Цончо Родев
Тътени (43)

2

Пропъждаше ги, а тези шантави думи, нахални като мухи, пак се връщаха в главата му. „Ние сме като кълнове“ и какви ли още не бабини деветини. За кой ли път вече Тахир ага премяташе през акъла си тези изрази на Силдаровката. И не защото го вълнуваше заканата на жената, пет пари не даваше за такива и за къде-къде по-големи заплахи аянът, а понеже не можеше да открие смисъла на думите.

И друго имаше, което го порази в тази среща — че онази, която се изстъпи пред него и запрати в лицето му своите невнятни, но хулни думи, беше жена. И гяурка при това. За Тахир ага, както и за всеки правоверен, жената представляваше вещ за забавление, майка на деца и понякога чифт работни ръце. Нищо повече! Да дръзне някоя жена да вдигне глас и да възразява на мъж? Или да го заплаши? Вай, аллах! Туй не е било, а до днес аянът мислеше, че не може и да бъде. А сега тази гяурка, торлачка при това, е и дъщеря на обесен султанов душманин…

— Тътени! — изрече той гласно. И се стресна. Не от звука на собствения си глас, а от думата. Нея преди години той бе научил от Георги Силдаря и оттогаз тя бе станала за аяна белег на всичко, което произлизаше от раята и съдържаше някаква по-ясна или по-тъмна, по-близка или по-далечна заплаха.

Той обърна коня си и го пришпори. Когато влизаше в конаците си, изпитваше истинска омраза към дъщерята на Георги Силдаря. И ако му паднеше в този момент, нямаше лесно да й се размине…

Завари да го чака Димитраки чорбаджи, старейшината на българските общинари.

— Казвай, чорбаджи! — подхвана аянът направо.

— Всицко е готово, аян ефенди — раболепно отговори чорбаджията на своя смешноват език, като се прегъна почти до земята. — След три дена сте ти бъдат предадени парите…

Тридневният срок беше определен от агата, но сега, ядосал се на оная гяурка с ръбатото лице, той кресна с гняв:

— Три дена ли? Ти какво, решил си май да ме разкарваш за носа? Кого караш ти да те чака три дена със скръстени ръце? Мене, сливенския войвода? Или майсторите, дето трябва да покрият минарето? Или анадолските търговци?

Лицето на чорбаджията смени боята си.

— Не се сърди, аян ефенди, успокой се… Аз… Гресно сте да съм те разбрал… Не знаех, це работата е толкоз бърза…

В същност работата не беше чак толкоз бърза. И никой не го знаеше по-добре от аяна. Чорбаджилар джамиси беше почти готова, построена с пари на раята, която преди три години се откупуваше за участието си в несполучилото тук, но на юг все още продължаващото въстание, наричано от турците „Мора кавгасъ“, а от християните на полуострова — „Завера“. Вчера анадолски търговци предложиха срещу твърде прилична сума да доставят оловни листове, та, покрито с тях, минарето на новия молитвен дом да се издигне заострено, устремено към небето. Аянът хареса предложението, а и нали парите за тези листове нямаше да излязат от неговия джоб. Повика Димитраки и му нареди за три дни да събере парата от християнското население. Сега обаче го мачкаше и тъпчеше — избиваше чивия от други ядове.

— Сега и разбра, и научи. Е, да те няма. И утре вечер ще те чакам с парите.

— Ама, войводо — почти проплака чорбаджията, — аз веце разгласих сред людете…

Всичката кръв се качи в главата на аяна. И този ли ще дръзне да отиде срещу думата му? Прекрачи до загубилия ума и дума чорбаджия, улови го за салтамарката и така го притегли към себе си, че почти отлепи краката му от пода. Наведе се — превишаваше Димитраки с почти една глава — и кресна в лицето му:

— Отговаряй само с „да“ или „не“. Чувал ли си, че тук, под краката ни, има хумба? В която мнозина са намирали гибелта си?

Димитраки не можа да отговори, само успя да кимне утвърдително.

— Ако излъжеш само една дума, ще оставиш и твоите кокали долу. Като събираш парите, ще гледаш да са малко повечко, нали? Та да остане нещо и за тебе? — Оня мълчеше. — Колко повечко? Половината?

