Цончо Родев
Тътени (42)

1

Както и очакваше, външната порта не беше заключена. Трънка я бутна, прекрачи прага й, затвори я с гръб и остана за минутка така, подпряна на нея. Огледа се и нещо сви сърцето й — бащината й къща, която в нейните спомени будеше умиление, сега навяваше тъга. Тъй се бе случило, че младата жена не бе идвала наскоро, кажи-речи от пролетта, и за това време бурените вече бяха превзели двора, задушили нявгашните лехи със зеленчук, отсреща бяха стигнали чак до сайванта, че и вътре в него. Но тъгата не лъхаше само от бурените. Цялата къща изглеждаше изоставена, невям от години нестопляна от човешки дъх.

— Дом без стопанка — прошушна тя полугласно. После се наежи срещу брат си: — Бянова работа! А като го слушаш, на десет стопанки излиза насреща…

Зад упрека се опитваше да скрие собствената си гузност, дето толкова рядко бе навестявала къщата в последните една-две години.

Откъм дома до ушите й идеха глухи удари, които всеки сливналия от рождение разпознаваше — тъй удря бърдото на стан, като се тъче аба. Трънка сви устни, повече горчиво, отколкото разочаровано или снизходително: в неравномерността на ударите тя откри съмнителната сръчност на ръцете, които управляваха ваталите и совалката. Ще рече — ръцете на брат й, който иначе сам се зовеше, пък и людете го наричаха Бяно Абаджи…

Жената въздъхна и тръгна към къщата. Не, имало било едно местенце, устояло и на бурените, и на изоставеността — долу, току до кладенеца, се кипреше една леха с буйни цветя; прясно разкопаната и влажна пръст показваше, че Бяно не пестеше грижи за нея. Тя погледна лехата и непривична за нея разнеженост, като че пое влагата от цветята и я изкачи към очите й. Такава, натъжена и притихнала, се заизкачва по стълбите. Горе, на хаета, видя мангал с вече прегорели въглени; покрай него едно тиганче, лъжица мас и три яйца показваха, че брат й, чакайки да се разгорят въглищата, се бе върнал при стана си, а после така и бе забравил намерението си да изпържи яйца…

Тури в мангала нова лопатка дървени въглища, пораздуха го и отиде в одаята, от която идеше шумът на стана. Улисан в работата си, Бяно изобщо не чу как вратата зад него се открехна и в нея се появи сестра му. Трънка го гледа така известно време, после се окашля високо. Той обърна глава, видя я и й се усмихна:

— Отдавна ли си тук?

— Погледах те и ти се порадвах — каза жената, като пристъпи до стана му. — Много си чевръст в тъкането…

Той схвана тъжната й подигравка, но не се засегна и продължи да се усмихва — личеше, че от сърце се радва на посещението й.

— Тъй както я караш — продължи Трънка, — чудя се, дето изобщо се е намерил някой да те нарече „Абаджи“.

— А, то не е за бързата ми работа или за много лакти шаяк. — Бяно разкърши вдървените си рамене и се отпусна назад. — Харесват изтъканото. Разбираш ли, абата харесват.

Опита се да каже тези думи просто, но тя долови в тях прикрита гордост. Сигурно Бяно се имаше за баш абаджия… Наведе се и хвърли недоверчив поглед на топчето изтъкана аба пред бате си. Виж ти, виж ти! Бяно не бил празен самохвалко — Трънка призна в себе си, че такава хубава, равна и гладка аба не вади никой в цял Сливен. Призна го в себе си, понеже, истинска дъщеря на своя баща, тя не продума да похвали брат си. Такъв си беше Бяно: реши ли да прави нещо, ще го изпипва и изкусурява — все едно че за цар го гласи. Такава си беше и Трънка: скъпа на похвалите. Та и сега му се сопна:

— А мангала и яйцата навън?

Бяно се понадигна, гузно усмихнат, но Трънка го спря:

— Остави, аз сложих още кюмюр. Ще ти ги изпържа. Ще туря едно-две и за мене. — И докато излизаше, подхвърли през рамо: — Какво гласеше, вечеря или обед?

Едва сега Бяно забеляза, че денят отиваше към заник. И послъга:

— Нещо не ми се ядеше на обед…

Малко по-късно, когато седнаха от двете страни на софрата и Трънка със сигурна ръка раздели яйцата в тигана, тя отново запита със същия уж небрежен, а пълен с недоволство глас:

— Я си признай, бате, колко пъти в неделята обядваш или вечеряш само яйца?

Комай две от трите му яденета бяха все яйца, та той пак се опита да се измъкне от въпроса й зад една усмивка.

