Цончо Родев
Тътени (110)

10

Яна, вредна стопанка, отдалече се бе погрижила малко по малко да задели всичко, та отначало мислеха, че няма да имат работа и за един час. Ала когато изядоха сутрешната тархана и се хванаха да приготвят „гьочовете“, видяха, че въпреки Янината подготовка пак със зор ще се оправят с всичко до пладне. Дори изпаднаха до едно положение, когато не знаеха нито какво, нито откъде да подхванат. И тогава Руско чорбаджи, много преживял и много препатил, улови цялата работа в ръцете си.

В единия край на хаета той захвана да трупа две купчини: „Туй са нещата — казваше, — дето като ги свиете тук в денкове, чак в новата си къща пак ще извадите на бял свят.“ Едната купчина беше само дрехи, другата — покъщина: черги, китеници, съдини за готвене и ядене, лъжици и бонели…

— Има ли нещо тук, което да е свиден спомен от баща ти или майка ти? — попита, когато купчините бяха готови.

— Не — каза Бяно, — нищо.

Тогава Руско чорбаджи остави в купчините само онова, което беше от необходимо по-необходимо, другото, въпреки горчивите сълзи на дъщеря си, накара я „да го прибере или хвърли, както иска“. Яна не изхвърли тези неща, разбира се, а като грижовна домакиня ги прибра по местата им, но много пъти ги обля в сълзи.

В другия край на хаета баща й направи не две, а четири купчини — там бяха нещата, които трябваше да ги имат под ръка по пътя. Първата беше с храната: брашно, пексимет, солено месо и сланина, мед, туршия, тулум сирене, рачел, маслини, ошав за варене през почивките… Втората — завивки. Третата — зимни и летни дрехи за двамата възрастни и за децата. И четвъртата — съдини и сечива: паници и лъжици, една тенджера, един тиган, кратуни за вода, брадва… И то пак най-необходимото!

Вързаха бохчите и денковете и разбраха колко е бил прав Руско чорбаджи — така, както бяха изоставили всичко излишно, пак понасяха толкова товар, че в колата с мъка щеше да се намери място за хората.

— А за дъжд? — попита бащата.

— Ами че нали ямурлуците…

— Остави, джанъм ямурлуците са за деня на каруцата, не можеш спа на земята и да чакаш само ямурлук да те опази от дъжда. И ако ти и Янка можете, децата…

Той излезе из града и след час се върна. Носеше, купено от някъде, едно голямо гърне восък. Накладе огън и в една харания стопи восъка, после взе от платното, осъдено на изоставяне, и захвана да го топи във восъка и да го простира да съхне.

— Нали разумявате, деца? — каза, като свърши и тази работа. — Бяно ще извие жилави пръчки над колата. Завали ли, ще връзвате туй платно и пет пари няма да давате за дъжда. Нощем пък ще си правите с него колиба, за да се подслонявате на сушина…

За Руско чорбаджи оставаше най-мъчното — да подпомогне изселниците с пари. Познаваше вече зет си, та прибягна до хитрина — не кой знае колко дълбока, но резултатна: върза в две кърпи по пет алтъна и ги подари на децата. Така Бяно нямаше накъде да шава…

Свършил всичко, Руско чорбаджи посвети времето, което оставаше до обед за да поиграе с внучето си — занимание най-приятно за всеки дядо, камо ли за такъв, който след малко ще се раздели с внучето си и никога повече не ще го види.

Яна призова семейството на прощалната трапеза и четиримата насядаха, а Бяно още се маеше някъде. Руско чорбаджи излезе да го потърси и с искрено смайване го видя да сече с брадва дворната порта. Отиде при него и го попита за причината.

— Сетне ще ти обясня — отговори му Бяно, улисан в работата си. — Сега помогни да сваля тази греда!

Свалиха я — беше горната, напречната. Бяно я взе на ръце и я пренесе в колата.

