Цончо Родев
Тътени (19)

1

Ех, съклет, че пак съклет!…

Съкълдисваше се душата на Коджа Мюстеджеб, бездействието му тежеше, че чак го изприщваше. Свикнал ли е той така два дни и две нощи без някакъв ербаплък? Пуст да опустее и онзи час, когато се съгласи да пусне тайфата в Козосмоде^[1]. Е, не плащаше лошо Ружди бей; толкоз алтъни ще наброи и за нищо работа — да заведат в харемлъка му една гяурка. Ядосваше се Мюстеджеб на себе си: не му се ходело в Козосмоде, не отишъл, но кой дявол го караше така необмислено да пусне тайфата? Затова ли й е главатар, за да седи тука празен и да кърши ръце?

Пи без мяра Мюстеджеб, лежа, пуфтя, пък накрая не издържа. Надигна се от одъра, облече се, опаса силяхлъка с пищовите и камите, метна на плещите си една салтамарка — октомври е, не се ходи по либаде — и излезе да се поразсее.

Къде ти разсейване, Коджа Мюстеджеб! Днес то било неделя, гяурите — да пукнат дано! — се разтакават важно-важно из чаршията в най-новите си дрехи и го гледат тъй, презрително и с присмех, сякаш те са тук господарското племе, а той — рая… В душата на баш-бабаита се промъкна и злоба; не виждаше той пропуканите от труд ръце на гяурите, а само чистите дрехи и, както му се струваше, охранените им лица и съскаше срещу тях от ненавист. Да имаше чалъм, Мюстеджеб до един би ги натръшкал — хем да си отмъсти, хем да убие времето. Но колкото и да искаше, не можеше да ги натръшка. И като се изплю шумно в краката си, делибашията тръгна нагоре, към Ново село — там по̀ нямаше развлечения, но по-малко бяха и тия охолни мутри.

Колкото по̀ към края на града отиваше, толкова по-редки бяха хората по улиците и мегданите. Коджа Мюстеджеб отново го засърбяха ръцете да стори нещо — ей така, колкото да не ръждяса. Като зърна едно тюфекхане, мина му през ум да го бастиса и да задигне няколко готови пушки, но се отказа — откраднеше ли оръжие, аянът нямаше да му прости и Сливен щеше да му се види тесен. Можеше да излезе на края на града и с пищови в ръце да накара някои от гяурите, които се връщат от гроздобер, да откарат в дома му една шарпана със саръ-чибур, любимото му грозде. Хрумна му, ама изостави и този акъл — не беше Мюстеджеб човек, който ще вари ракия или ще претака вино и ще трепери над бъчвите, щом това може да свърши раята, а после той, Мюстеджеб, ще си вземе каквото, колкото и от когото си иска…

Лениво прецеждаше през главата си тези мисли, когато вниманието му бе привлечено от тънко, неукрепнало гласче, което някъде наблизо редеше песен:

Мило ми, мамо, драго ми,

кога са, мамо, пременя

със мойте атлаз фустани,

със мойте сини сукмани,

със мойте шити престилки…

Пееше дете, малко момиченце. Е, дори да нямаше фустани и сукмани, беше женско. А мисълта, че освен женско, беше навярно и съвсем младо, събуди най-нечестивите, най-извратените нагони на мъжа в него. Мюстеджеб се заослушва, завъртя глава, сякаш душеше въздуха. Песента май идваше от двора, скрит зад тази тараба и живия плет до нея.

Той се спотаи до оградата. Не беше сгрешил — тук някъде, съвсем наблизо, гласчето нижеше песента:

… и да са, мамо, наредя

със мойте гривни, гердани,

сърмени тънки колани…

Мюстеджеб хвърли поглед нагоре и надолу по улицата и като се увери, че наоколо няма никого, приближи и бутна портата. Просторен двор — бедняшки, но чист. Вляво схлупена къща от две соби, издигната само на едно стъпало над земята; топло беше, пък коминът над едната соба пушеше. Вдясно, чак в дъното на двора, захванат градеж, но без разшетани люде край него. По средата пожълтяла асма, а до нея — леха с пламнали в пурпур гергини. Край тази леха се въртеше момиченцето, седем-осем годишно можеше да има, човъркаше нещо по земята и пееше:

В хорото ще се уловя

с момите и ергените,

всичките мене да гледат,

всичките за мен да думат,

че съм си, мамо, хубава,

че ми премяна приляга…

Кръгове, червени като гергините, се завъртяха пред очите на турчина. Оправи пищовите и камите аз силяхлъка си, влезе в двора и полека затвори вратата зад гърба си. Искаше да прекрачи безшумно, но някаква съчка изхрущя под краката му. Песента секна, детето се извърна към него, но на бялото му личице не се четеше страх, а по-скоро доверчивост и любопитство. Мюстеджеб не загуби време в приказки. С два скока се озова при момичето, улови ръката му над лакътя и го повлече към къщата.

