Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

5

Вятърът гонеше редки и ситни, но остри като игли снежинки. Дъхът излизаше на бели повесма от устата и замръзваше по мустаците. Лед беше сковал Куруча, само по средата на реката се виеше още незамръзнала вадичка, но от гълчавата, която се чуваше отдалече, се разбираше, че мразовитото време не бе успяло да разгони тълпата, изпълнила двора на „Свети Никола“, не бе изстудило страстите на нейните спорове.

При брода срещу Аба пазар Бяно срещна зет си Пею Смеденов. По-право настигна го — трябва Пею да е бил по някаква работа в Сливен, понеже също отиваше към Клуцохор. Двамата извадиха ръце изпод ямурлуците, здрависаха се, после заподскачаха по заледените камъни през реката. Едва на клуцохорския бряг тръгнаха един до друг.

— И ти ли нататък? — попита Бяно, па посочи с глава към гюрултията пред тях.

— Ами! — сухо отсече Пею. — Сборище на бъбривци.

— Приказват много, вярно, ама не е за празни работи. — Тежката присъда засегна Бяно. — Важни работи решават.

— Нека решават. Аз за себе си съм ги решил. Ние оставаме.

Бяно спря неподвижен.

— Решил си го, думаш? — Зет му потвърди. — Поне речи защо…

— Заради Трънка. Сестра ти не е до Ямбол да отиде, камо ли да се запъти през девет царства в десето, както се казва в приказките.

— Защо да не е, Пейо? Трънка не е от най-крехките…

В топлите кафяви очи на Пею мина сянка на укор.

— Ех, Бяно, Бяно — рече порицателно, сам съди по въпроса си от колко време не си прескочил до Овчарската махала — ако не за друго, сестра си да нагледаш… Трънка е трудна. Някъде напролет, да е живот и здраве, ще чакаме нова радост у дома.

— Боже, в какво болно време живеем! — изпъшка Бяно, след като премисли новината. — Уж за радост и задружност се на̀дахме, пък тревогите съвсем ни разпиляха…

Наблизо до църковния двор се разделиха — Пею пак не пожела да го последва, та продължи нататък, към подножието на Хамамбаир.

* * *

От камъка пред входа на църквата разпалено говореше един четиридесетинагодишен мъж. Бяно го позна, позна и приказките му — беше Васил хаджи Михаилов, един от най-горещите привърженици на Селимински в пренията за бъдещето на сливналии. Словата му, слушани безброй пъти, бяха все за преселението в Московията. Бяно разблъска тълпата и се запромъква в нея, докато попадна на хаджи Людскан и Добри Желязков.

След Васил хаджи Михаилов на камъка се възкачи друг, трябва да беше на Бяновите години, строен и гъвкав, от глава до пети окичен с пищови и калъчи; нямаше богато и красиво слово, но личеше, че думите му извират направо из сърцето.

— Кой е този? — попита Бяно. Струваше му се, че го е виждал нейде…

— Бойчо Цеперански — отговори му хаджи Людскан. — Бил хайдутин при Цоню Брадатия, сега е сянка на Мамареца.

Сети се, знаеше го от дружината на Цоню войвода. Беше един от онези, с които се уговаряха на долапа…

Бойчо Цеперански припомняше всички теглила и унижения, препатени от османлиите, и приканваше народа да грабне оръжието и в „горда бран“, както подобава на „български левове“, „или да извоюваме сладката си свобода, или до един да положим кости“… Да, не отказваше, че могат да положат кости, но той самият вярваше в победата, — обходил много от българските земи и навред народът бил готов да се вдигне като един, стига да има кой да му даде пример и да го поведе. „Не е ли туй дело предопределено за вас, синовете на Сливен? — питаше той множеството. — Градът, който роди Христо войвода и Кара Съби, Злати Кокарчоолу и Конда войвода, Добри войвода и Индже Стоян, не трябва ли този град да бъде челник и тогаз, когато ще се трошат веригите на черната робия?…“ По разум и природна нагласа Бяно Абаджи беше по-близо до Селимински, ала сега искреното слово на Бойчо сякаш проникваше през порите на кожата му и го завладяваше. Като че същото ставаше и с още мнозина от слушателите. И точно тогава — много добре измерено, за да бъде неподготвено — се провикна един глас, за да развали магията:

— А дядо Иван? Защо не казваш нищо за дядо Иван, за царя? Защо премълчаваш, че ако народът се вдигне срещу султана, ще се вдигне и срещу Московията?

