Цончо Родев
Тътени (6)

3

Защо го сряза Тахир ага? Какво се криеше зад неговата грубост? Вещаеше ли тя някакви по-близки или по-далечни ядове?

Такива мисли глождеха Димитраки чорбаджи след кратката среща с аяна. Стремеше се да не издава вътрешния си смут, крачеше из чаршията достолепно и хладно отговаряше на поздравите, но в себе си се чувствуваше смазан. Какво би бил той без всемогъщата закрила на аяна? Богат може би — само може би, защото богатствата лесно се загубват, ако над тях не е благословията на властта, — но низвергнат настрана от тесния кръг на първенците осъден на бавно изтляване, че даже… Чорбаджията потръпна — самата мисъл за това „даже“ обля снагата му с хлад.

Озърна се. Не, сякаш никой не бе забелязал как трепери от студ през августовската вечер. После пък се уплаши да не би околните да са го видели как се оглежда като заек. И веднага си каза, че трябва да се прибере в къщи и там, далеч от людете, да изчака възвръщането на душевното си равновесие. И се отправи с широки крачки нагоре, към Мангърската. Но някъде по средата на пътя спря, помисли: самотата сега щеше да го поболее; нужно му беше да се поразсее, да побъбри, че едва тогава да се затвори у дома.

Точно в такова състояние беше Димитраки чорбаджи, когато един младеж чинно спря пред него и свали калпак. Нещо в мутрата на този млад човек му се стори познато; сякаш и друг път бе виждал това смугло като на циганин лице, четинестата, от една неделя небръсната брада, щръкналите ябълчни кости и хлътналите бузи под тях. После се усъмни — той май нямаше познати, на които така да личи, че не си дояждат.

— Добър вечер, чорбаджи Димитре — поздрави онзи и чорбаджията още повече се наежи вътрешно. Така ставаше с него всякога, когато му викаха Димитър, а не Димитраки. — Аз съм Мавроди. Мавроди, на Иван Коджакара синът…

Да, сега Димитраки го позна. По-право — позна бащата в чертите на сина. Но това не спомогна да се разведри настроението му.

— При мене ли идвас, Мавроди?

— При тебе, чорбаджи. За помощ съм дошъл да те помоля. Заем ти прося, чорбаджи, не милостиня — уточни младежът. — Искам абаджийство да започна, пък нямам нищо освен тези две ръце. Нито станове, нито пари за вълна, нито даже стая за работилница. — Издадената напред адамова ябълка на Мавроди подскочи няколко пъти на плач. — И в къщи лошо, чорбаджи Димитре. Знаеш, болна майка имам и невръстно сестриче. А глад…

— Не те ли е срам да просис бе! — изхока го Димитраки. — Млад цовек си, засто не се уловис при някого на работа?

Мавроди го стрелна с поглед, но преглътна обидата:

— Улових се, чорбаджи. При Руфик бей измекярин се улових, ала ме излъга, не ми плати хака. Не ми отказвай помощта си — настоя. — Ще работя като вол и ще ти върна заема! Само не ми отказвай! Спомни си баща ми, чорбаджи Димитре. Турците го утрепаха, когато твой имот пазеше…

Това беше вярно. До преди три години Иван Коджакара служеше като ратай на Димитраки. Таман овършали зърното от чаирлийските^[1] ниви, дошли няколко читаци и се опитали да задигнат пълните чували. Иван се възпротивил, стигнало се до бой. Е, опазил чувалите, но останал до тях с куршум в сляпото око. Помнеше, разбира се, всичко това чорбаджията, но този спомен не го трогна. Развика се:

— Я си обирай крусите, просек такъв! Какво като утрепали баста ти турците? Да не съм го утрепал аз? — Изсумтя: — Ама ха̀! — и продължи нататък по пътя си, без изобщо да погледне повече молителя.

