеля, а да го прегазват, където Суворов ги е учил да не пресмятат броя на баталионите, ескадроните и т.н. у неприятеля, а да го бият, без да се взират в неговата численост, сега на войската внушавали, че «за успеха трябва да имат сила двойна или в краен случай превъзходяща, та да принудят неприятеля към отстъпление.»“

За съжаление некадърността на командуването далеч не се простираше само между низшия и средния офицерски състав — сред висшия то бе даже по-ярко изразено. Изведнъж пролича, че войската е поверена на хора, които по качества — или поне по принципи на подбора малко се отличават от така охотно осмиваните доскоро турски висши началници. Една част от тях бяха получили своите постове заради твърде отдавнашни свои успехи на бойното поле (едва сега се осъзна, че Наполеоновите войни приключиха преди петнадесет години, а Суворовите — преди точно тридесет) или направо по милост: „Что за несчастная богодельня сделалась из 2-й армии!“[4] — възкликнал пред списъка на генералитета й нейният началник щаб. Представител на тази твърде значителна група беше и самият главнокомандуващ Втора армия фелдмаршал граф Пьотр Христианович Витгенщайн. Наистина той беше герой от войната в 1812-а; отличи се и през войните в 1813 и 1814 години и беше начело на Втора армия още от 1818 година, минаваше и за човек с доверчив, добър и благороден характер (да не говорим за представителната му външност на потомствен аристократ), съжаляваха го, защото беше беден и с осем деца, които можеше да въведе в живота само със заплатата си и поради всичко това — впрочем и по инерция — не видяха колко е вече стар, изхабен и несамостоятелен, та му повериха прякото ръководство на войските на Европейския фронт.

Друга група военачалници — поразително сходство с унищожителите на еничарството в Турция! — дължаха висшите си постове на проявеното от тях усърдие при смазването бунта на декабристите и изтреблението им след това. Достатъчно е да споменем генерала от пехотата, командир на 6 пехотен корпус Л. Рот; през войната (включително през 1829 година, защото естествено него не го смениха) той направи твърде много и твърде груби грешки, а по характер беше такъв, че сам императорът, неговият изпълнен с благодарност закрилник, веднъж го определи „qu’il est généralement détésté“[5], но същевременно се помнеше, че той имаше такива заслуги към короната, които му отредиха името на „палач на декабристите потисник на героите от Черниговския полк“[6].

В третата група, с която кажи-речи се запълваха останалите места във върховното командуване, бяха хората от стари дворянски фамилии или с такова богатство, изразено в неизбродими земи и неизчислим брой крепостници, че на тях не можеше да се откаже да прибавят и ореол на войнска слава към всичките си други притежания. Дори и да се премълчат изпълнените със суетни амбиции членове на царското семейство, списъкът на представителите на тази категория пак би имал внушителна дължина, но за всички тях нека споменем само граф Ф. П. Пален, който заради своята фанатична привързаност към режима на крепостничеството преди войната бе заслужил да управлява Новоросийската губерния и областта Бесарабия, а в началото й получи пагоните на генерал адютант и поста командир на 2 пехотен корпус.

Разбира се, ще бъде погрешно да се състави впечатлението, че абсолютно всички висши командири в Руската армия бяха некадърници. Достатъчно е да споменем имената само на главния командир на Черноморския флот адмирал Алексей Самуилович Грейг или на началник-щаба на Втора армия генерал-адютант Павел Дмитриевич Кисельов[7], понижен през 1829 година в началник на оставения във Влашко — резервен кавалерийски корпус (неговите качества и изумително трудолюбие не отричаше никой, но му приписваха излишна любов към канцеларщината, увлечение по дреболиите и недостатъчно практически поглед към военното дело), за да покажем, че и в тази война не липсваха представители на най-добрата руска военна традиция. Те обаче бяха толкова малко, че не изменяха облика на цялото и не можеха да диктуват хода на войната. Естествено техният процент — и резултатите от военните действия заедно с него — би бил съвсем по-различен, ако две години по-рано император Николай І и дворцовата камарила не се бяха погрижили да изпратят на бесилката или на каторга всички офицери-декабристи, които успяха да изловят след несполучливия им бунт. Защото всепризнато е, че именно те, офицерите-декабристи, бяха „гордостта на руската военна мисъл“.

Но да се върнем на бойните театри.

