Цончо Родев
Тътени (108)

8

Подпитали го бяха издалече и той се съгласи, та точно на първия ден на месец април дойдоха и го намериха в онази стаичка, дето преди две години се бе помещавало школото му.

Бяха четирима. Хаджи Рифат, Илханоглу Кязим, устабашия на табаците, най-големият от турските еснафи на града, един непознат, за когото в разговора научи, че е Мухаррем Халид, ходжа в кумлушката Енимахле джамиси, и берберина Акиф. Още докато правеха обичайните теманета, Селимински прецени защо сливенските турци са избрали именно тия четиримата. За хаджи Рифат се знаеше, че със своята мъдрост, добросърдечие и веротърпимост повече от всички други турци, взети заедно, можеше да влияе на българите; Илханоглу Кязим представляваше занаятчиите, а ходжата — исляма; Акиф вероятно бе попаднал между тях само защото Селимински се подстригваше и подбръсваше брадата си при него и бяха, тъй да се рече, в приятелски отношения, та някой акъллия ще да е подхвърлил, че щом даскалът оставя бръснача на Акиф да шари по шията му; кабил е да му има доверие и в разговорите.

Насядаха. Селимински, бекярин човек, нямаше с какво да почерпи, та поиска да проводи някое момче от махалата за четири тежки-сладки кафета. На това възрази Мухаррем Халид ходжа, че те го уважават като хемшерия и учен човек, а не за черпенето, а Акиф берберина се изпусна да каже, че откакто се е заговорило за гьоча на християните, никому не е до черпене. Тази именно дума „гьоч“^[1] стана причина да се премине по-набързо към същината на разговора.

— Знай още отначало, даскал хаджи Иване — поде ходжата, — че от нас днеска ще чуеш не само онуй, дето го мислим ние четиримата, а което всички правоверни в Сливен мислят.

— Вярвам ти, ама… — Селимински поспря. Пратеничеството го забавляваше. — Карай нататък по турски или на арабие, ще се разберем.

Четиримата се спогледаха, но продължиха на български. Селимински отгатна причината: искаха да подчертаят близостта на двете народности, да намекнат за търпимостта на турците.

Думата подхвана устабашията Кязим, който в слово, твърде цветисто за един кожар, за да не е много пъти упражнявано, изтъкна какво непоправимо зло ще бъде гьочът на българите за този техен общ цъфтящ Сливен; не скри миналите злини, които неразумни правоверни са стоварвали на раята, но се закле, че стига българите да се откажат от изселването, занапред всичко лошо, което двете народности са си причинявали, ще бъде веднъж завинаги забравено. И тъй нататък, и тъй нататък.

Селимински не го прекъсна — това беше в правилата на ориенталския разговор, — ала не можа да удържи леката подигравателна усмивка, която клетвите и обещанията на Илханоглу Кязим докарваха на устните му. А накрая обобщи с тънък присмех:

— И така, вие сте дошли да ме съветвате…

— А защо не? — рече му веднага хаджи Рифат. — Кърк насихат бир серемджемдем ейидир.^[2]

Тези думи подействуваха отрезвително на българина — те му напомниха, че не всички пред него бяха на умственото ниво на берберина.

— Хубаво говорите — каза той все по-сериозно. — Иска ми се да узная само едно: наистина ли вярвате в това мирно и чисто бъдеще, както го описвате, или е според лафа: „Хава уймазъса сана, сен хавая уяжан“^[3]? Или пък най-сетне че само прах в очите, колкото да, изпуснем закрилата на московците и да не тръгнем с тях, а сетне…

— Ако не ни вярваш, по-добре ще е веднага да ни изгониш! — рече с достойнство хаджи Рифат. — За нито едного от нас не можеш каза, че е човек на уйдурмите и лъжата.

— Аз ще повярвам и на казаното, и на падишаховото ираде, но не вярвам, че казаното и написаното ще се изпълни. За добро или за лошо, моите едноверци ме слушат, агалар, и аз не мога, нямам право да ги подведа…

— Прощавай, хаджи Иване — обади се несмело Мухаррем Халид ходжа, — ама ти се чудя. Ще повярваш, думаш, пък…

— Между думите и делата ще стои процеп от време. Ден ли ще е, три дни ли, неделя ли, но време ще има. И тогава главите ще се разделят от раменете. Ето, дойдоха лани московците и забраниха всякакво насилие, всякакъв грабеж на турски имот. Е, по-нататък наистина се въдвори ред, но по-нататък. А докато да настъпи това „по-нататък“… Та затова ми е думата, агалар. Тогаз пострадаха не само виновните. Даже виновните пострадаха по-малко, понеже, като знаеха какво са вършили, те се изпокриха по миши дупки. А за другите, невинните, остана вашата пословица: „Тутулан късърак харманъ дювер.“^[4]

— И ти предполагаш?… — започна хаджи Рифат, но Селимински този път не се стърпя и го прекъсна:

— Не предполагам, знам го. И вие, като честни хора, каквито сте, трябва да признаете, че съм прав. Не може да не сте чували, че в Дебелата кория се крият поне три шайки, въоръжени до зъби, които с четири очи чакат московците да си тръгнат. Шайки се крият още в Каваклий, в горите покрай Тунджа, в боазите по Ичеренския път, в Чаирлий… Е, кажете, агалар, за намаз ли са се събрали тези мъже? За донанма ли вият фищеци? И за благослов ли точат ятагани? Кажете, агалар!