— Не можех да я оставя, тате. Ще надойдат тук разни турчуля, ще се разпищолят и ще безчинствуват из къщата и двора… Е, за другото както и да е. Но на тази греда… На тази греда беше обесен баща ми…

— Господи Саваоте! — не каза, а изстена Руско чорбаджи и се прекръсти. — Велик и страшен е споменът, който вземаш оттука, Бяно!… — Помълча така, във вцепенение някакво, после се обади отново: — Слушай — рече, — разгеле сме настрана от Яна. Кажи, имаш ли силях някакъв, пищов или пушка?

— За какво са ми? — учуди се зетят. — Ние няма да сме сами, оставени тъй, на произвола. Нас ще ни пази московската войска…

— Нали знаеш защо на вълка му е дебел вратът, чоджум? Бъди ти готов сам да се справиш, пък ако московците ви пазят — толкоз по-добре. — Руско чорбаджи го дръпна настрана до дувара и му даде пищов и две торбички — с барут и олово. — Пълен е — каза. — И не го показвай пред Янка. Нали знаеш, жените като видят оръжие…

… Един час по-късно Бянови се разделиха с него. Когато го изпращаха, всички имаха желание да покажат бодрост, макар и неискрена, но не успяха. Първа не се удържа Яна — разхлипа се и се хвърли върху гърдите на баща си. Сълзите й се предадоха на двамата мъже, после и на децата, макар че те не разбираха онова, което ставаше. И така с ридания се сбогуваха — сякаш не жалеха разлъка между живи хора, а всеки оплакваше кончината на другия.

Прибраха се в къщи и пустотата, останала незабелязана покрай шетнята около госта, сега изведнъж връхлетя върху тях. Нямаха какво да правят и, щат не щат, трябваше да седнат в опразнения дом и да скръстят ръце. Заедно със свързването на денковете сякаш бяха приключили с досегашния си живот, а пълното с неизвестности бъдеще още не беше започнало; в синора между своите два живота те се чувствуваха като сред мъртвило на някакво безкрайно голямо пепелище. Казваха по нещо, а се засрамваха от думите си, понеже си даваха сметка, че то е вече много пъти говорено; млъкнеха ли, страхът от утрешния ден и мъката на раздялата изпълзяваха от мрачината на кьошетата, плъзваха към тях, проникваха през кожите и се разливаха като пареща яд по жилите им.

И когато се похлопа на външната порта, двамата изпитаха искрено облекчение, защото щяха да се спасят от теготата на безнадеждната си самотност. А облекчението се превърна в изблик на радост, когато видяха, че влиза не кой да е, а Роман Алексеевич Корзухин.

Както винаги при идване, Корзухин ги прегърна и разцелува. По-рано това целуване — непривично за българите — им се виждаше прекалено, но вече бяха свикнали с него, а в ден като днешния то дори им се стори като светъл лъч в тъмнината.

— Охо, вие вече сте стегнали товарите! — каза руснакът; каза го така, че не се разбра дали с тази дума ги хвалеше или кореше. — Кога ще тръгвате?

— Вдругиден.

— Така научих и аз. И имах намерение да прескоча дотук утре, но се оказа, че моето тръгване ще изпревари вашето. Получи се заповед утре рано сутринта нашият полк да се вдигне от Карнобат и да се отправи към Бургас. Казват, ще ни товарят на кораби и — назад в Русия.

Те влязоха в одаята. Корзухин седна на онова столче, на което снощи и днес на обед бе седял Руско чорбаджи.

— Ще остана много малко — рече офицерът, сякаш да предвари обичайните въпроси за почерпване и слагане на трапеза. — Препусках тези петдесет версти, за да се сбогувам с вас, побратимите ми, и веднага хуквам пак назад. Още тази вечер трябва да съм в полка.

— Тези дни са някакво проклятие за нас — пресилено се усмихна Бяно Абаджи. — Прощаваме се с всичко и всекиго — с тези, които оставяме, и с другите, които поемат по нашия път.