През октомври времето рязко се влоши, застудя необичайно като за този месец. В руската армия се бяха погрижили всеки солдат да носи със себе си белите парадни панталони и кивера[8], но никой не се бе замислил за зимно облекло, та на хирурзите се отвори доста работа да ампутират измръзнали крайници. Предварително разколебан от убягващата му бърза победа и неудобствата на лагерния живот, цар Николай не прояви никаква охота да търпи и този неочакван студ, та се отказа от военачалничеството си и отпътува. Въздъхвайки облекчено, съпроводи го неговата безбройна свита, известна под името „златна орда“ — военни съветници, щатски сановници, чиновници, адютанти, ординарци и изобщо хора, чиято главна грижа беше да бъдат забелязани от очите на господаря-император. Възползувало се от това, командуването скоро сне обсадата на Шумен и изтегли мръзнещите войски към Силистра. Видял толкова много войска под заповедите си, „проклетият Рот“, както го наричаха съвременниците му, който командуваше обсадата на Силистра, имаше желание да заповяда щурм на крепостта от три страни. Другите висши офицери обаче се възпротивиха: беше толкова студено, че по Дунава имаше ледоход — време, съвсем неподходящо за действия на открито. Като компромис генерал Рот нареди двудневна бомбардировка на Силистра с всички налични оръдия, след която (на 23 октомври) предложи на крепостта да се предаде. Отговорът на 70-годишния Серт-Махмуд паша, упорития защитник на Силистра, беше един от онези цветисти изрази, които изобилствуват в турския език. И на Рот остана само едно — да преглътне обидата и на 27 октомври да заповяда снемане на обсадата и прехвърляне на войските на левия бряг на Дунава. С това завършиха бойните действия за 1828 година.

Ето как споменатият вече Епанчин обобщава кампанията от първата половина на войната[9]:

„Нашите успехи в Европейска Турция през 1828 година се свеждаха към овладяване (на две големи крепости, Браила и Варна, и няколко по-малки, в заемането на Молдавия и Влашко. Зад Дунава ние овладяхме само тънка полоса покрай морето с ширина не повече от 50 версти[10] и се задържахме в Провадия и Варна. Турците ни оказаха много упорита съпротива, тяхната енергия не беше сломена и затова изходът на войната трябваше да се реши с нова кампания.

… Така завърши походът в 1828 година. В същност — неудачно.“

* * *

Още когато генерал Дибич съставяше първия план за войната против Турция, вече се постави въпросът за участието на българите. И не можеше да бъде другояче — тогава (1821 г.) времето от последната война с турците не бе особено отдавнашно и мнозина си спомняха как точно преди десет години техни братя по кръв и вяра напуснаха родните си огнища, преминаха на руска страна и под крилото и началството на Русия съставиха своя българска земска войска и в нейните редове се биха с епична храброст срещу поробителите си, та не беше необходима особена прозорливост, за да се предскаже, че в една следваща война българите пак няма да останат безучастни. Ако не други, то поне бившите участници в земската войска — за тях се знаеше, че след мира с Турция не са се върнали по своите места, някои са участвували в Наполеоновите войни, едните и другите са се заселили в Русия и само чакат нов знак, за да тръгнат срещу полумесеца.

В шестте години до обявяването на войната запитвания и предложения за участието на българите дойдоха от много лица — от полковника от Главния щаб Чуйкович, от началника на Втора армия граф Витгенщайн, от неговия началник-щаб Кисельов (той като че ли беше от най-настойчивите), от полковник Л. Серистори, от генерал А. Ланжерон… Тези въпроси и мнения достигаха до граф Дибич и от него нататък сякаш потъваха в земята. Защото Дибич, човек извънредно гъвкав, с хладен и проницателен разум в преценките си, напълно чужд на славянската „мекошавост“, си даваше сметка доколко неблагоразумно и неизгодно (поне за собствената му кариера) е да даде път на тези запитвания и проекти. Защото имаше две повече от очевидни неща: една българска войска по самата своя същност не можеше да бъде друго освен освободителна, революционна, а на света имаше двама души, които повече от всички други не можеха да понасят думите „революция“, „въстание“, „освобождение“, независимо за кой народ и за кое кътче на Земята става дума — до 1825 година това беше царят-император Александър Павлович, а след смъртта му — неговият брат, наследник и настоящ господар на Русия Николай Павлович. Под натиска на назрелите събития и на многобройните предложения в края на 1827 г. Дибич най-сетне разисква с царя въпроса за българското участие, но го направи по такъв начин, че в рескрипта на Николай І до Витгенщайн на българския народ недвусмислено се отреждаше напълно пасивна роля, пък и изобщо за придунавските княжества се съветваше „опазване на спокойствие“.