— Ама какво бе, чичко… Чакай, чичко… Моля ти се…

Той нито отговори, нито обърна внимание на думите му — забеляза само растящия му страх. Помисли, че може да налети на бащата, та отново оправи силяха. Кахърите обаче били напразни — никакъв мъж не се намираше в къщата, само някаква старица с жълто-пепеляви страни и провиснати сиви коси седеше на трикрако столче край оджака и зиморничаво се грееше на огъня. Жената се поизправи и Мюстеджеб забеляза как събира дъх, как изопва безцветни бърни, за да изпищи. Но той изпревари вика. Без да пуща детето, замахна със свободната си ръка и ударът на пестника му попадна в ченето и шията на жената. Тя се прегъна на две, лъсна срещу него бялото на очите си, пък се гътна назад и се строполи в огъня на оджака. Пламъците подхванаха косите й, чу се цвъртене, замириса на горящо месо. Отнапред онесвестена, жената падна още по-ниско; приличаше, като че сама се навира в огнището.

— Мамо!… Майчице-е-е!… — изхлипа момиченцето.

Коджа Мюстеджеб го перна през лицето — много по-леко, отколкото удари преди малко майката. Детето политна и се повали на протрития козяк, застлан на менсофата, а сукманчето му се засука нагоре и разкри две крехки, едва-едва оформени крачета. Червените кръгове пак заподскачаха пред погледа на турчина. Хвърли се върху момичето, притисна го под себе си, с едната си ръка почти без усилие преодоля смешноватите опити на юмручетата му да го отблъснат, с другата запретна още по-високо дрешките му.

После очите на детето се разшириха, станаха почти кръгли.

— Помооощ… Поо…

Ще вика, а? Коджа Мюстеджеб затисна с шепа устата му; толкова дребно беше детето, че дланта на турчина закри цялото му личице.

Момичето под снагата му се боричкаше, пърхаше, теглеше се и това доставяше истинска наслада на турчина — не обичаше той жени, които изтърпяват мъжката му сила с кравешко безразличие. Детето постепенно се укроти, съпротивата му заслабя и то се отпусна. Когато се надигна, Мюстеджеб видя, че детето го бе зацапало с кръв. Приклекна до него и отпра един парцал от ризата му. То не помръдна, цупеше се навярно. И толкоз по-добре… Турчинът понечи да си тръгне, но в този момент зърна в една кошничка на пезула няколко чепки грозде. Не можеше да ги отмине — беше саръ-чибук.

Иззоба зърната, а дръжката на чепката запрати в оджака. И тогава видя жената. Обгорена, тя бе загасила огъня с тялото си. „Гледай, гледай, умряла, а? — безгрижно си рече Мюстеджеб. — Ами това, малкото, защо продължава да се муси?“ Приближи до детето и го побутна с крак — отначало слабо, сетне по-силно. Дребното телце се изтъркаля на една страна. Мъжът се поприведе, пипна ръката и бузата му — бяха захванали да изстиват. Е, ще излезе, че малко по-грубичко е запушил устата на детето…

Пак погледна майката и пак детето. Сви рамене:

— Майната им — каза.

И това бяха единствените думи, които произнесе през цялото днешно малко приключение.

Когато си тръгваше, взе още една чепка грозде от пезула…

* * *

Гювечът — един от прочутите сливенски гювечи — отдавна беше изяден, край него се търкаляше и стомната, която допреди зияфета бе съхранявала две оки ланшна шевка, действително малко прокиснала, но все още достатъчно добра като за една гощавка на теферич. Полуизлегнати на повяхналата трева, четиримата приятели рядко проговаряха. Мавроди Коджакара и Христодул пушеха, Бяно и Коста не бяха изучили още тютюнджилъка.

Христодул изчука глинената си луличка и се катурна по гръб:

— Ей гиди дюня!…^[2]

— Какво ти е виновен на тебе светът, бате? — рече му Коста. — Ти пък от какво недоволствуваш?

— Тъй де — подкрепи го и Бяно. — Твоята поне е наред…

— Ех, момчета, момчета, какво знаете вие! — Христодул беше с три-четири години по-голям от останалите, пък и доста поскитал по бялата земя, та затова им говореше с лека покровителственост. — Надумкате се вие с гювеч и погача, ливнете отгоре половин ока винце и на̀, целият свят е ваш.

— А на тебе ти е лесно да кориш, ама след като ни изпревари в гювеча и винцето — за втори път му възрази хлевоусто Коста.