— Ако я караш още така, ергенашки без стопанка, няма да те бъде задълго…

Каза го ей тъй на̀. И се смая от начина, по който Бяно възприе думите й — той видимо пребледня и гузно отклони поглед. Трънка със своята достигаща до грубост безхитростна прямота го запита направо:

— Какво? Тя, работата, май е вече опечена, а?

Буйна червенина смени бледостта. Бяно само поклати глава.

— Или поне си я избрал? — продължи да пита сестра му.

— Остави, не ми се приказва за това…

— Няма „остави“! Сестра съм ти — аз ако не зная, кой друг? Избрал ли си или не си избрал?

— Какво избрал, какво избрал? — неочаквано избухна Бяно. — Мога да избера и царкинята от приказките, нали? Е, туй стига ли, за да влезе стопанка в къщата? — Но сякаш се засрами от остротата си, та добави по-кротко: — Може и да съм харесал някое момиче, човещина е. Но само толкоз. Нито съм я искал, нито даже съм показал, че ми е на сърцето.

Въпросът пареше на Трънкиния език, но тя успя да го преглътне — одевешната му раздразнителност, съвсем необичайна за него, й бе направила силно впечатление. Няколко време двамата ядоха мълчаливо (личеше — насила преглъщаха залците), после Трънка рече философски:

— То така е, няма човек без кахър. Ама всеки сам си знае гайлето.

Бяно вдигна очи.

— Нещо с Пею ли не върви?

— С мене, ама то засяга и него. А си мълчим, зъб не обелваме за туй, дето ни гложди отвътре. — Сетивата й подсказаха, че брат й не я разбра, И по-открита или по-безцеремонна — от него, тя му обясни: — За детенце, за наше детенце ни е мъката, бате. Ама на̀, нещо съм се повредила тогава…

„Тогава“ беше преди три години, когато обесиха баща им.

— Не опита ли да направиш нещо? — попита той глухо, като засрамено отбягваше погледа й. — Да си помогнеш?

— Опитах. Ходих при баба Мавруда Кърк-Яланката. Нали я знаеш, сватовницата. Тя уж умее да бае…

— Е?

— Е нищо. Бая и на мене. — Трънка повтори баенето, като имитираше фъфлещото говорене на баба Мавруда:

„По ясно небе фтичка фърчеше,

в устата си змия носеше.

От змията яд капеше,

по бели камъни падаше…“

— Защо не споходиш Нехиря ханъм? — рече той, като се насилваше гласът му да прозвучи обнадеждаващо. — Тя ги разбира тия работи, може да помогне.

Само една неопределена въздишка беше нейният отговор.

— И Манол не е харосал — каза след малко. — Ударил през просото, тъй ми думаше из онзи ден Пею.

— Не върти ли работата на долапа?

— На долапа живее, ама никакъв долапчия не е, вика Пею. Коне купил и само с тях се занимавал.

— Да не е станал кираджия? — Бяно все едно, че падаше от небето.

— Нищо не е станал. Атове гледа за кушия, не за работа. Надвил си на масрафа, само атове му липсвали…

Умълчаха се, този път по-продължително. Заклати глава Трънка, тоя път чисто по женски:

— Туй ще е нещо като орис за нас, бате, за Силдаровците. Погледни ни: тате обесиха на собствената му порта, Васил найде гроба си някъде по далечна чужбина, ти си замязал на сетен несретник, Манол го ударил на ален фес, аз ялова…

— Не говори така! — сопна й се той. Нито ти си… бездетна, нито ние с Манол сме толкоз за окайване. Ще се оправим, ще видиш, всички ще се оправим. И ти, и ние с Манол. Животът е такова нещо, ту те въздига нагоре, ту те сваля надолу. Ще дойде време и ние да се подемем нагоре, да се оправим. Важното е…

— Довърши си думата де! — подкани го тя. — Кое е важното?

— Важното е да оцелеем — рече Бяно. — Онази вечер не ме хвана сън. Лежах си така с отворени очи и си мислех за тебе, за мене, за цялото ни племе си мислех.

— И какво измисли? — попита сестра му без особен интерес — Бяно го избиваше на нещо прекалено отвлечено като за нейния близък до земята и до ежедневието разум.

— Питах се и се чудех как така племето ни, е оцеляло през толкова столетия мъки. И го оприличих на кълновете в земята. Гледаш ли отгоре, нито ще ги видиш, нито ще помислиш, че ги има. А кълновете са живи, но са скрити там долу. Крият се и чакат своя час. Дойде ли часът им, тогаз набираната зимъс сила напъва мишците и…

Късно същата вечер, когато премисляше тези думи, Трънка си рече, че е трябвало да му каже, дето зимата на племето им май прекалено дълго се проточи, а не си проличава тя да е наляла кой знае колко сили в мишците. Но това й мина през главата вечерта. Сега само бутна настрана дървената лъжица:

— И ние?…

— И ние — потвърди той. — Сега е нашата зима. Почакай да ни видиш, когато дойде пролетта ни.