Обаче обявяването на войната извади „българския въпрос“ от архива и отново го направи актуален. Особена тежест имаше мнението на генерал-майор С. Тучков, когото в началото на 1828 година Николай І назначи за бъдещ земски комисар на северните части на България. Тучков препоръчваше в България да се създаде временно управление от депутати, избирани „от всички съсловия във всички окръзи“, впоследствие „от числото на благонадеждните тамошни жители“ да се състави малък доброволчески отряд за борба с турските разбойнически шайки, който по-нататък да прерасне в земска войска от лека пехота, лека артилерия и конница; за осъществяването на тази своя програма Тучков предлагаше и проект за възвание към българския народ, което да се разпространи веднага след преминаването на Дунава. Предложението на бъдещия земски комисар беше много пъти обмисляно и много пъти преправяно в духа на царската политика, докато от него не остана абсолютно нищо. А в министерството на външните работи преработиха съставеното от Тучков възвание по такъв начин, че с него фактически на българите се определяше роля на пасивни наблюдатели и снабдители с храна на армията. То започваше така:

„Българи от всякаква имотност! Не се отдалечавайте от вашите жилища, поминък и занаяти. Снабдявайте армията според възможностите си с необходимото й за движение и продоволствие по всички краища!“

Думата на царя беше закон за Русия. Но още първите дни на войната показаха, че българите, своенравни и особняци, не проявяват желание този закон да се разпростира и върху тях — те не се поколебаваха да действуват на своя глава и по свои разбирания. И когато в хода на войната думата на царя и техните действия се сблъскваха, почти винаги думата трябваше да се съобразява с действията. Докато… Но сега е още рано да се говори за това „докато“.

… Едва-що руските войски влязоха в Букурещ, и във Влашко вече възникнаха два отряда на българи, които — изопачавайки руската дума „волонтер“ (валантьор), доброволец — наричаха себе си волентири и се насочиха на юг. Единият, съставен от по-бедни емигранти, имаше за началник котленеца Георги Мамарчев Буюклията[11], воювал срещу турците още със земската войска от 1811–1812 година и зовящ себе си и изискващ другите да го зоват капитан — звание, което никой никога не беше му давал. Във втория отряд имаше по-подбрани хора, та затова те почти всички бяха конници и имаха по-добро оръжие. Дължаха го главно на своя главатар, българина от Сливен[12] Панайот Фокиано, брат на загиналия по Заверата началник на българските доброволци на румънска земя Сава Бинбаши; воден от сляпата си жажда да отмъсти на турците за смъртта на своя брат, той бе продал богатата си къща и всички пари от нея бе превърнал в коне и снаряжение за своите волентири.

И ето, когато дивизиите от 6 пехотен корпус се готвеха да прегазят Дунава, внезапно се оказа, че командирът на корпуса генерал от пехотата Рот е предвидил всичко, само не и съоръжения за създаване на переправа. Всички, от командуващия до последния обозен, се вайкаха как ще се оправят с великата река. Точно тогава към руския лагер се проточи непознат и неочакван отряд, който отдалече поздравяваше с радостни възгласи. Бяха български волентири, конници и пешаци, тръгнали да сриват полумесеца. Те бяха „въоръжени с оръжия от най-разнообразни системи, сякаш взети под наем от военноисторическия музей, и облечени в най-разнообразни дрехи, от богато украсените до дрипите на бедняка“[13], но заявяваха — и то изглеждаше вярно, — че за тях нямало нищо невъзможно, да не говорим за някакво си там прехвърляне на няколко дивизии през вада като Дунава. За „проклетия Рот“, вече видял своя провал още в началото на бойните действия, тези българи се сториха буквално пратени от небето. И въпреки височайшата забрана потърси помощта им. За забраната си спомни отново едва тогава, когато дивизиите му започнаха да преминават Дунава при Хърсово. Там, Л. Рот повика двамата живописни главатари на волентирите, Панайот Фокиано с отмъстителните, налети с кръв очи, и „капитан“ Георги Мамарчев с приличните на къдели мустаци, и с най-строг глас и заплахи за кървави наказания им запрети да следват войската на отсрещния бряг. Двамата самопроизведени началници не възразиха, дори имаха твърде почтителен изглед. Ала когато Рот премина понтонния мост с ариергарда на корпуса, на българския бряг го посрещна, все със същия почтителен изглед, целият отряд волентири — българите се бяха изхитрили да прекосят реката върху малки лодки на местни селяни, а конете си да преведат с плуване. Генералът се поколеба, но размисли, че едно започване на похода с окови и разстрели ще подействува крайно деморализиращо на войската, та стори единственото, което му оставаше — престори се, че не ги е забелязал. И още в най-близките дни Рот неведнъж можа да се поздрави за решението си. Когато корпусът му се отправи към Силистра (на него беше възложена обсадата на крепостта), „конниците-българи ходеха заедно с казаците на разузнаване, носеха анванпостова служба, пехотинците правеха пътища и пристани, отиваха с авангарда на руските войски като водачи, участвуваха в схватките с турските войски“[14]. А на 9 юни, когато корпусът приближи Силистра, той бе пресрещнат от излезлия из крепостта турски гарнизон; разигра се тежка, упорита, кървава битка, в която българите не само се намесиха, но и проявиха удивителна храброст, „завоювайки със своята кръв право на съществование на отделен български отряд в редовете на руската армия“[15].