Христодул се престори, че не го е чул и продължи:

— А да знаете по света какво е, момчета! Такива като нас, не по-стари, цели царщини събарят, а царете си пращат на дръвника. — Той наскоро бе ходил по търговия „в Аустрията, почти до Будапеща“ (в същност бе стигнал само до Брашов, т.е. „почти до Букурещ“), и там с тридесетгодишно закъснение бе научил за Френската революция. — А ние!… — Той се изплю. — Ние плюскаме гювечи тук, край свети Тодоровото аязмо…

За малко се умълчаха, после се обади Бяно:

— Събарят, казваш, Христодуле. Недей хвали люде, които знаят само да събарят, да рушат, царски или други глави да секат. Дай ни ти за пример други наши акрани, дето са се прославили не в рушенето, а в съзиждането.

Христодул се надигна на лакът и се извърна към Бяно. Мургавото му широко лице украсено от гъсти тъмни мустаци, дъговидни, винаги въпросително повдигнати вежди и очи с постоянен израз на незлоблива шеговитост, сега изглеждаше строго, почти сърдито.

— Пак твоята сълзлива християнщина! Сакън, братя, лаф да не става за рушене, че сам господ е казал: като ни свият шамар, ние да подлагаме и другата страна. Я ми кажи ти, байно, като речеш да строиш нова къща, по-здрава и по-хубава, не събаряш ли първо вехтата, за да отвориш място? Или според тебе новото е само кръпка върху старото?

Бяно отново поклати ръбатата си глава:

— Слуша ли те човек, ще излезе, че от турците по-напредничави не можеш намери. Зер какво правят те от четири века насам? Събарят царщини, нашата и още колко други, и секат глави…

Другият го гледаше втренчено, почти гневно, но не можа да му отговори. С цялата си душа знаеше, че истината е на негова, а не на Бянова страна, но му липсваше дарбата да превърне мисълта си в слово. Пък може би и образованието: и той като Коста и Бяно — Мавроди и това не бе направил — бе ходил всичко на всичко две-три години в килията на поп Александрѝя^[3], където се бе научил криво-ляво да срича Наустницата и също толкова да смята.

Докато още търсеше отговора си, обади се Мавроди Коджакара:

— Право е туй, дето дума Бяно. Бог ни е дал младостта и силата, за да сътворяваме, не да пепелим, тъй мисля аз. Искаш ли с труд да създадеш нещо, господ намира колай да ти помогне.

— Е, нали сега строиш голяма работилница, редно е да говориш така — подкачи го Коста.

— Аз така ги мислех тия работи и тогаз, когато още не строях работилница — с достойнство му възрази Коджакара. — Пък ако потръгне работата с абаджийството, и аз ще се отплатя на бога с добрини, извършени в негово име — през девет планини хекимин за мама ще намеря, богата прид на Марчето ще дам и с нея добър жених ще й намеря…

— Я, вижте, я вижте! — Коста им показа една групичка, която слизаше от Селишкия боаз. — Вижте го тоя как се е натряскал!

— Чорбаджи Димитракиевият Евтим — с погнуса каза Христодул. — През ден го влачат така…

— И въпреки това ще стане големец Евтим, златото на баща му ще го направи — обади се Мавроди Коджакара. — Да, ще стане големец, но човек нивга няма да стане. Защото Евтим е по-лош и от Димитраки…

— И по-покварен — вметна Коста.

… и ще получи богатството си, без да се труди, без да е научил що е труд и що е мъка. А такива хора човеци не стават.

Изпратиха с очи пияната групичка, поприказваха за едно, за друго, а когато дългите сенки на дърветата се проточиха през полянката и запълзяха нагоре по хълбока на Гаговец, събраха си нещата и също тръгнаха към града.

След неделните си излизания правеха все така. Първо изпращаха Мавроди Коджакара — той живееше в най-горния край на Сливен, в махалата Дели Балта, стотина крачки над Гюр чешма, после оставяха Бяно в Кафтанджийската и накрая Топракчиевите се прибираха сами — те пък живееха в Клуцохорската хаджи Вълкова махала. Сега също се спуснаха по Селищката река, свърнаха през Ра̀ковската махала и се насочиха към Мавродиеви. Таман го задяваха какъв угоен туз ще стане един ден, щом затракат становете на работилницата му, когато той внезапно спря, пребледня. Другите проследиха погледа му. Дворната порта на дома му беше отворена, някак изкривено и тъжно висеше на пантите си. Мавроди Коджакара изпусна кошницата и се затича напред. Припнаха след него и останалите и така вкупом прекосиха двора и надникнаха в къщата. Вкамениха се: посиняла с разкъсани дрешки, изцапана с изсъхнала, станала вече черна кръв Марчето лежеше бездиханна на менсофата, а в камината се търкаляше онова, което бе останало от майка й.

— О, боже!… — простена Мавроди и падна безчувствен назад в ръцете на приятелите си.

— Бог ли? — пресипнало възропта Христодул. — Къде го този ваш бог на добрините?