Слезе надолу и извървя целия Аба пазар, после свърна наляво и стигна до Тевната^[2] чаршия, а гневът му не стихваше. Сега го беше яд на самия него — защо трябваше да натири така сина на Иван Коджакара? Мигар щеше да се разори с даването на някой и друг грош? (Онзи беше искал пари, за да подхване работа, а това означаваше много повече от „някой и друг грош“; Димитраки обаче не можеше да си представи да даде повече.) Друг път той не отказваше подобни милостини. Даваше ги, та да видят хората и да рекат: „Наистина е пръв между първите Димитраки чорбаджи. Има той широка ръка и не оставя людете, които са му работили, да се валят в калта.“ А този път…

Не влезе в Тевната — нямаше никаква работа тук, пък и не му се нравеше тъмнотията, та още веднъж сви наляво и като минаваше покрай храма „Свети Димитър“, вече знаеше накъде го водят крачките му: към църковния метох.^[3] Там щеше да завари други чорбаджии от общинарите, щеше да побъбри с тях, да се поразвлече с някоя клюка, да вземе за в къщи един бърдак зехтин от църковния. (И това той правеше честичко; не толкова за зехтина — с един бърдак зехтин ли ще забогатее Димитраки чорбаджи? — колкото да се знае, че е властник, разпореждащ се с църковната община като със своя бащиния.) Сега, когато най-сетне знаеше къде и за какво отива, стъпките му станаха и по-леки, и по-бързи.

Не му провървя — в метоха бяха само таксидиотът^[4] Партений и архиерейският наместник Кириак. Не че не ги обичаше Димитраки, не. Полезни му бяха двамата: калугерът, изповедник на християните от почти целия град, научаваше всички тайни на хората и срещу една-две махмудии ги подшушваше на чорбаджията, а Кириак печелеше за него благоволението на одринския владика. Но те бяха тунеядци, поменуваха от подаянията на хората и затова Димитраки не ги смяташе равни на себе си, или поне до толкова равни, че да сподели с тях грижите и съмненията си.

Седна той на миндера срещу тях, извади от пояса броеницата си, запремята зърната и се заслуша в приказките. Като на добри набожници, речта на двамата плавно се лееше на гръцки; Димитраки им разбираше през две, че и през три думи, но тъй или иначе схвана, че както обикновено, говореха за пари. Партений — тлъст и пухкав мъж на тридесетина години, тесен в раменете и широк в задника, със смешно рядка брада на кьосавото си лице — се оплакваше, че сливналии били загубили нявгашната си богоугодна ревност и вече не купували нито костички на светии, нито тресчици от кръста Христов, нито парцалчета от онази плащеница, с която Богородица Мария завила някога тялото на божествения си син. Кириак го изслушваше разсеяно, после се вайкаше, че още никой не е платил църковния данък и че ако върви все тъй, няма да могат да пратят дължимото на преподобния патрик Герасим в Одрин. Не се вмесваше в еднообразния им разговор чорбаджията, мълчеше си настрана и те постепенно дотолкова го забравиха, че той проводи прислужника за едно кафе, изсърба го, после нареди да му се донесе и едно бърдаче зехтин от „Свети Димитър“, а те все мърмореха своето си. Едва когато се накани да става, те невям се сапикасаха, защото извърнаха погледи към него и Партений попита на български с тънкия си гласец:

— Нищо ли няма да кажеш, Димитраки чорбаджи? Изслуша болките ни, пък си тръгваш без едно слово…

— Какво да ви каза? — изпъшка чорбаджията, докато развързваше възела на свитите си по турски крака и ги спущаше на пода. — Хем сте прави, хем не сте. Засто се оплаквате? Кога друг път са се пълнили църковните каси осте през август?… — Той подръпна потурите си, залепнали о бедрата, и сдържано кимна: — Останете със здраве.

Като излезе от метоха с бърдак в ръка, навън вече беше се смрачило. Той затътри еминиите си към къщи — и този половин сахат в метоха не го разсея, а само прибави и досада към предишното раздразнение.