Като научи от доклада на Рот за участие на българи в сраженията, главнокомандуващият граф Витгенщайн се улови за главата и тръгна да пита сътрудниците си от главната квартира откъде, по дяволите, се взе този български отряд. И като не намери отговор, изпрати на корпусния командир разпореждане да прехвърли българите във Влашко и да разтури отряда им. Генерал Рот обаче отговори с втори доклад в който — колкото от признателност за 9 юни, толкова и за действията на българите след тази дата настоятелно помоли „в уважение на изнесените причини да позволите те да останат при корпуса“. И това беше първият случай, когато думата трябваше да се преклони пред действията — затруднен от липсата на войски, фелдмаршал Витгенщайн стигна до отстъпки: „Българите — писа той — могат временно да останат“…

По-нататък българите пак се държаха така, че никому не мина през ум да укори Витгенщайн или да оспори решението му. Напротив, за тях продължиха да валят възхвали: от командира на казашкия полк генерал майор Бегидов, от генерал адютант Кисельов, отново от Рот…

И ето за какво.

Конниците на Панайот Фокиано действуваха с казашките части, охранявайки корпуса от юг, преследваха шайки башибозук и водеха сражения с редовни и нередовни турски части, попаднали в този район. Особено се отличиха те на 20 юли, когато в тежка битка разбиха и прогониха турска кавалерийска част, прекъснала пътя Силистра — Шумен. Придобили име на специалисти в този род сражения, по-късно ги прехвърлиха в Малка Влахия, където им възложиха да ликвидират турските части, действуващи в тила на Втора армия. Във всички боеве пръв от българите бе неизменно Панайот Фокиано. И когато в една жестока схватка, неговият конен отряд успя да плени няколко турски оръдия, той — нов реверанс на думата пред действията! — бе награден с високия орден „Св. Владимир“ ІⅤ степен с лента.

По същото време не стояха със скръстени ръце и пешаците на Мамарчев. Още след сражението на 9 юни на тях бе възложена специална служба по Дунава: не бе дошла още руската Дунавска флотилия, а турците разполагаха в Силистра с бойни плавателни съдове, та за да се сношават с отсрещния бряг, руските войски трябваше да правят дълъг обход чак през переправата при Хърсово; тази именно задача — да установи и поддържа връзка с левия бряг на Дунава и влашкия град Калараш — генерал Рот възложи на Мамарчевите пехотинци и те я приеха със свойствената им безгрижна самоувереност. Ден-два по-късно те вече владееха няколко турски лодки от различна големина — никой никога не разбра дали са ги взели с битка или чрез сръчна кражба — и с тази чудновата флотилия захванаха да се държат, като че реката беше тяхна бащиния. Връзката с Калараш беше най-малкото, което вършеха. Като следваха хрумванията си — чисто хайдушки по характер, — те самоволно се нагърбваха с дела, които далеч надхвърляха и задачата, и силите им. Така се стигна до оня дързък десант на трите острова, лежащи между Силистра и Калараш, редовни източници на дърва и сено за турския гарнизон, прегазиха турската охрана там и ги завладяха. Но и това, изглежда, им се видя малко, та със същата своя „флотилия“ няколко пъти проникваха зад стените на Силистренската крепост. При един от тези невероятни набези те запалиха складовете за дърва, сено и други припаси на гарнизона. При някои от другите отмъкнаха цели стада добитък и ги доставиха за храна на руския корпус, като само господ от небето видя и разбра как съумяха да ги преведат незабележимо през бойната линия. А като завладяха на абордаж няколко по-големи турски лодки, те построиха от тях салове и започнаха редовно да превозват между двата бряга продоволствие, офицери и куриери с конете им, пехотни части…