Трънка не се замисли дали са верни думите му; просто не задържа мисълта си върху тях.

— Наяж се, аз ще почакам — каза. — Ще измия и ще прибера. А после ще си ходя. Гаджалите правят зулуми посред бял ден, камо ли нощем.

— Не ми се яде повече — рече Бяно. — И за шетането и за прибирането у дома не се кахъри. Ще те съпроводя…

Трънка не се залови да спори с него, а вдигна трапезата, ошета набързо, дори отдели време да премете не само хаета, а и стаите. И тогава каза:

— Хайде.

Бяно мълчаливо закрачи до нея. Трънка забеляза, че брат й не си даде труд да заключи портата подире си. Но не му го каза — за днес вече достатъчно беше мърморила, — а свърна надясно към Машатлъка. Вървяха един до друг, мълчаливи, припряно забързани, старателно направили се безлични — вече три години така, като сенки, се движеха българите из Сливен.

Минаха покрай Хаджи Юмер джамия, извървяха и цялата Сарашка чаршия. На Аба пазар, близо до шадравана, Трънка, разнежена, понечи да смушка брат си, да му покаже нявгашния дюкян на баща им. Понечи, но щом се извърна към Бяно и забрави намерението си. Защото в този момент бате й изглеждаше тъй, сякаш сърцето му бе спряло. Проследи погледа му и откри причината. Забързана нагоре, към Мангърската махала, там ситнеше Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи.

— Бате — рече Трънка тихо, съучастнически, — Божура, ли е?…

Бяно не отговори. Беше едно от онези красноречиви замълчавания, които говорят повече от много думи.

„Божура! — премисли младата жена. — Добър избор, Бяновия. И лош. Че невям в Сливен не може се намери втора девойка с хубост и доброта като Божурината. Ама не може се намери и друг душегубец като чичо й…“ И в сърцето й остана нерадост.

Слязоха до реката при брода, който е точно срещу хана на Никола Кебеджията^[1]. Трябваше да почакат — Куруча беше придошла и по камъните, нахвърляни напреки през коритото й, сега подскачаха един след друг клуцохорчани, отиващи в Сливен. И точно тогава, докато чакаха, те се срещнаха с Тахир ага.

Ако го бяха забелязали на друго място в града, щяха да свърнат някъде. Но тук нямаше накъде: аянът и неговата сянка Ахмед, ясъкчията му, и двамата на коне, прецапаха реката и застанаха очи в очи с тях. Тахир ага дръпна поводите. Бяно свали калпак. Трънка не помръдна.

— Я, та това били Силдаровците! — В гласа на аяна се усети пробуждането на хубав спомен.

Спомни си доста, коляно до коляно с Георги Силдаря бе изпил не едно бърдуче „остарял шербет“… Но синът и дъщерята, застанали чинно пред него, бяха намусени и отбягваха погледа му. Най-сетне Трънка го погледна, но дръзко и с нескривана неприязън.

— Не сме се виждали отдавна — каза Тахир ага. — Как живеете, що чините?

— Преживяваме, войводо — примирено отговори Бяно. — Как да е преживяваме. Благодарим на бога и за това.

Трънка се ядоса на мекостта на брат си и изпита желание да покаже, че — напротив — Силдаровците не са останали без зъби. И като не знаеше какво друго, тя изтърси, онова, което бе чула днес от бате си, но притури в тях и някаква закана:

— Не бързай да се радваш на нашата несрета, аго. Ние сме като кълновете в земята — гледаш ли отгоре, никакви ги няма; пък те са все там, в земята, събират сили и мине ли зимата, рипват към белия свят. Почакай, аго, все ще дойде и за нас пролет…

Туй пък какво беше? Че имаше в думите на жената заплаха, това Тахир ага разбра. Но когато се опита да проумее съдържанието им, не успя. И той направи единственото, което можеше — сви надменно рамене, смушка коня си и отмина нататък.

* * *

Когато научи от жена си, че Бяно си има изгора, Пею отначало искрено се зарадва. Скоро обаче, поразмислил, радостта му угасна. Въздъхна и попита:

— Ти имаш ли се с Божура?

— Аз не. Но Зафирка…

— Коя Зафирка бе?

— На дядо Танас Нишанлията. Дружки са.

— Гледай там, ако можеш, помогна нещо на Бяно. Щом си я е избрал… — Пею поклати загрижено глава. — Човек не знае какво да му пожелае. Ако работата не стане, сърдечната мъка ще го изпие. Ако пък стане, тежко̀ му с този Димитраки над главата…

Двамата се умълчаха. Всеки със своите мисли, но с една и съща грижа.