В началото на Мангърската махала почти се сблъска с хаджи Михал — единствения сливенски „елин“, към когото изпитваше неволно страхопочитание. Неволно и необяснимо — външно хаджи Михал с нищо не го превъзхождаше: беше богат, но богатството му надали надвишаваше неговото, на Димитраки; в общинските работи не се месеше, стоеше настрана от тях и това от само себе си го поставяше по-долу от първия чорбаджия; беше от виден род — четвърто дете на покойния хаджи Васил чорбаджи, — ала Димитракиевият не беше по-малко виден; чрез брат си хаджи Коста търгуваше направо с Цариград, но и Димитраки не правеше алъш-вериш с простите караабаджии. Ето, уж в нищо не го превъзхождаше хаджи Михал, а изпитваше към него и уважение, и завист, че и малко страх. И не можеше да проумее на какво се дължеше прекомерният ихтибар, който му правеха „елини“, торлаци, турци, че и сам Тахир ага.

Двамата мъже се поздравиха, спряха наблизо до входа на Нурул Кудус джамия и се осведомиха за здравето и семействата си. Димитраки с всички сили се стараеше държането му да не е под хаджи Михаловото и вътрешно се проклинаше — така, с бърдак църковен зехтин ли трябваше да го срещне видният сливналия?

— Търгуваш ли още с аба, Димитраки чорбаджи? — запита хаджията.

Димитраки наостри уши. Две неща в това просто запитване му направиха впечатление: самата тема и липсата на „елинско“ произношение в устата на хаджи Михал. Чорбаджията се зарече да бъде предпазлив в приказките за абата и за всеки случай също изостави благородното съскане в говора си.

— Малко, хаджи. — Той попритули бърдака зад гърба си. — Колкото да спася десетината абаджии, мои предишни ратаи, от хитрините на анадолските купци.

На младини близките на хаджи Михал го наричаха „Чакър“ заради тъмната му коса и бистросините очи. Този прякор отдавна беше забравен: без да беше стар (тези дни, в началото на септември, щеше да навърши четиридесет и две години), Михаловата коса беше съвсем посивяла и клонеше повече към бялото, отколкото към черното. Рано побелялата глава не му придаваше вид на старец; тя само засилваше и подчертаваше мъдрия израз на лицето, улегналостта на думите и обноските му. Впрочем именно улегналостта беше онова качество на хаджията, което най-силно се набиваше в очи и караше да не се забелязват някои негови недостатъци, като например възниският ръст и известната небрежност в облеклото, недопустима за човек с неговото положение.

— Може би си сгрешил, чорбаджи — поклати глава той. — Тази година ще има незапомнено търсене на аба. Казват, султанът заповядал облекло по нов тертип за аскера. И пак до сливенската аба ще опрат. Ние с Нако и Коста — ставаше дума за братята му — сме решили да вложим доста суха пара в абата.

Димитраки имаше желание да каже нещо в смисъл, че работата му вече много е пораснала, за да разчита на грошовете от препродажбата на абата. Но се отказа — след последното признание на хаджи Михал такава приказка щеше да прозвучи като пуешко перчене. И вместо това попита:

— Ще има ли сметка, хаджи? В Цариград един топ се продава двайсет и три — двайсет и четири гроша. Абаджиите не го дават под шестнайсет. Е, Тахир ага го пазари с търговците по двайсет, ама…

Сепна се — може би беше неразумно да каже пред хаджи Михал онова, което следваше. Но хаджията спокойно завърши мисълта му:

— … ама дава на ръка най-много по осемнайсет. Така е.

— И какво остава на търговеца? Два гроша на топ.