Ала най-големите си успехи постигнаха между Силистра и Русчук и то беше във времето, когато руската Дунавска флотилия вече бе пристигнала. От Русчук силистренският гарнизон непрекъснато получаваше подкрепления в хора, боеприпаси и провизии — връзка, която трябваше да се прекъсне на всяка цена. Беше извънредно трудна задача, защото освен със значителен флот, турците разполагаха и със силен гарнизон на големия остров срещу устието на р. Бота (Борча), който контролираше целия този участък от реката. Да се превземе островът със сила означаваше да се дадат неоправдано много жертви. И командуването потърси пак помощта на новоизлюпените моряци на Мамарчев.

Като се придържаха към своите чисто хайдушки прийоми, волентирите в пълна тайна промъкнаха лодките си отчасти по Каларашкото езеро, отчасти на рамене по сушата и отчасти по р. Бота и съвсем ненадейно за турците една нощ се стовариха на острова и тихо, като вълци нападнаха нищо неподозиращата турска част, от която оцеляха само осем души — нали бяха необходими „езици“ за щаба на корпуса. От тази нощ нататък връзката между Силистра и Русчук престана да съществува; не помагаха нито сила, нито хитрост, та всички турски плавателни съдове с войници, куриери или припаси неизменно ставаха плячка на българите. Така през септември те завладяха на абордаж и един голям военен кораб…

И вече нямаше как да не им бъде отдадено признание — като награди Георги Мамарчев с големия орден „Св. Ана“ ІІІ степен с лента, командуването фактически публично обяви, че български отряд не само съществува, но има и своите големи заслуги към руската армия.

Когато Втора армия приключи кампанията за 1828 година, отрядът на капитан Мамарчев също премина на левия бряг на Дунава и презимува във влашкото селище Чукурещи…

Бележки

[1] От руската дума „шаг“ — крака, стъпка. Неофициалното, но широко разпространено през епохата понятие „шагистика“ се е отнасяло за въздигането на парадната маршировка в главна цел на руската казарма.

[2] Н. Епанчин — „Очеркъ похода 1829 г. в Европейской Турции“, т. І — ІІІ, С. Петербургъ 1905, 1906 г. Цитатът е от том І „Подготовка къ походу“, стр. 93.

[3] Н. А. Лукьянович — „Описание турецкой войны 1828 и 1829 годов“, ч. 1–4, С. Петербургъ 1844–1847.

[4] В. Д. Конобеев — „Национально-освободительное движение“ — писмо на ген. Кисельов до Закревски от 13 юли 1819 година.

[5] „Че той е изобщо отвратителен“ (фр.) — Писмо до Дибич от 19 април 1830 година.

[6] В. Д. Конобеев — „Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828–1830 г.“. Ученые записки института славяноведения, том ХХ, 1960 г.

[7] През войната и след нея и двамата са се проявили като отявлени българофили и сторонници за освобождението или поне подобряването на положението на поробените българи. Авторът държи да подчертае, че при оценката си за пълководческите им качества не се е влиял от тази тяхна любов към българския народ.

[8] Кивер — висока шапка предимно за участие в паради.

[9] Цитираното съчинение, т. І, стр. 380 и 384.

[10] Верста, верст — стара руска мярка за дължина, равна на 1070 м.

[11] В книгата го наричаме Мамарчев, както е запазено името му в народната памет, макар че по-правилно е Мамарчов. В руските документи той фигурира като Георгий Буюкли.

[12] Някои историци изказват съмнения относно сливенския произход на Сава Бинбаши и следователно и на брат му Панайот Фокиано. Тук се позоваваме на мнението на цитирания вече виден съветски познавач на българското националноосвободително движение от ХІХ в. В. Д. Конобеев, който пише (стр. 237): „… Панайот Фокиано, роден брат на ръководителя на българските доброволци в гръцкото въстание в Румъния в 1821 г. сливенеца Сава Бинбаши…“.

[13] Конобеев.

[14] Конобеев.

[15] Конобеев.