— А, не…

— Четвъртината?

Мълчание. Аянът тласна чорбаджията; не беше силно тласване, но онзи политна и спря чак в миндерлика на другия край на стаята.

— Глупак! — изруга го. — Мислиш, че Тахир ага трева пасе и не ти разбира шмекериите. Аз вдигнах джамия, а ти покрай нея натрупа имане… И за благодарност ми бъркаш работата с търговците. — Димитраки се готвеше да каже нещо, но с властно вдигане на ръка аянът му попречи. — Млък! Хич не ме е еня дали вие, раята, се крадете помежду си или не. Ама когато поискам нещо, не признавам никакви чорбаджийски далавери. Слушай сега с двете уши! Отиваш в къщи и до един час време ми дотъркалваш парите. От твоите, дето си ги крал от урум-миллета^[1], уж че за джамията си ги събирал. А като събереш парите след три дена, тогаз ще си ги върнеш. — После гласът му стана по-мек, но и по-присмехулен: — И туй ще е хубав алъш-вериш за тебе, Димитраки чорбаджи. Даваш пари, пък след три дена си ги събираш с една четвърт лихва…

Разбрал, че е отървал кожата, Димитраки побърза да се измъкне. След по-малко от половин час той щеше да донесе парите, но тогава благоразумно щеше да ги предаде чрез Узун Шерифаа, векилина.

Не беше преминало лошото настроение на Тахир ага, когато при него влезе хаджи Молла, оправи и без това изрядната си гъжва и се поклони. Не беше случайно това влизане — аянът го разбра не по поклона на кятибина, а по изражението на сините му очи.

— Какво има, хаджи?

— Дишлии са плъзнали по селата, аян ефенди — отговори хаджи Молла, ама така, че сякаш обвиняваше аяна за произволите на другите. — Надолу, към Ени Заара. Вчера били в Налбантлари^[2]. Вързали субашата, който се опитал да ги отпрати миром, и го държали тъй до вечерта. А дотогаз си развявали пояса, както си искали — баници и пържени пилета яли, на жени налитали, накрая диш-хакъ събирали. Днес същото се повторило в Яйакьой^[3]. Само че без връзване на субашата — той и зъб не обелил за зулумите им. Но тайно проводил човек да ни извести.

Предишният гняв се усили и удари в главата на аяна. Друг път той навярно щеше да изпсува и да се закани, а сетне да забрави заканата си, но днес се ядоса не на шега — ето, по такива хайти и хаирсъзи съдеха хората за турците и губеха уважение към правоверните, че и към представителите на падишаха дори. Попита сухо:

— Кои и колко са?

— Седмина или осмина, аян ефенди. Тайфата на Коджа Мюстеджеб.

— Коджа Мюстеджеб? Че кога му порасна работата на този хаймана? Аз го имах само за махленски бабаитин, дето най-много да хване някой старец или жена и да им вземе парите…

— Тъй беше до „Мора кавгасъ“, аян ефенди — с предишния укорен глас отговори кятибинът. — Сетне Мюстеджеб си усети ръцете развързани — нали сега раята не смее да вдигне глас да се оплаче — и вече не е предишният махленски бабаитин. По-лани и лани те предупреждавах на няколко пъти, войводо, кажи-речи цялата каза, рая и правоверни, е пропищяла от Коджа Мюстеджеб и тайфата му.

— Добре — рече аянът. — Утре аз сам ще си поговоря с Мюстеджеб, ще го опитам дали си заслужава прозвището. Пратеникът нека се върне още тази вечер в Яйакьой; да не закачат нашите бабаити, но, ако те си тръгнат, да разберат накъде отиват. И предупреди утре на разсъмване четирима сеймени да са готови за път, с оседлани коне. Ще ме придружат до селото. Или не — поправи се. — Има там между заптиетата един онбашия, Кула Колаузин му думат. Нека се приготви само той. Други не ми трябват.

Хаджи Молла от все сърце осъждаше това неразумно решение — хайманите бяха осмина! — но с нищо не го изрази. Поклони се мълчаливо и излезе от стаята.