— Да, за стотина топа кярът не си плаща кахърите. Но рекох ти вече: тази година абата ще се харчи, както халвата през Заговезни. Ако друг път аскерът е купувал шейсет-осемдесет хиляди топа, сега ще бъдат сто и двайсет хиляди, че и повече. А в тях по твоята сметка има двеста и четирийсет хиляди гроша чиста печалба, чорбаджи.

Огромната сума събуди алчността на Димитраки. Но го накара и да се усъмни:

— Щом е така, защо ми го казваш, хаджи? Ако те послушам, нали част от вашия, на хаджи Василовите синове, кяр ще прибера в моя джоб?

Другият се усмихна. Така се усмихват възрастните на несръчното мъдруване на децата.

— Къде толкова пари, за да се изкупят сто и двайсет хиляди топа аба, Димитраки чорбаджи? Мигар ти можеш извади таквоз богатство? — Той отново поклати глава. — Има и за нас, има и за тебе. Важното е кярът да остане тук. И в християнски ръце. — Хаджи Михал го изгледа втренчено. — Агаряните ни държат под две пети, Димитраки чорбаджи. Едната е тяхната сила, властта им, другата — нашият фукарлък. Не е ли време да поразслабим бремето на петите?

Чорбаджията се смути. Накъде биеше Михал? Той ли, чието влияние над аяна предизвикваше завист сред българи и турци, ще поразслабва бремето на „петите“? Какво бяха словата му: грижа на добър християнин или капан на турски слуга? Като поразмисли, Димитраки отново си каза, че трябва да бъде предпазлив. И предпочете да не е чул последните думи.

— Знаеш ли какво е сто и двайсет хиляди топа, хаджи Михале? Хайде да не говорим за търговеца, който трябва да се разчекне от търчане, за да събере и изкупи и едната третина от тях. Но кой ще ги изработи? Нашите абаджии предават за аскера горе-долу шейсет хиляди топа. Още половината укриват, за да го продадат на пазара. Да кажем, че други двайсетина хиляди задържат за себе си. Станаха сто и десет. Какво излиза? Че дори абаджиите да кандисат една година без нови дрехи да ходят, пак няма да се съберат сто и двайсет хиляди топа.

Хаджи Михал го изслуша, но явно бе загубил интерес към разговора. И произнесе отегчено:

— Ще рече, дошло е време, когато добрият търговец трябва не само да купува и продава, а и да поощрява онези, които произвеждат стоката.

— Хубави думи, хаджи Михале. Ама един чифт ръце има абаджията. Колкото и да го поощряваш, няма да му поникне втори чифт…

— Нужно е, значи, да се поощрява умът, а не ръцете му. — Хаджията вече почти бе кимнал за сбогом, когато се сети нещо и допълни: — Чувал ли си за Добри Желязков?

Димитраки порови в паметта си.

— Новоселчанина ли? — Другият кимна. — Зная го. Бедно момче беше, с шекерджийство се прехранваше, а от три години подхвана абаджилък.

— Същият. Това нявгашно шекерджийче ще ни научи как умът замества ръцете. Чувам, чаркове измислил някакви и с тях хем по-много, хем по-хубав шаяк тъчал. Има в християните силица, Димитраки чорбаджи, дето напира да избуи и да даде плод. Пък ако й помогнеш… — Той поздрави. — Хайде, сбогом. И носи много здраве в къщи.

Не дочака отговора на чорбаджията и си тръгна. Димитраки гледа подир него, докато се стопи в тъмнината, после въздъхна и се отправи нагоре по сокака, който разделяше на две Мангърската махала.

Домашните му и сложената софра го чакаха — отдавна бе минало времето за вечеря. Димитраки изсумтя за поздрав, Божура, племенницата, му поля на мивника, после всички насядаха около софрата: в средата Димитраки, вдясно от него жена му Злата (той й викаше по гръцки Малама), отсреща Евтим, единственото му оцеляло дете, а вляво Жечка и Божура, вдовицата и дъщерята на покойния му брат Стефанаки. Сега Божура донесе паница с димяща гозба, Малама начупи хляба, прекръстиха се и взеха лъжиците.