Тези умело подхвърлени забележки станаха повод всички да заговорят едновременно. Чуха се гласове на преданост към дядо Иван, но чу се и: „Бог да убие Цар Никулая!…“ Бойчо Цеперански се опита да продължи словото си, ала няколко ръце го смъкнаха от камъка. И дворът на църквата отново потъна в хаоса от ругатни, проклятия, закани, увещания, па и мръсни псувни…

Евтим се приведе към ухото на хаджи Никола Койчоолу:

— Узряха. Сега е цасът да ги уловим за носа и да ги поведем по насе зелание.

Той проследи как Койчоолу отиде до изправения на десетина крачки от тях даскал хаджи Илия, как му пошушна нещо и как с окуражително потупване по рамото го изпрати към входа на църквата.

— Сигурен ли си в даскала? — попита, когато вестоносецът се върна.

— Сигурен — потвърди хаджи Никола. — Не мозес си представи каква омраза храни към хадзи Ивана Селимински. Пък и аз се погризих да го, доподкокоросам…

Народът на Сливен наистина тачеше и почиташе стария учител хаджи Илия. И сега, като видяха достолепната му фигура, облечена в сукнено джубе и шуба от каръмски кожи, да приближава към камъка, гласовете утихнаха от само себе си.

Помогнаха му да се качи на камъка. Когато се извърна към тълпата, вече всички кавги и гюрултии бяха стихнали.

— Братия християни! — Така хаджи Илия започваше проповедите си в църквата. — Събрали сме се да решим крачката, която вкупом ще сторим след ден или месец. Дали тази крачка ще роди всеобщо добруване или всеобща гибел — то ще зависи от разума и трезвостта ни. Ала твърде много говорим ние братия християни, и много се свадим; слуша ли някои крамолите ни отстрана, ще рече, че имаме да избираме между хиляда друма. А отворим ли очите си за истината, ще видим, че друмовете са всичко на всичко само три. Единия, пътя на буната, най-хубаво го изрисува младият човек преди малко: всички да се вдигнем на горда бран или всички да умрем в нея, или завинаги да смъкнем веригите на робията. Вторият друм води към прокуденичествто: да зарежем родна стряха, с пот събиран имот, гробовете на майките и бащите си и да поемем към неизвестността на далечната чужбина.

— Цувацс ли го? — прошепна Койчоолу на Евтим. — Говори, сякас по книга цете…

— А третият път — продължи даскалът — е най-краткият: оттук до домовете ни. Да останем в свещената земя на дедите си, да измолим пощада от султана и да изчакаме деня, когато камбаните ще известят, че свободата е изгряла и за отечеството ни — спомнете си, че такъв е бил съветът и на московския началник. — Хаджи Илия потърси с очи. — Има ли тук някой, който да е бил с онова пратеничество в Бургас?

— Има!… — обади се някой. — Хаджи Людскан беше там.

Погледите се обърнаха към хаджи Людскан.

— Право е — каза той неохотно. — Московският началник наистина рече да чакаме, защото ще дойде и нашият ред.

— Комай тя веце свърси — потри доволно ръце хаджи Никола.

— Казах ви — отново извиси глас учителят — кои са трите пътя. Нека обаче сега да ви кажа и какво мисля аз за тях. Не съм за буната. Скланям глава пред юнаците, готови да отидат на смърт, ала народът ни не е готов за такова славно, но и трудно дело. Идваха люде при мене да ми шушнат, че трябва да ви съветвам за третия път. Ще рече — да си останем тук. Користни бяха тия люде, братия християни, таквиз мислят само за себе си и за своите ползи и изгоди, а забравят или не видят отмъстителния турски ятаган. А за втория път, преселничеството, ви съветва човек, когото аз недолюбвам. Досещате се, думата ми е за хаджи Ивана Селимински. Но като недолюбвам човека, не мога да си изкривя душата и да не призная, че от трите съвета неговият е най-мъдър, най-здравосмислен, най-полезен за всинца ни. Да го послушаме, братия християни. Тъй мисля аз, тъй ви го и казвам.

Даскалът се поклони и несръчно слезе от камъка. Множеството помълча, сетне отново избухна предишната гълчава.