Мълчаха гостите и личеше, че още дълго ще мълчат, та Селимински поде отново:

— Ще ви разкажа една приказка, агалар. Човекът и змията си живеели добре, той в къщата, тя — сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й — е, не можал да я убие, но сколасал да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, мъдрата змия, подала глава между камъните и му отговорила: „Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си и аз — отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има“. Това е приказката, агалар. — Сега и Селимински на свой ред помълча малко. — Та вече, вярвам, ще ме разберете, агалар. Аз съм на ума на змията. И ако изселя моите едноверци, то ще е по същата причина, поради която нявга Мойсей е извел евреите из Египет: те са щели да погинат от египетски нож, моите братя — от турски.

— Попадна в капана на собствените си думи, хаджи Иване — каза хаджи Рифат. — Като споменаваш нашия общ пророк Мойсей^[5], ти пропущаш най-важното: той извел евреите из Египет, за да ги върне в бащината им земя, докато ти ги извеждаш от бащината им земя, за да ги заведеш в някакъв нов Египет. Не измъчва ли сънищата ти страх, че ти не само не ще станеш Мойсей за българите, но и ще заслужиш вечното им проклятие?

Този път думите на стария турчин улучиха в една кървяща рана. Наистина не една безсънна нощ бе изкарал Селимински, хиляди и хиляди пъти поставяйки на везната съдбоносното начинание, в което повеждаше съгражданите си. И ако все пак бе стигнал до решението за едно всеобщо преселване, то беше, защото вярваше в полезността му. Но същевременно и никога не се освободи докрай от гризящото го съмнение.

— Във всеки случай там, където ще ги отведа — защити се неубедително, — няма да са изложени на неправди и беззакония.

— А ще патят от самия закон? — присмя се хаджи Рифат, усетил неговото разколебаване. — Като Мамареца?

— Да, точно този пример го показва — озъби се Селимински. — Е, не харесаха на московците някои приумици на Георги Мамареца (впрочем лично аз също не ги харесах) и го заптисаха. Но когато отиде пратеничество и се примоли… Няма какво да ви го повтарям, знаете го, агалар.

Старецът го изгледа продължително и настойчиво.

— Ти говориш стари работи, хаджи Иване — произнесе тихо. — Мигар не си чул…? Кажи му, Кязим.

— Сабахлен дойде мой роднина от Градец — рече Илханоглу Кязим. — Вчера там довтасал един московски забитин^[6] с неколцина казаци, та заптисали Мамареца и неколцина други и ги повели на север. Рекли, че ще ги водят в Букурещ, а може би и още по-нататък…

Иван Селимински не се обичаше с капитан Мамарчев и осъждаше начинанията му, но тази новина го потресе, та той вдигна ръка и се прекръсти. За Мамареца и за другарите му.

— Тази ли е законността, която обещаваш на едноверците си, хаджи Иване? — многозначително попита хаджи Рифат.

Българинът прекара език по устните си, внезапно пресъхнали.

— Няма да изменя решението си, агалар — каза. И добави с глас, който издаваше, че се насилваше да убеждава сам себе си: — И все пак аз се моля и вярвам, че за моите братя изселването ще е отиване в обетованата земя…

— „Олмаяджак дуая амин денмез“^[7] — вдигна рамене хаджи Рифат. — За всичките богатства на света не бих сменил мястото си с твоето, хаджи Иване. Само като си помисля, че в паметта на твоя народ ще останеш с името на човек, който е обезлюдил земята на дедите ви…

— А що? — кресна невъздържано Селимински. — Да оставя хората под вашия нож?

— Искаш ли да ти кажа една горчива истина? — полугласно продума старецът в отговор. — Даже да се случи всичко онова, от което се боиш. Да нахлуят в Сливен разните кеседжии. Да безчестят. Да колят. Половината от християните да изтрепят… Разбери ме, хаджи Иване. Всичко това е по-малка злина, отколкото да преселиш людете нейде надалече. Защото половината българи ще загинат, но другите, дето ще оцелеят, ще се намножат и Сливен пак ще бъде един от онези градове в Османския девлет, в които правоверните, ако искат да преживеят, трябва да учат езика на гяурите, да зависят във всичко от тях.

Сгърчен под тежестта на обвиненията, в чиято справедливост не вярваше, но и не можеше да отрече, Селимински успя да каже само:

— Приемам, хаджи Рифат, приемам съда на бъдните поколения. Те може да решат, че съм сгрешил, но никой не ще ме обвини, че съм сгрешил от корист. Мислил съм, че правя добро, а съм сгрешил. Е, имало е само един безгрешен и той е умрял на кръста преди деветнайсет века…

Хаджи Рифат полека се изправи. Надигнаха се и другите.

— Ти грешиш не от корист, а от много ученост, хаджи Иване — каза, преди да излезе от стаичката. — „Чокбилен чок янълър“^[8] — сякаш баш за тебе е речена тази приказка…