Няколко време само ядяха и не проговаряха. Като премисли пак и за аяна, и за странния разговор с хаджи Михал, Димитраки най-сетне долови упоритата тишина около себе си. И я наруши:

— Какво сте се умълчали такива? Да не ви е заседнала кост на гърлото?

Четиримата извърнаха изумени погледи — трябва да се е случило нещо наистина необикновено, за да забрави Димитраки своя „елински“ говор.

— Че как няма да мълчим? — Само Евтим се престраши да му отговори. — Навъсил си се като облак, аха-аха да загърми…

— Ядосах се нещо тази вечер — каза бащата.

Малама, прекомерно дебела, и винаги прекомерно натруфена, го изгледа уплашено:

— Да нямаш пак лош хабер от чифлиците?

Почти не минаваше лято читаци да не ограбят някой от чифлиците на чорбаджи Димитраки. За да не му излезе пред властта име на недоволник, той не се оплакваше — не се оплака дори когато убиха ратая му Иван Коджакара, и с това невям насърчаваше грабителите.

— А, не е туй, слава богу — рече той, но нищо не обясни.

— Случи се тази вечер — вече по-свободно заговори Евтим, — та чух на едно място, когато Кула Колаузин се хвалеше. Снощи той и други сеймени на Тахир ага сгащили дружината на Генчо Къргов нейде към Демир капия. Убили Генчо, а момчетата му пръснали из Балкана и проводили потери по петите им.

— Пада им се — тежко отсъди бащата. — Правят зулуми, после турците на нас си го изкарват.

Съвсем неочаквано му възрази Жечка; неочаквано, защото тя изобщо рядко проговаряше, а почти не й се случваше да отиде срещу приказката на друг. Откакто погреба мъж и три деца, Жечка сякаш вътрешно умря. Загуби охота за всичко, дори и за приказване. На тридесет и осем години изглеждаше на шестдесет — лицето й, някога с прочута хубост, сега бе удължено, сбръчкано, с постоянен израз на тиха печал.

— Мнозина ще оплакват Генчо войвода — произнесе тя тихо, без да вдига очи от софрата. — Много свят е спасил, много имот е опазил…

— Спасил е и е опазил разни нехранимайковци, негова лика-прилика — повиши глас Димитраки. После захвърли лъжицата, пресегна се и взе от пезула чибука и пунгията — знак, че яденето е свършено.

Жените наставаха и раздигнаха трапезата. Останал насаме със сина си, Димитраки по едно време отлепи чибука от устните си:

— Помниш ли Добри Желязков, шекерджийчето?

— Как да не го помня? Ката ден го виждам… — Щеше да добави „в кафенето“, но навреме се въздържа — баща му непрекъснато одумваше неговото киснене по кафенета и кръчми. — Ама той отдавна не е шекерджия, абаджилък подхвана.

— А да си чувал за някакви негови чаркове, с които предял или тъчал?

— По едно време се приказваше такова нещо, ала не дадох ухо.

— Пък и защо ли ще дадеш! — внезапно кресна бащата. — Нали сѐ приказва за работа, а не за вино или кокони! — След миг обаче си даде сметка, че Евтим нямаше никаква вина за острите думи на Тахир ага и си наложи да обуздае гласа си. — Иди го намери утре и му кажи да дойде при мене. Искам да приказвам с него, тъй му кажи!

Никой от двамата не проговори повече. Като изпуши лулата си, Димитраки отиде в одаята, съблече се и се мушна под чергата на менсофата и скоро задряма. Вече на заспиване в главата му се мярна една особена мисъл: хаджи Михал уж бе приказвал само за пари и печалби, пък накрая — „бремето на петите“, сиреч бремето и на фукарлъка, но и на турската власт. Помисли си го, но сънят така го притисна, че… си спомни за това едва след година време…