Радостта някак си бързо и от само себе си угасна. Или по-скоро — заприлича на лодчица на корабокрушенец, загубена сред морето от печал.

От маншета на шинела си Корзухин извади някакво предварително написано листче и го подаде на Бяно.

— Запази го — каза. — Това е адресът ми.

— Какво значи адрес?

— Губерния, град, улица… Изобщо мястото, където живея. Моята къща. Нейната врата ще бъде винаги отворена за вас. Пък ако сте далече, пишете ми и върху писмото препишете съдържанието на това листче. То ще отведе писмото до мене.

— Нали и ти, и ние отиваме в едно и също царство? — попита Яна.

— Русия е голяма, много голяма, просто не зная как да ви я опиша. Когато в северните й краища ледовете са още нестопени, в южните жътвата е преминала; когато на източната й граница е пладне, на западната още не се е развиделило.

Бяно, който бе започнал да разчита адреса, вдигна глава.

— А Сибир? Къде в това царство е Сибир, побратиме?

Корзухин го стрелна с изненадани очи:

— Откъде си чувал за Сибир?

— Ваши солдати са заптисали капитан Мамарчев. И с него десетина другари. Между тези десетина е и Мавроди Коджакара, сигурно го помниш.

— Защо са ги задържали?

— Искали да вдигнат въстание за свобода.

— И са ги пратили в Сибир?

— Така научихме.

Светлото лице на Корзухин посърна, сините му очи, винаги със сянка на тиха необяснима скръб, съвсем угаснаха.

— Лошо място е Сибир — каза. — Необятно, едва-едва населено, студено. Но хората и там преживяват и се връщат. Особено когато са млади и силни като твоя приятел. — Той се облегна. Направи го прекалено бавно, за да не е целял да печели време. — Сега би трябвало да ти кажа, че ще сторя нещо, за да се отмени наказанието на вашите хора. Няма да го кажа, Бяно. Защото нямам такава власт, нито такива връзки, за да повлияя на големците, пък не искам да те лъжа с обещания, които не мога да изпълня. Ще ти кажа нещо съвсем друго. Да си заточеник в Сибир е тежко, но не е позорно. Много от най-добрите синове на моя народ са минали през там, са там или утре ще бъдат там. Вие ме познавате. Смятате ли ме човек, способен на долно, на позорно деяние?

— Да му отговоря ли аз, Бяно? — непривично се намеси Яна.

Мъжът потвърди само с кимване.

— С Бяно не една вечер сме си приказвали, че би ни се щяло синът ни един ден да прилича на тебе. Не по лице, тази прилика няма значение. Пожелаваме му да прилича на тебе по сърце и ум.

— Благодаря ви, приятели — затрогнато рече Корзухин. — Е, хубаво. Сега научете за мене нещо, което малцина знаят. Ако не беше една съвсем дребна случайност, сега аз нямаше да бъда тук, у вас и изобщо в българските земи, а щях да съм заточеник в Сибир. Вече пет години там са неколцина от най-добрите ми другари.

Бяно понечи да му зададе нови въпроси, но усети, че подробностите ще бъдат неприятни за побратима му. И обърна разговора:

— На листчето не пише нищо за войската, към която се числиш…

— Не, не пише. Това е адресът на родителската ми къща. Много неща в нашата войска ме разочароваха, отблъснаха ме. И като се приберем в родината, ще напусна. Стига ми службата, която имам зад гърба си. Ще се върна и ще се прибера у дома… Ако ме освободят, разбира се.

Но Яна не беше толкова деликатна:

— Щом в Московията е така, както Роман разправя, ние накъде сме затръгвали, Бяно?

— Между другото и затова съм дошъл, приятели. Да се сбогуваме и да ви поговоря за утрешната ви родина. За живота си в Русия помнете главно едно: каквото и да стане, както и — не дай боже! — да изпаднете, никога не се съгласявайте, разбирате ли, никога не се съгласявайте да се продадете крепостници на някой помешчик.