— Да си отиваме — рече Евтим на посрамения хаджи Никола Койчоолу; каза го спокойно, без упрек, като човек, който с еднаква душевна сила приема и успеха, и поражението. — Нямаме повеце работа тука. — И даже се засмя: — Сега ни остава само упованието в бога… црез неговия наместник в Адрианополската митрополия…

Селимински не беше човек, който ще пропусне да използува тази колкото неочаквана, толкова и навременна помощ. Той разблъска тълпата, скочи на камъка и с пламенни думи прикани народа най-сетне да превърне предложението в решение. Наистина никой, съвършено никой не възрази повече срещу изселването, но възникна друг спор, не по-малко настървен и разпален — къде, в кой край на земята да се изселят сливенци. Самият Селимински съветваше за Русия. Други обаче бяха за по-близо, нейде към Влахия да речем, та при щастлива сгода да могат лесно да се върнат. Спореха и се караха всички с всички, независимо че до вчера или до преди час са били като братя помежду си. Стигна се дори дотам, че един Добри Желязков издигна пестник и с глас, който надделя над всеобщата глъч, се закани не другиму, а на хаджи Иван Селимински:

— Казано е и в Евангелието: „Един трябва да умре за народа“![1]

Потърсен, Бяно Абаджи се измъкна от разбуненото множество и с натежали крака се отправи към къщи. До брода на Куруча някой го настигна и една ръка раздруса рамото му. Беше капитан Георги Мамарчев.

— Какво, отиваш ли си? И ти ли се отврати?

— Чувствувам рана тук. — Бяно посочи гърдите си. — Жалка рая трябва да сме били, щом уж божем сме свободни, а не знаем що искаме.

— А ти, Бяно? — попита Мамарчев. — Какво си решил ти за себе си?

— Ще се преселя.

— Сега ли го реши? Като чу масалите на оня сладкодумен даскал?

— Не, отдавна го бях решил.

— Защо?

Преди да отговори, Бяно се заслуша в гласовете, които излитаха от църковния двор и ги догонваха по пътя им. Те говореха за ново пратеничество, което да отиде отново при „московския везир“ и да попита къде царят на Московията ще определи да се заселят бегълците из Сливен.

— Цял живот съм търсил Доброто — рече — и съм ненавиждал насилието. Да не беше така, невям щях да те последвам… — После попита: — А ти, бате Георги? Ти какво смяташ да правиш нататък?

— Не зная — въздъхна капитанът. — Тук ме следят и дебнат всички: и наши, и турци, и руси. В Котел е същото. С вързани ръце съм. Също и петстотинте души, с които сме се заклели да умрем за свободата. Липсва ни всичко. Дори една поляна ни липсва, за да се съберем и да си кажем, каквото имаме да си кажем.

— Мога да ти дам един съвет. Иди в село Градец. Там ще си в безопасност. Пък и ще те пратя при човек, дето ще те закриля.

— Кой е той?

— Бабалъкът ми Руско чорбаджи. Добър човек е, пък и смъртно мрази турчолята. Кажи му, че аз съм те пратил. Пък там наблизо са и Катунище, Жеравна и Медвен, все села на здрави българи. Те няма да оставят хората ти без подслон и къшей хляб.

— Ще те послушам, Бяно — след кратко размишление рече Мамарчев. — Но все пак зависи и от Дибича, трябва той да ми даде разрешение за поселване.[2] Ще му го искам за малцина, пък ако ми го даде…

И двамата продължиха един до друг срещу мразовития вятър.

Бележки

[1] Случката и заканата са автентични. Ето как са описани те от самия Селимински:

„Дори един от старите ми верни приятели, член на Братството, Добри Желязков, в едно събрание се провикна с думите, казани за Исуса Христа: «Един трябва да умре за народа!» (Йоан, гл. І, 59). Като викаше тъй, той разбираше мене.“

[2] В. Д. Конобеев в монографията си „Нациоально-освободительное движение в Болгарии в 1828–1830 г.“ въз основа на архивни документи пише (стр. 273):

„… Г. Мамарчев се обърнал към И. Дибич «да му позволи да презимува с намиращите се при него 20 души в Балкана в незаетите от никого селища Градец, Катунище, Жеравна и Медвен». Това бил районът на най-активното селско движение.“