— Крепостници, помешчик… Какво значат тези думи, побратиме?

— Крепостниците са нещо като вашите чифлигари, помешчикът — чифликчия. Ще разберете всичко, когато отидете там. Вие само помнете, че никога не трябва да се съгласите да станете крепостници. Никога! Ако лошо потръгнат работите ви, вие винаги имате мене. Не можете да дойдете направо у нас. Такава е разпоредбата — трябва да се заселите там, където властта ви посочи. Но завъртят ли се работите към лошо, драснете ми само една дума и аз ще пристигна където и да се намирате и ще ви изведа от бедата.

— Благодарим ти, братко. Хубаво е човек да знае, че отива някъде, където все пак не е съвсем сам под слънцето.

— Опазите ли се от крепостничеството, иначе ще бъдете по-добре от тука. Все пак ще бъдете в по-напреднало царство…

Бяно отново го прекъсна:

— Днес все употребяваш думи, които не разбирам. Какво ще рече „по-напреднало царство“?

— Остави — махна с ръка Корзухин. — Това също ще го разберете сами. Никой няма да ви ненавижда, загдето сте от христовата вяра, езикът е почти същият, писмеността — и тя… И все пак…

— Какво „и все пак“?

— Помнете завѐта ми, приятели. Никога не се отказвайте от днешното си намерение да се преселите само временно, докато правдата възтържествува и по вашите земи. Никога не се отказвайте да се върнете.

— Думите ти ме плашат, Роман — тихо рече Яна. — Крие се в тях някаква неизказана заплаха…

— Няма заплаха — каза Корзухин. — Повтарям ви, в Русия ще бъдете по-добре, отколкото тука.

— А твоето „и все пак“? — попита Бяно.

— И все пак колкото и да сте добре, вие никога няма докрай да се почувствувате в своя родина. Като дърво без корен ще бъдете, както е всеки човек в чужда земя и сред чужд народ… пък бил той и най-братския по кръв и вяра.

— Знаеш ли — замислено прошепна Бяно, — хаджи Рифат веднъж ми казваше същото.

— Кой е хаджи Рифат?

— Не го познаваш. И жалко, че не го познаваш. Защото хаджи Рифат е най-добрият и най-мъдрият из турците. Говореше ми почти същото, което ми говориш ти сега. И една от техните поговорки ми казваше: „Таш еринде агърдър“. То ще рече: „Камъкът на мястото си тежи“.

— „Таш еринде агърдър“ — повтори бавно Корзухин. — Ще се потрудя да запомня тази поговорка.

Замълчаха. Бяно помисли, че Роман Алексеевич им е казал всичко, което си е бил намислил да каже, и че сега остава най-мъчното — сбогуването. Но се излъга. Корзухин, вперил очи в забравените и затова тлеещи главни в огнището, подхвърли полугласно:

— Знам, вие, българите, ни проклинате. Песен даже чух, песен с клетви… Няма защо да крия, мъчно ми е от тези клетви. Макар да признавам, че са справедливи. Голямо зло сторихме ние на българите, Бяно. Двойно по-голямо, защото е като удар с кинжал откъм гърба. Оставихме ви да повярвате, че сме ви донесли свободата, пък сега… — Той показа с ръка денковете и чувалите. — И утрешната нерадостна участ на изгнаници…

— Не си прав — по същия начин му отговори Бяно. — Вие наистина не ни донесохте желаната свобода, както бяхме повярвали. Но ти грешиш, вашето идване не беше съвсем безполезно.

— Защо? Какво добро ви донесе то?

— Ние научихме що е надежда. А то е велико благо. Да научиш роба да се надява, то е да го доведеш до средата на пътя към свободата.

Корзухин продължително премисли думите му и неопределено поклати глава. После се надигна от столчето си.

Беше дошъл часът и на тази раздяла.